Въпрос на ученичката Василиса Малинина: Отец! Ако аз не смятам някоя своя постъпка за грях, но други хора я възприемат точно така, тогава трябва ли да я изповядам? Няма ли това да бъде лицемерно?
- Сблъсквал съм се с този проблем не веднъж. И други са ме питали. В такива случаи човек казва: „Съгреших! Но го разбирам само с ума си, а не мога да го почувствам отвътре – съвестта ми е спокойна, не усещам този грях като нещо лошо и затова не мога да го изповядам искрено, с душевно съкрушение, както изискват правилата за изповедта. Просто не мога! Дори нещо повече – този грях ми харесва. И аз само с ума си разбирам, че пред Бога това е лошо“.
Като начало, мисля, че трябва да открием причината за това - защо човек приема грехът си хладно и безразлично. Първо искам да напомня, че различните хора възприемат различно едни и същи явления. Възприятието на чистия, светия човек е едно. А на хората, които живеят в суетата на грешния свят и естествено, грешат ежеминутно – съвсем друго. Душите им стават толкова нечувствителни, че са като тежко болните хора, които имат частична или пълна парализа например на ръка или крак. Лекарят бодва с игла кракът на такъв човек и пита: „Чувстваш ли нещо?“ – „Не, нищо.“ – „А тук усещаш ли?“ – „Не“ – „А тук?“ – „Тук, като че ли нещо усещам…“ Такава е душата на човека, който не я е прочистил от грехове, не е събрал в нея и трохичка благодат Божия – парализирана, а може би и полумъртва. Затова и не чувства греха. Това полуживо-полумъртво състояние на душата е следствие или на собствените ни грехове, или на греховете на рода. Нерядко подобно състояние се предава „по наследство“ от родители и дори далечни предци. Именно за това, ние често не чувстваме греховете си, сърцето ни не боледува от тях. В тези случаи сме като хората „чиято съвест е жигосана“ (1 Тим. 4; 2), по думите на апостол Павел. А когато човешката съвест е изгорена от грехове, за каква чувствителност на душата можем да говорим?! Впрочем, какво да се очаква от нас, потомците на тези, които се бореха с Бога цели седем десетилетия и разрушаваха храмове, доносничеха или просто равнодушно гледаха как се унищожава вярата на техните предци?
Но това, че с ума си можеш да разбереш коя постъпка е греховна и коя – не, вече е добър признак. Той ни дава основание да се надяваме, че човек има възможността, с помощта на Бога да реанимира душата си. Ако съвестта ти подсказва, че грехът трябва да се изповяда, то тя значи не е „изгорена“ до край. И ако ти искаш да наследиш Царството Небесно, трябва непременно да послушаш гласа на съвестта си, макар и да не чувстваш съжаление за извършеното. Тук трябва да победиш себе си: дори и да не ти се иска, дори и да те е срам, на всяка цена трябва да отидеш на изповед. В известен смисъл, можем да сравним изповедта с плевенето на градина. Ако откъснем плевела, той скоро ще порасне пак, защото някъде в земята коренът му е останал. Но ако го отскубнем втори и трети път, корените отслабват и умират. Ако човек, воден от желанието да се поправи се самопринуждава към изповед, дори и да разбира тази необходимост само с ума си, той може да се надява, че ще получи благодат от Бога, а тя ще оживи душата му и ще му помогне да се очисти от греховете.
Василиса: А ако човек е направил нещо, но съвестта му мълчи и той си мисли, че е нормално, че така трябва и да бъде. А всички наоколо казват – грях е това, грях!
Това е продължение на първия ти въпрос. Ако съвестта мълчи, значи душата е почти умряла, изпаднала е в кома. Всъщност, човек никога не трябва да се доверява на своето мнение за себе си. Ние винаги виждаме себе си по-добри, отколкото реално сме. Докато отстрани, постъпките на ближния се виждат много по-ясно. И ако вярващите хора оценяват постъпката ти като грях, като нещо против съвестта, против ближния, малко вероятно е да лъжат. Защо да го правят? От това те нямат полза. Затова винаги е добре да се заслушваме в изобличенията на хората и да си казваме: щом те така казват, сигурно има нещо. Явно душата ми е толкова обръгнала от мръсотията по нея, че вече нищо не чувствам! Това е проблем! Значи съм полумъртъв. Трябва спешно да тичам в реанимацията – в храма, на изповед!
Василиса: А светците как чувстват греха?
Много остро, дори може да се каже – болезнено-остро, като открита кръвотечаща рана. Това преживяване се усилва от съзнанието за това, че със своя грях (та макар и да изглежда нищожен) такъв човек е обидил своя любим Отец. Той дълго и със сълзи ще се моли на Бога да му прости този грях, защото неговата съвест (за разлика от нашата) е жива и не му дава покой до тогава, докато Господ не прости този грях. Прощаването той също усеща много ясно – душата се успокоява, усеща мир и радост в Светия Дух.
Превод: Десислава ШАРКОВА