Въпрос на ученичката Василиса Малинина: Защо Бог несправедливо дарява хората с таланти? Ето Моцарт и Салиери. Салиери е работил и учил много, бил е упорит, но неговия талант е бил обикновен, среден. А лекомисления Моцарт е бил повърхностен и мързелив нехранимайко, но всичко му се е отдавало толкова лесно и без особени усилия. Защо точно на него, а не на трудолюбивия Салиери Бог е дал такъв талант? Възможно е той дори да не е оценявал дарения му талант.
- За музикалния талант на Антонио Салиери може да се спори. Фактът, че при откриването на новопостроения милански оперен театър „Ла Скала“, първото, поставено на сцената му е операта на Салиери „Признатата Европа“, говори за високо почитане музикалния талант на този композитор. Но дори и да не беше така, сеньор Салиери няма от какво да се срамува пред потомците, най-малкото заради това, че сред учениците на този забележителен педагог са били Бетховен, Шуберт и Лист. А учениците са най-добрия показател за таланта на учителя. Освен това, принципно ми се струва некоректно да се сравнява таланта на двамата композитори. Те просто са много различни. И в това многообразие на творческите таланти, работещи в различни направления на изкуството или науката, се крие дълбок смисъл. На никой изкуствовед не би му хрумнало да сравнява, например, таланта на Тредиаковски и Пушкин, Державин и Лармонтов, Рубенс и Коро, Донатело и Роден. Всеки е добър за своето време и всеки има своите почитатели – та нали хората, към които е насочено изкуството, също са много различни. Един харесва едно, друг – друго.
Ако погледнем литературното произведение „Моцарт и Салиери“ от „Малки трагедии“ на А.С.Пушкин, който за сюжета си заимства от легендата за отравянето на Моцарт, то и тук не можем да обвиним Бога в несправедливост. От гледна точка на психологията, произведението е построено идеално. Но не по-малко вярно и дълбоко е построено то от духовна гледна точка. Трябва само да вникнеш в него по-дълбоко.
Пушкинския Салиери буквално изгаря на бавен огън. Мъчителният пламък за него е следствие от завистта му. Известно е, че завистта е пряко следствие от гордостта. А гордостта е коренът на всички човешки грехове. И точно тази дяволска гордост подтиква героя на трагедията към смъртния грях на убийството. Салиери се опитва да оправдае накърненото си тщеславие и да потисне гласа на съвестта си, прехвърляйки цялата вина за замисления от него грях върху Бога. Той казва: „Няма правда на земята, но няма правда и свише“. Обвинявайки Бога в несправедливост, той самоволно взима върху себе си функцията на праведния съдия, а едновременно с това и на палача. Той си присвоява правото да се разпорежда с живота и смъртта на друг човек, правото да решава достоен ли е той да живее или не. Ако си представим, че „Моцарт и Салиери“ не е литературно произведение, а протокол на следователя, отново не можем да упрекнем Създателя в несправедливо разпределение на талантите.
По Своя промисъл (от словосъчетанието „предварителна мисъл“), Бог е ограничил таланта на човека, способен на подлост, лицемерие и дори убийство, доколкото всеки талант за подобни хора се превръща в среда за подхранване на и без това болезнената им гордост. Къде тук е несправедливостта? Салиери е проявил своето коварство и лицемерие в лъжливо-ласкавата беседа с приятеля относно новото произведение на Моцарт, от което е бил във възторг. Проявявайки „приятелска загриженост“, той му поднася чаша с отровно вино. Лицемерието, завистта и коварството не могат да привлекат Божията милост. Именно това изразява Пушкин с фразата: „Геният и злодейството са несъвместими“. Тук думата „гений“ значи „дар Божи“, а истинският дар Божи е този, който се използва за доброто на хората. Ето защо особено талантливият човек, който използва таланта си за да върши зло, не се нарича гений.
Василиса, стори ми се, че въпросът ти, в който твърдиш, че „Бог бива несправедлив“, съдържа известна симпатия към негативния герой, към човека, който строи съдбата си, воден единствено от своята воля и не обръща внимание на Бога, като в същото време, не Го отрича. Може би, ти си привлечена от Салиери с това, което днес се нарича „силна личност“, от неговото „лидерство“, способността му да постига целите си, независимо от всеки и от всичко? Християнската любов към ближния, способността да се зарадва на успехите на другия, дори на близкия приятел, в такъв „лидер“ просто липсват. Именно това и виждаме в пушкинския Салиери.
Запитай се: от къде в теб (както, впрочем, и в много твои връстници) са се появили такива приоритети и симпатии? Причината, според мен е следната: Днес всички средства за масова информация незабелязано внушават, че братската любов, милосърдие, честност, съпружеска вярност, безкористност, самоотверженост са проявления на слабост и глупост. Точно такива възгледи изповядват и сатанистите. И ако младия човек, макар и леко, се зарази с такъв антихристиянски дух, то той поражда в него неосъзната симпатия към злодея. Именно този дух предизвиква доверие към думите на лицемера, осъдил човека, комуто смъртно завижда. Това е много опасно!
За теб може би е непонятна психологията на завистника, който осъжда именно защото завижда и по този начин се опитва да успокои съвестта си, да се самозалъже. Завистникът клевети ближния и така се опитва сам себе си да убеди, че правейки зло на „лошия“ човек, той възстановява справедливостта, т.е. прави не зло, а обратно – добро. Но нали Христос ни учи да не вярваме на думите, а само по делата да съдим за качествата на човека („по плодовете им ще ги познаете“ – Мт. 7, 20). Моцарт в трагедията на Пушкин е мил, добър и доверчив човек, отишъл при приятеля за да сподели преживяванията си, както и първите щрихи по новото произведение. Салиери – обратно, е лицемерен, хитър и жесток, е способен на убийство, което в крайна сметка извършва.
Трябва ли, приятелче мое, да се заслушваме в оценките на Салиери за това, че „лекомисления Моцарт е бил повърхностен и мързелив нехранимайко“? Така много лесно ще заприличаме на завистника в ропота му към Бога.
Василиса: Но нали има и филм „Амадеус“, където Моцарт е показан именно като такъв, какъвто са го възприемали неговите съвременници – лекомислен и небрежен?
- Кой, освен Сам Бог може да знае онова, което се крие в душата на човека? Съвременниците му биха могли също да сгрешат или да изкривят съзнателно фактите, за което примери в историята - колкото искаш. До нас биха могли да стигнат легенди, предразсъдъци и дори клюки. Освен това, художественото произведение далеч не е точно жизнеописание на даден исторически персонаж. Авторът се опитва да разкрие своето разбиране за дадена историческа ситуация от нравствена или политическа гледна точка, воден от своята идея и замисъл. И в това винаги има някаква условност. Затова никога – нито по филм, нито по либрето, нито по роман, сценарий или режисьорска визия – нямаме правото да произнасяме присъда относно дадена историческа личност. За това е нужно старателно проучване на цялата съвкупност от исторически архивни материали и спомени на съвременници, при щателен анализ на нивото на обективност на източниците. Виж, да разсъждаваме по темата на филма или литературното произведение, стремейки се да анализираме нравствената позиция на героите, да сравним една или друга ситуация със себе си – това е съвсем друго.
Превод: Десислава ШАРКОВА