Нашият самопредложил се гид се казваше Георги. Преди да ни поведе към търсената обител той сам помоли да се отбием до дома му, за да си облече дълъг панталон – нали в манастир не се ходи по къси гащи. Вече се свечеряваше, когато, водени от грузинеца, се заизкачвахме по шосето извеждащо на север от града. Водачът ни се оказа приказлив, а при това владееше свободно и руски, и английски. Обещаваше да ни разведе навсякъде, където искаме, каза че игуменът му е приятел. С една дума, ние не можехме да повярваме на находката си. Беше като малко чудо. Макар да не беше далече, докато стигнем манастира вече се стъмни. Само, че това се оказа не Гелати, а Моцамета – той бил по-близо, а в другият – после.
Ние се поверихме на Георги и бяхме се поуспокоили. Впрочем, самото идване в Моцамета беше също „малко чудо”, понеже докато събирах информация за Грузинските светини, ми се прииска да го посетим, но след като научих от Интернет, че не е действащ, той отпадна от плана.
А ето сега – той стана първото ни място на поклонение! Настлан с камъни тесен път ни спусна близо до входа на обителта „кацнала” върху скалите над ждрелото на реката Цхалцитела (= „Червена река”). Какво знаехме за това „място на мъченици” ( това в превод означава „Моцамета”)? Че мъчениците, станали причина за основането на поклонно място, а след това и на манастир са двамата братя Давид и Константин, князе Арагветски. Те управлявали тази част на Грузия през VIIIв., когато в 735г. в нея нахлул, със 120 хилядна армия арабския халиф Мурван ( ако не се лъжа племенник на „пророка” Мохамед), наречен заради жестокостта си „Кру”, т.е. глухия, понеже оставал безучастен към молбите за милост и пощада. Светите Давид и Константин също не са очаквали това от него и затова го посрещнали с войската си.
В първото сражение те удържали победа, но в битката за Кутаиси те били обкръжени и пленени. Мурван им предложил невероятната власт и чест – единият да стане управител на Иран, а другият да постави по-торе от всички арабски князе, като своя „дясна ръка”, но … ако се отрекат от Христа и приемат Исляма. Те отказали, без да се замислят. Подложили ги на изтезания – рязали ги, опалвали им раните с огън, наливали им оцет в ноздрите, а накрая ги хвърляли в тъмницата, оставяйки ги без храна и вода. Накрая ги посекли с меч, а към телата им привързали камъни и ги хвърлили в пълноводната река Риони. Но станало чудо – през нощта телата преплували и били извадени от някои техни войници, когато видели светлина над реката. Положили ги на талига и поели на изток – при първите лъчи на изгрева воловете, които я теглили се заковали на място, - точно до разрушената от Мурван крепост Цхалцитела. Положили мощите на мъчениците в крипта под полуразрушения храм на твърдината.
Наистина си беше място за крепост – само от север имаше достъп към скалите, а отвсякъде мястото ограждаха стръмни гористи склонове. Георги ни поведе първо към храма – да се поклоним на мощите на Св.Арагветски князе – те почиваха „открито” – в рака, обкована с позлата и скъпоценни камъни, под също така украсен балдахин.
По стените на църквата имаше нови стенописи, сред които и сцени от мъченичеството на светите Давид и Константин. След като излязохме Георги ни запозна с игумена – архимандрит Елиазар – усмихнат, с типично грузински черти, на не повече от 40 години, той ни „здрависа” ( по свещенически) за „Добре дошли”. Интересно е, че тук (в Грузия) дори и монасите без сан се поздравяват така със свещенослужителите и взаимно си целуват ръцете. В Русия, например, не е така – съблюдава ес строга иерархия и там монахът би целунал ръка на свещеника, но не и обратното. Наложи се бързо да свикнем с местният ред. Игуменът ни покани в монашеското „крило”, за малка почерпка, но там не се допускаха жени и нашите две спътнички трябваше да почакат пред храма. Като казвам „крило”, това не е единна сграда, а отделни, зидани от камък къщички – килии. Спускайки се към най-горната сграда по осветената с лампи каменна пътека изведнъж дочух някакво ръмжене в тъмното отляво. Обърнах се – мечка! Тоест мече, при това завързано за синджир като куче. И също като домашен любимец то се хвърли към игумена и взе да го ближе и да му се умилква. Останало без майка – монасите решили да се погрижат за него.
Трапезарията също изглеждаше нова – както и повечето сгради в манастира, който беше „възкръснал” едва преди 4 години след десетилетия на запустение през „комунизма”. Донесоха 2-3 бутилки червено вино и подноси с диня и пъпеш. Виното тук не е просто един от традиционните продукти и дори символи на страната, то не служи само за почерпване и повдигане на настроението – то служи за тостове.
Нещо повече за мястото на тостовете в грузинското светоусещане ще добавим, когато стигнем манастира Гелати, а сега нека отбележа, че Георги, който с приказливостта си, компенсираше монашеската сдържаност на игумена вдигна първият тост. Преди 230 години грузинска делегация, воденая от патриарха гостувала в Сирия. Там антиохийският патриарх говорел на сирийски, грузинският – на грузински. Домакинът отправил към госта въпрос: „Кой е най-хубавият език на света?” Католикосът, достойно излязъл от деликатното положение, отговаряйки:”Този, на който най-бързо се отива до Бога!” „Аз мисля – завърши Георги своят тост – че това е езикът на любовта; нека пием за него!”
От наша страна, отговорих аз, разказвайки за чудната случка на границата и вдигнах наздравица за грузинските светии, които ни доведоха в своята осветена от подвизите им земя. На някой може да му се стори неуместно да се „чукат чаши” за свещени „предмети”, но в Грузия това е съвсем в реда на нещата, нещо повече – по правило последният пост е винаги за Пресвета Богородица! Така беше и сега. Разбираемо е, че настроението се приповдигна. На излизане срещнахме други гости – монаси от Самара (Русия) и от Полша. На тръгване игуменът ни покани за Св.Литургия на другия ден. Това едва ли щеше да е постижимо при сгъстения график, но решихме да се върнем, за да разгледаме мястото по светло. Гидът ни беше готов да ни води към манастира Гелати, независимо от късния час, но ние вече настоявахме да ни насочи към място за нощувка. Стана ясно, че тук в манастирите не се предлагаше такава възможност.
След малко лутане и питане Георги ни заведе при една възрастна жена, която живееше недалеч от Гелати и даваше стаи под наем. Домакинята ни се представи като Изо (съкратено от Изолда) и говореше руски; къщата й беше съвсем нова – старата изгоряла миналата година, а от верандата се откриваше чудесна гледка към куполите на обителта, които бяха специално осветени. Цената беше много добра, изобщо това е едни от най-приемливите варианти за пътешественика в Грузия, понеже са с по-нормални тарифи.
Следва