Вратата на градината се отвори със скърцане. Все по-рядко той идваше тук. Наоколо бе някак пусто – всичко свидетелстваше за отсъствието на стопанина. Из въздуха, влажен и тежък, се носеше отдавна забравена песен, а мислите му препускаха в галоп като подплашени коне:
„Завистта, завистта ме яде,
но какво да се прави, човещинка – няма да се мре
аз не съм по-лош от другите хора,
даже много добър, направо герой
в днешния лъжовен свят,
не съм последният глупак,
знам как да се оправям,
да прецакам тегавия живот“
Крачките му се забързаха в синхрон с потока от мисли. Те сякаш сами го водеха до любимото му място – блатистото езерце. Пътят дотам се виеше през места от градината, наситени с различна миризма.
Ето, отдясно се вижда сръчно изваяна склуптура. Формите й бяха толкова красиви и фини, че човек не можеше да не се спре пред нея. Дълбок поклон... И се чу глас, като че идещ от склуптурата: „Браво! Колко си умен, колко си съобразителен. Как само умееш да преценяваш ситуацията и да извличаш полза. Рядък талант си ти!“
Той бавно се изправи, а очите му блестяха с неестествен блясък като хипнотизирани. С упоена съвест той продължи напред...
„Ммм, а как обичам похвалите – мислеше си той, отивайки към езерото, - да ми казват: учителю, учителю и да се съветват с мен. Думите ми са по-нежни от коприна, но те са като паяжина, а отровата им е неповторима. Мнозина съм заблуждавал и увличал и ще увличам – змията на съблазънта кой ще спре!?“
Из въздуха се носеше странен аромат. Може би идваше от растенията наоколо, които изглеждаха като обикновените растения, но някак изродени, генно-модифицирани. В тях се беше извършила същата мистериозна промяна, при която лицето на човешката личност се превръща в мутра. Тъжни растения, погребални цветя, натежали от бремето на собственото си самобитие и сивотата на своята самота. Колко още жизнени мигове ще погребете? Вие жадно поглъщате всяка молекула кислород и отравяте въздуха с вашия аромат. Дихание на смъртта, колко още жизнени мигове ще погребете!?
Зад едно струпване на подобни растения се откриваше част от формите на друга склуптура. Като минаваше оттам, се чу глас, идещ като че ли от нея:
- Какво ми носиш?
- Нося ти пари и всички вещи, които успях да придобия – отвърна той смутен.
- Искам още, още, чуваш ли, донеси ми още, още – отвърна гласът от склуптурата.
- Но това е скъп дар, който ти поднасям. Аз ощетих дори най-близките си хора, за да ти го поднеса – възрази той.
- Ти не разбираш! За да си наистина велик човек, трябва да присвоиш всичкото земно богатство. Искам още и още, и още – отвърна властно и заплашително гласът от склуптурата.
„И още, и още”, сякаш поде вятарът. Бурният вятър отново засвири тъжна песен в неговата градина. Безмилостно опъва струните, ще ги скъса. Студ и тъмнина обхванаха цялата градина. Тягостното чувство на обреченост се засили. Той вървеше с бързи стъпки към езерото, докато най-накрая не се изправи пред него.
- Къде си, излез! Нали ми обеща, че ще бъда щастлив, дори ще стана най-щастливия човек на света. Защо сега съм тъжен? Защо усещам тази пустота и тези тягостни чувства? Къде си? Излез веднага!
След малко се чу бълбукане и от блатистото езеро изплува съществото.
- Ти не изпълняваш стриктно това, което аз ти заповядвам и затова все още не си богат и щастлив – рече съществото.
- Но нали ми каза, че ако падна и ти се поклоня, ще ми дадеш всичката земна слава.
- Тя се дава само на истински верните. Бъди ми верен докрай и ще я получиш!
- Не ти вярвам повече. Аз не съм толкова богат и щастлив, а ставам все по-тъжен. Откъде идва тази скръб? Защо съм нещастен?
Вместо отговор, съществото се потопи бавно в блатистото езеро.
Когато тъгата нарани неговото сърце, тя стана негов постоянен спътник. И често той се намираше в духовна пустиня, като изхвърлена отломка, разрушена. А по някой път се чувстваше сякаш е сам в цялата вселена. Тези минути на обреченост и безтегловност бяха убийствени. Сякаш нещо в него умираше...
