Първата ни цел в Грузия беше крайморският град Батуми - най-известният Черноморски курорт и най-важното пристанище на тази страна. Там нямаше особено много християнски забележителности, но беше място, където щяхме да можем да сменим еврото в лари (местната парична единица) при нормален курс.
Първите ни по-необичайни впечатления от страната засягаха флората и фауната. По главния път неочаквано започнаха да се появяват разхождащи се крави, които невъзмутимо пресичаха платното, вървяха по средата му или си лежаха върху него. В следващите дни вече свикнахме с гледката, но картината неволно ми напомни за Индия. Разликата е само, че кравата в Грузия не е свещено животно. Дребната кафява порода, разпространена тук, се отглежда със същите цели, както и у нас – просто, явно е по-евтино да се оставя през деня на свободна паша. Очевидно, тук никой не краде скитащи животни.
Покрай крепостта Гонио, разположена досами пътя, само профучахме, понеже мислехме, че ще успеем до вечерта да сме в Тбилиси. Ако само знаехме, че зад тъмните стени от масивни каменни блокове се крие „съкровище”. За съжаление едва след като се върнахме в България, разбрах, че в тази крепост е гробът (и респективно св. мощи) на св. апостол Матия – избрания на мястото на Иуда Искариот (Деян. 1:26).
Съгласно житията на св. Димитрий Ростовски (и бележките към тях) св. ап. Матия действително е стигнал до Западна Грузия (в житието му е спомената под името Етиопия Понтийска). Земния си път обаче завършил мъченически в Йерусалим. Впоследствие главата му е била в Константинопол, а части от мощите му – в Рим, Трир и Павия. Напълно е възможно обаче, част от тях да е била пренесена в Грузия, особено след като се знае, че има заслуги за християнизирането й. Именно и мястото, където те са били положени, вероятно е останало известно като негов „гроб”. За последното много би съдействало обстоятелството, че повечето св. мощи в Сакартвело, на които се поклонихме, бяха положени в здраво запечатани гробници или покрити с дебели каменни плочи (както казват в Русия „под спудом”) – за защита при многобройните вражески нашествия през вековете.
Важното е да отбележим още, че в Грузия св. ап. Матия не отишъл сам – той бил заведен там от св. ап. Андрей Първозвани, който го взел заедно със св. ап. Симон Кананит при второто си благовестническо пътешествие из тази страна. В Житията на св. Димитрий Ростовски се споменава информативно за много различни страни и народи, които обходил първозваният апостол, а между тях и за „страните на абаските”. Тези абаски били племе, населяващо източното крайбрежие на Черно море – именно от тяхното име произлиза названието на Северозападна Грузия – Абхазия. Там е гробът (и мощите) на св. ап. Симон ( груз., „Свимон”) Кананит, за което знаехме, но поради особения статут на окупираната от Русия територия, не бяхме включили мястото в плановете си.
Но нека се върнем към св. ап. Андрей – доколкото той се счита за първоапостол на тези земи, то в Грузия съществува доста подробно предание за неговата проповедническа дейност. Съгласно него апостолът пристигнал в Западна Грузия някъде към 35-38 г. (от Р.Хр.), минавайки преди това през Кападокия и Трапезунд. Тук, в района на днешното село Дидаджара, той събрал жителите и оповестил, че е изпратен от самата Пресвета Богородица (чийто жребий била Иберия), която за целта му предала и свой неръкотворен образ – неголяма, самоизобразила се върху дъска икона. Това е и причината почти навсякъде в Грузия да се изобразява първозваният апостол с Богородична икона в ръка. Мисията на св. Андрей била успешна. Последвало покръстването. Апостолът ръкоположил и свещеници, бил въздигнат (в Дидаржара) и храм в чест на Божията Майка. Преди да продължи по пътя си, светията бил помолен от новопросветените християни да им остави поне Чудотворната Богородична икона. Тогава той взел дъска, приложил я към неръкотворния образ и ликът на Пресветата чудесно се изобразил и на нея. На някой по-маловерен такова „копиране” на иконите може да звучи прекалено легендарно и неистинско. Но само за последните няколко години в Грузия има най-малко три случая на самоотобразили се върху покриващото ги стъкло икони! Господ е същият и вчера, и днес ( Евр. 13:8), и всякога има силата да чудотвори, стига да намери вяра.
