Въпрос на ученичката Василиса Малинина: В притчата за лозарите е казано, че онези, които идват в последния час ще получат същата надница като тези, които са се трудили цял ден. Защо? Излиза, че Бог защитава социалната несправедливост, уравниловката и плановата икономика?
- Притчата, както е добре известно, е алегория. И естествено, в нея не става дума за методите, управляващи селското стопанство, плановата икономика, социалното устройство на обществото или комунистическата уравниловка. В тази притча се говори за Царството Небесно. И това става ясно при всеки внимателен прочит, още от първите й редове. Тя започва така: „Защото царството небесно прилича на стопанин, излязъл сутрин рано да наеме работници за лозето си“ (Мт. 20, 1). В конкретния случай, както следва от контекста, Спасителят говори за това, че в Царството Небесно, което ще настъпи едва след завършването на земната фаза от битието на човечеството, т.е. след последния и Страшен Съд Божи, ще влязат само тези, които са се потрудили за това в земния си живот. Работата на лозето в притчата символизира точно този труд. Господ иска всички да влязат в Царството на Вечния живот. За това в притчата свидетелства факта, че стопанина на лозето многократно отива на площада, където работници очакват този, който би ги наел на работа. Срещу определено възнаграждение, Той кани работниците да работят на лозето Му. В притчата един динарий е стойността на надницата, но всъщност тя е и крайната цел на земния живот на човека – това е вечния живот в Божието Царство.
Работниците, наети сутринта са тези хора, които в началото на своя съзнателен живот са избрали да вървят по пътя на спасението, т.е. да работят за Бога. Но, известно е, че не всички се стремят към това. Много се заслепяват от блясъка и суетата на земния живот, забравяйки за неговата преходност и неизбежната среща със смъртта. Те не искат да стават наемници на Божието лозе. Но с времето, някои от тях се замислят за смисъла на своето битие и идват при Бога, за да станат „работници на Неговото лозе“ в средата на деня. И Бог ги приема. Но има и такива, които цял живот се „ослушват“ и отиват при Създателя едва в края на живота си. В притчата това са тези, които се наемат за работа в края на работния ден и работят на лозето само за час. Независимо от това, милосърдния Господ ги дарява със същата надница – Царството Небесно.
Някои от нас смятат, че са по-мъдри и справедливи от Създателя и започват да Го обвиняват за това, че Той платил на последните толкова, колкото и на тези, които работят от сутринта. „Що за справедливост!“ – казват те. – „Цял живот тези хора са грешали, а преди смъртта си – покаяние и хоп – в рая! А аз толкова години постя (а те са яли всичко), старая се да не крада (а те са крали, затова и са живели по-богато), въздържам съм се от толкова много неща (а те са си позволявали всичко), а нали и аз бих искал да правя като тях, но знаех, че е грях и се въздържах. И ето, за покаянието и дребните добри дела, които са сторили едва в края на живота си, Бог ги дарява със спасение и вечно блаженство! Та това е потресаваща несправедливост! Обидно - до сълзи! И за какво, питам аз, се старах толкова! Да си бях живял като всички, бих си получил удоволствията от живота (какво, като се греховни?!), а после – щях да се покая и готово – Царството Небесно ми е в джоба“. Именно за такива роптаещи пред Бога хора се говори в края на притчата. Бог предварително знае всичко, което ние бихме могли да си помислим и чрез тази притча ни предпазва от подобно осъждане на Божия Промисъл и Неговото милосърдие.
За да разберем Бога, който постъпва така според Своята неизречена любов, трябва просто да се научим да обичаме хората, т.е. да станем милосърдни. А нали това е една от основните задачи, поставени пред нас от Бога: „бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден“ (Лк. 6, 36). И тогава подобни недоразумения просто няма как да има. Такъв християнин с цялото си сърце ще се радва за всяка спасена душа. И изобщо не би се интересувал от това как и колко тя е съгрешила. Единственото важно нещо ще бъде само това, че тази душа се е покаяла, видяла е греховете си, искрено се е обърнала към Бога. Истинският християнин би ликувал от това, че грешната душа, очистена с покаяние, е избегнала ада и вечните мъки в него.
Това, обаче, е само за придобилите дара на Божията любов. А другите? Как да се примирят с мисълта за мнимата несправедливост? Първо, трябва да помним, че Бог притежава неограничен и съвършен разум, поради което не може да греши. Второ, Бог има безгранична любов, поради което не може да бъде несправедлив. И ако въпреки това ни се струва, че Той прави нещо не съвсем правилно, трябва да си кажем примерно следното: „Както кокошката не може да съди за свойствата на прелитащия над курника самолет и задачите, които си е поставил неговия конструктор, така и аз не съм в състояние да разбера замисъла на безпределния Божествен разум, защото умът ми е ограничен“. И все пак – дадено ни е да можем да разберем някои неща. Затова е добре да помним евангелската фраза: „И от всекиго, комуто е много дадено, много и ще се иска…“ (Лк. 12, 48).
За да разрешим възникналия у нас проблем за мнимата несправедливост на Твореца, нека поразсъждаваме така: „Ако Божият замисъл за човека ми беше открит по-рано, отколкото, например на моя съученик, значи, че според Създателя, още тогава бих бил способен да тръгна по пътя на спасението. И ако не тръгна по него, то за тази моя леност Господ би изискал от мен много по-строго, отколкото от този, който още не е готов. А този, който по ред вътрешни и външни причини, е отишъл при Бога по-късно, той просто не би могъл да разбере и приеме Христовото учение по-рано. За това на него му е било необходимо да преживее всичко, което вече е преживял и изтърпял“. И така, нека помним, че Господ дава на всеки според силите му. Не забравяй, обаче и това, че силният и преуспяващ в житейско-битовия смисъл на думата човек може да бъде изключително слаб в духовен, даже и в умствен аспект и обратно – физически слабия и социално незначим човек може да притежава такава духовна и нравствена сила, че да твори чудеса.
Превод: Десислава ШАРКОВА