На другата сутрин (19.VII) се приготвихме по-набързо, понеже ни предстоеше интересен ден. Същите манастирски куполи (на Гелати) пак бяха красиво осветени, но вече от изгряващото слънце. Проблясъците по някои от тях не идваха от позлата, а от гледжосаните зелени и кафяви керемиди, покриващи църквите. Бяхме едни от първите посетители – едва след нас заприиждаха групи – с автобуси или микробуси. Манастирът Гелати беше една от местните забележителности, а защо да не кажем и от общогрузинските. Създаден в 1106 и от Св. цар Давид Строител (1089-1125), който по думите на грузинците е най-великият им цар за всички времена. В обителта била основана и „академия”, превърнала се в най-големия духовен и културно-просветен център на Грузия през Средновековието.
Разбира се, първата ни цел беше главният храм, посветен на Рождество Богородично. Отвътре изглеждаше още по-внушителен отколкото отвън. Стенописи от различни епохи красят стените – най-старите, които са още от ХIIв. – носят печата на един по-традиционен грузински стил (малко по-опростен и задължително с големи тъмни очи).
В украсен проскинитарий стоеше Богородична (вероятно чудотворна) икона, по която имаше оставени кръсчета и разни накити. Иконостасът беше нисък (както се оказа така е навсякъде в Грузинските храмове) зад него се възвисяваха красиви фрески, а пред него на аналой, до иконите, имаше оставено голямо Евангелие, обикновено и позлатено с красиви изображения на Възкресение Христово и евангелистите, направени от емайл. Наистина, както и самите грузинци се похвалват, занаятите тук са с очевидно многовековна традиция – като започнем от резби по дърво и още повече по камък, и стигнем до металообработването и ювелирството. Според тях всички названия на металите, с изключение на оловото са с грузински произход, понеже още в Моисеево време са били прочути металните изделия на тубалите и мосохите, които сакартвелците считат за далечни свои предшественици.
Знаехме, че в манастира се намира гробът на св.Цар Давид Строител, но не знаехме точно къде е. Жената, продаваща свещи при входа ни упъти. Излизайки, видяхме как двама монаси застанаха на лявата певница и започнаха нещо да четат (предвид на това че беше 10.30, вероятно Часовете). „Гробницата” на Св. цар се намира в южната част на двора и още от пръв поглед ми се стори необичайна.
Малко по-късно разбрахме защо – великият самодържец, който започвал по тъмно деня с молитва, а го завършвал с четене на Библията, пожелал да бъде погребан при южната порта на манастира – за да бъде тъпкан от всички влизащи. Сега входът е преграден, а вместо да го стъпчем ние се поклонихме и целунахме масивната древна плоча закриваща славния гроб ( и св.мощи) на смирения владетел, който оставил след себе си могъща държава, много манастири, храмове, крепости и съставен от него Покаен канон.
От гробницата се насочихме към някогашното здание на „Академията”. То е отскоро реставрирано, но вътре е празно – залата се използва от гидовете на туристическите групи да изнасят там своите беседи. Тъкмо с един екскурзовод – само че местен – се срещнахме тук и се заприказвахме. Съвсем непринудено (и безплатно!) той ни разказа доста неща. Като видя интереса ни към вкопаната в земята делва (на груз. „квеври”), той ни обясни, че в такива се съхранявало виното. Гърци, перси, араби, турци – всякакви завоеватели през вековете нападали Грузия – палили, грабили, убивали. Но квеврите с виното – потаени в земята – оставали. А като отминели заплахата оцелелите се събирали, един подава хляб, а друг изважда вино и започвали „церемонията”: Първият тост е „Слава на Всевишния”, втория – за Майката Църква, третия – за отечеството, четвъртия – за царя, петия – за нашия (роден) край, шестия – за семейството, четвъртия – за царя, два тоста – един за новопреставлените (т.е. загиналите при нападението) и втори – за всички отвека починали. Всичко завършва с тост за Св.Богородица.
Гидът уподоби тази поредица от наздравици с прошенията на Великата ектения – тонът му между впрочем беше далеч от всяка шега и кощунство. Говореше като за свещен ритуал. На изпроводяк ни каза, че зад хълма (на изток от манастира) имало пещери, в които и сега живеели отци – подвижници – дори предложи да ни заведе. Но ние имахме уговорка с Георги за по-късно – че ще ни води по всички интересни места в околността ( а значи сигурно и там) и отказахме на любезния грузинец.
Напуснахме Гелати изпълнени с интересни впечатления и най-добри чувства. Оттам отидохме пак в Моцамета, за да направим по-хубави снимки (на дневна светлина). Като нещо много хубаво мога да отбележа това, че в почти всички храмове и манастири разрешават да се снима – колко е важно това за такива поклоннически пътувания сега няма да обяснявам.
По пътя към „мъченическата” обител спряхме до едно място да питаме местна жена дали сме в правилната посока. Тя, щом забеляза, че в колата има свещеници уважително стана от пейката си и си върза шалчето на главата! Някога така е било и в България, но поколението, възпитано в този дух вече почти си отиде.
Отново се поклонихме и помолихме на св.князе – мъченици, после минахме на колене в тунелчето под мощите, както беше тукашният обичай, а накрая си и изпросих елей от кандилото им. Отзова се едър свещеник – „деканоз” (=протойерей) на име Сулхан. Той ни въведе (с о.Борис) и в олтара – за поклонение и наше удивление от красивите утвари – дело на грузинските майстори.
Навън срещнахме едно семейство, което водеше около храма вързано на въженце малко агънце – очевидно щяха да го даряват на манастира, на първо изпълняваха някакъв местен „ритуал” на трикратно обикаляне на църквата.
Към обед се прибрахме при баба Изо, а скоро се появи и подранилия Георги.
Следва