Продължавайки на Изток, първозваният апостол преминал пред селото Заденгора, където след молитвата пред чудната икона местните идоли сами изпадали; накрая апостолът достигнал Боржомската долина и селото Сасангети (дн. Ацкури). Там управлявала вдовица, на която в същото време починал единственият син. Чувайки за чужденците, проповядващи за възкресение на мъртвите, тя веднага ги призовала при себе си и ги умолявала да възкресят сина й. Обещала да се кръсти, ако това стане. Св. Андрей положил иконата на Божията майка на леглото до умрелия и започнал да се моли. И чудото станало! Управителката се покръстила с целия си „дом”, а скоро след това и мнозина от жителите последвали примера й.
Последният решаващ двубой между езичеството и християнството се състоял в капището, където имало два идола, много почитани от местните – на Аполон и Артемида. Донесли там чудотворната икона и християните започнали да се молят на Пресвета Богородица, идолопоклонниците пък – на своите богове. След това излезли от храма и го затворили, а пред него поставили стража. На другата сутрин идолите се търкаляли на пода, а иконата на Божията майка сияела като слънце. Сега вече всички се обърнали към истинския Бог. Св. ап. Андрей ги кръстил, издигнал храм и оставил в него чудотворната икона, станала поради това известна като „Ацкурска” икона на Пресвета Богородица.
Удивително е, но тази светиня е запазена и до днес – намира се в Музея на изкуствата в Тбилиси (който за съжаление не посетихме). Ликът й през вековете много пъти е бил надрисуван, така че не можем да узнаем първоначалния й вид; обкована е със злато и скъпоценни камъни. Благодарение на тази прескъпоценна реликва, Ацкури (Сасангети) се превръща по-късно в значителен център на Картлинтското царство, а храмът на св. Андрей бил преустроен във великолепна катедрала на Мацкверския епископ. Според преданието именно тук, в Ацкури, апостолът основал първата грузинска епископия. За съжаление днес от ацкурския храм са останали само руини, а Аджария (както се нарича тази област на Сакартвело), където за пръв път се разнесло благовестието за Христа, сега е най-гъсто населената с мюсюлмани част на страната. Това, впрочем, не е много очевидно, понеже доста често край шосето виждахме забити кръстове, докато джамия не помня да съм забелязал.
Преди Батуми имаше впечатляващ „шпалир” от големи евкалиптови дървета. В градините и горичките край пътя се появиха бананови палми и бамбук. Папрати и кедри завършваха екзотиката в растителността. Влизайки в града, ние малко се изненадахме да видим доста поовехтели жилищни блокове – наследство от строителството на „социализма”. С малко търсене открихме банка, където бяхме любезно обслужени от служителка, говореща отличен руски език.
Както по-нататък се убедихме, по-голямата част от населението (особено пък в градовете) говори руски. За нас това беше прекрасно, понеже грузинският език ми се стори най-неразбираемият от всички, които съм слушал. Все пак, сядайки „на кафе” в първата бензиностанция, където спряхме да заредим, се постарахме да се осведомим за някои най-употребявани изрази. „Гамарджоба” – „здравей(те)”, „мадлоба” – „благодаря”, „арафрис” – „няма защо”.
Впрочем, явно грузинците си харесват уникалността на езика и не без самочувствие отбелязват, че грузинската азбука, наричана (в съвременен вариант) „мхедрули” е една от 14-те в света. Нещо повече – цитират европейски професор, според който свети Константин Кирил Философ е познавал грузинската псменост (в древния й вариант „асомтаврули”) и от нея е заимствал за славянската азбука недостигащите в гръцкия език букви. Това ми се вижда малко прекалено. И все пак интересно е да се знае, че съществува древно песнопение, възхваляващо грузинският език; също и че неотдавна Грузинският католикос-патриарх Илия II му определи и празник за негова църковна преслава – в Лазаровата събота на Великият пост. Има и нещо, но ще го запазя за края на моя разказ.
Естествено, ние не знаехме грузинските букви – за щастие пътеуказателните табели бяха с надписи и на английски. Между другото пътните знаци не са много, пешеходните пътеки – също. Изобщо правилата за движение са нещо много далечно за мнозина грузинци. На няколко пъти в Батуми пешеходци и шофьори, нарушаващи всякакви норми ни изправяха „на нокти”. Явно съвсем неслучайно безразсъдните шофьори и у нас често ги наричат „джигити” („джигит” в Грузия са наричали конниците).