***
Егоизмът, сладострастието и гневът – тези властелини и безмилостни тирани, които владеят човека, е невъзможно да бъдат убити и отстранени със собствени сили, както и другите греховни страсти. Това е Божие дело. Може да се стремиш, да нанасяш рани и да получаваш рани, но да убиеш змията, съществото, което се крие на дъното на блатистото езеро – сърцето и поразява с отрова и грях самата дълбина на сърцето, е невъзможно. Това е Божие дело. И там, където виждаме, че падналата човешка природа е победена, по това се познава действието и присъствието на Онзи, Който е над природата, а именно Бог. Но такава победа се дава на самоотвержената душа, която с любов и себеотрицание изпълнява евангелските заповеди и се стреми към единение с Бога, макар и често да пада и да изнемогва от собствената си немощ. „Силата Ми се в немощ напълно проявява” (2 Кор. 12:9), казва Господ.
***
Вратата на градината се отвори отново. Все по-често той идваше тук. Вървеше си просто така, привидно безцелно, но той упорито търсеше нещо или някого в градината.
Той търсеше себе си. Макар и да се страхуваше, той искаше да се срещне със себе си, да постигне хармония. Уреждаше си час и място на срещата, но когато отиваше, не намираше никого. Дали беше подранил или закъснял?
Есенните листа капеха от дърветата като несбъднати желания. Беше едновременно красиво и тъжно. Той бързо протегна ръка, за да хване едно падащо листо. С любопитството на дете започна да го оглежда и изследва.
„Аз не съм толкова велик, за какъвто се мисля. Имам толкова много недостатъци. Защо да продължавам да се самозалъгвам?! Нима така като ги прикривам, те ще изчезнат? Уморих се да играя роли, да сменям маските на многообразното лицемерие. Аз загубих реална представа за себе си и за света. Кой съм аз в действителност, кой съм аз, за Бога, кой съм аз!!! – крещеше неутешимо.
След известно време той се намери в една купчина изгнили листа, облян в сълзи. Изнемогваше от тежестта на своите гнили листа. Сякаш противодействието на всичките му гнили дела се връщаше и се събираше като лъчи в една точка – сърцето и го удряше силно и разтърсващо като с електрошок. Основите на неговия вътрешен свят се разклатиха и дори разрушиха и той загуби ориентация и вкус към живота. Унинието нахлуваше със своя леден дъх, когато пожелаеше и смразяваше сърцето – тогава чувствата му ставаха ледени и безжизнени. Непонятен страх и безпокойство го обземаха, а чувството на обреченост и приближаваща гибел се засили до краен предел. Бързо усетили приближаващата смърт, го нападаха лешоядите на безсловестните терзания и безмилостно го кълвяха и разкъсваха в своя пъклен стремеж да го доведат до пълно отчаяние. Непрогледен мрак обгърна цялата градина...
Но „светлината в мрака свети и мракът я необзе” (Йоан 1:5)! Изведнъж се усети тихият полъх на тих и топъл вятър в градината на неговата душа... Този полъх започна да изменя всичко в градината – и растенията, и склуптурите, и блатистото езеро. Там, където душата губи себе си, точно там, тя намира и среща Живия Бог – и душата е спасена...
И настана голяма тишина в градината на неговата душа... Такава тишина, при която сърцето на всяка частица от творението се отваря и разкрива своя дълбок смисъл, вложен от Твореца.
Заслушай се и ти! Ето, усещаш ли тази тишина и в градината на твоята душа? Божествената тишина и мир, в които не отговорите идват, а въпросите си отиват. Там осъзнаваш, че не ти си открил Бога, а Той теб те е намерил като заблудената овца. И сълзите започват силно и горещо да капят като капки кръв, идещи направо от сърцето. Капят и изгарят, капят и изгарят – петна и стари рани – душата гори. Безкрайни пустини от време и пространство се сблъскват. И само миг остава сърцето да се скъса и изпари от болка, тогава непонятна радост и мир изпълват душата – радостта, че си приет. И усещаш как животът отново се връща и пропива с ново съдържание и смисъл всяка нишка, всяка бръмка от душата и сърцето.
И това е всичко – само Бог и завърналата се от духовна смърт душа във вечна прегръдка!