Напуснахме крайморския град по изкачващо се криволичащо шосе с оживен трафик. По завоите често имаше сергии, на които се продаваха сувенири, главно от дърво и бамбук, включително бамбукови чаши и няколкометрови бамбукови стълби. Колкото повече напредваше времето, толкова по-ясно ставаше, че ще е невъзможно в същия ден да достигнем Тбилиси, а това означаваше и промяна в плана.
Отец Борис предложи да търсим нощувка в някое от градчетата по пътя или в някой манастир, ако наблизо се намира такъв. В едно от тези градчета си купихме карта на Грузия. На нея бяха отбелязани и най-известните обители. Предложих да достигнем до гр. Кутаиси, в чиито околности се намираха поне два манастира, за единия от които – „Гелати” – знаех, че е действащ. Пристигнахме в този втори по големина грузински град (след столицата) едва след залез слънце. Табели за манастири, естествено, нямаше – наложи се да спираме и да питаме минувачи. Първият и вторият опит бяха неуспешни. Не зная за спътниците си, но аз тайно се молех на Пресвета Богородица да устрои някак нощувката ни в тези непознати места. На третия път младият мъж, когото запитахме накъде е манастирът „Гелати”, се отзова неочаквано усърдно, като дори каза, че сам ще ни заведе до там.
Както по-нататък се убедихме, по-голямата част от населението (особено пък в градовете) говори руски. За нас това беше прекрасно, понеже грузинският език ми се стори най-неразбираемият от всички, които съм слушал. Все пак, сядайки „на кафе” в първата бензиностанция, където спряхме да заредим, се постарахме да се осведомим за някои най-употребявани изрази. „Гамарджоба” – „здравей(те)”, „мадлоба” – „благодаря”, „арафрис” – „няма защо”.
Впрочем, явно грузинците си харесват уникалността на езика и не без самочувствие отбелязват, че грузинската азбука, наричана (в съвременен вариант) „мхедрули” е една от 14-те в света. Нещо повече – цитират европейски професор, според който свети Константин Кирил Философ е познавал грузинската псменост (в древния й вариант „асомтаврули”) и от нея е заимствал за славянската азбука недостигащите в гръцкия език букви. Това ми се вижда малко прекалено. И все пак интересно е да се знае, че съществува древно песнопение, възхваляващо грузинският език; също и че неотдавна Грузинският католикос-патриарх Илия II му определи и празник за негова църковна преслава – в Лазаровата събота на Великият пост. Има и нещо, но ще го запазя за края на моя разказ.
Естествено, ние не знаехме грузинските букви – за щастие пътеуказателните табели бяха с надписи и на английски. Между другото пътните знаци не са много, пешеходните пътеки – също. Изобщо правилата за движение са нещо много далечно за мнозина грузинци. На няколко пъти в Батуми пешеходци и шофьори, нарушаващи всякакви норми ни изправяха „на нокти”. Явно съвсем неслучайно безразсъдните шофьори и у нас често ги наричат „джигити” („джигит” в Грузия са наричали конниците).
Напуснахме крайморския град по изкачващо се криволичащо шосе с оживен трафик. По завоите често имаше сергии, на които се продаваха сувенири, главно от дърво и бамбук, включително бамбукови чаши и няколкометрови бамбукови стълби. Колкото повече напредваше времето, толкова по-ясно ставаше, че ще е невъзможно в същия ден да достигнем Тбилиси, а това означаваше и промяна в плана.
Отец Борис предложи да търсим нощувка в някое от градчетата по пътя или в някой манастир, ако наблизо се намира такъв. В едно от тези градчета си купихме карта на Грузия. На нея бяха отбелязани и най-известните обители. Предложих да достигнем до гр. Кутаиси, в чиито околности се намираха поне два манастира, за единия от които – „Гелати” – знаех, че е действащ. Пристигнахме в този втори по големина грузински град (след столицата) едва след залез слънце. Табели за манастири, естествено, нямаше – наложи се да спираме и да питаме минувачи. Първият и вторият опит бяха неуспешни. Не зная за спътниците си, но аз тайно се молех на Пресвета Богородица да устрои някак нощувката ни в тези непознати места. На третия път младият мъж, когото запитахме накъде е манастирът „Гелати”, се отзова неочаквано усърдно, като дори каза, че сам ще ни заведе до там.
Следва