Канстантин Петрович Победоносцев (1827-1907) е син на професор в Московския университет, най-малкият син от общо 11 деца в семейството, внук са свещеник – е един от най-значителните държавни дейци на Русия от края на ХІХ и началото на ХХ век. Блестящ юрист, преподавател по гражданско право, сенатор, от 1861 г. преподавател по право на бъдещия цар Александър ІІІ, обер-прокурор на Св. Синод на Руската православна църква. Автор на трудове, които човечеството тепърва ще преосмисля. Личност, към която човек не може да бъде безразличен.
Изключително ерудиран, той в детайли познава станалата модна по това време в Западна Европа и набираща сили в Русия либерално-егалитарна идеология в цялата й същностна дълбочина. „Деветнадесети век справедливо се гордее, че е век на преобразованията. Но преобразователното движение, благотворно в много отношения, съставлява в други отношения язва на нашето време. Ускореното циркулиране на анализиращата и преобразуваща мисъл в жилите ни е достигнало, изглежда, онова болестно състояние на треска, от което е едва ли не вече време да се лекуваме чрез успокоение и диета; но докато все още продължават пароксизмите на неспокойната мисъл е трудно д повярваме, че дейността й би била здрава и плодотворна. Животът започна да се развива толкова бързо, че много хора с ужас се питат: къде се носим и къде ще намерим успокоение? Ако летим нагоре, то скоро ще ни спре дъхът; ако ли пък надолу – то не се ли свличаме в бездната?” „Понятията „свобода, равенство, братство” съдържат в себе си вечната истина на нравствения, идеалния закон в неразделна връзка с вечната идея за дълга и жертвата, върху която се крепи целият организъм на нравствения мироглед, както живото тяло върху скелета си. Но когато хората поискаха да превърнат тази формула в задължителна за обществения бит, когато от нея поискаха да създадат формално право, служещо за свързващо начало вътре в народа, както и между народа и правителството на базата на външни отношения, когато я възкачиха на пиедестала на някаква нова религия за народа и управниците, - тя се оказа фатална лъжа, и идеалният закон за любов, мир и търпимост, принизен на почвата на външната законност, се яви като закон на насилието, раздора и фанатизма. Тези общи положения бяха поднесени на народа не като евангелска проповед на любов, н като призив към служение в името на дълга, в името на нравствения идеал, но като слово на завет между правителството и народа, като обявяване на нова ера на естественото блаженство, като тържествено обещаване на щастие”. („Болезни нашего времени”).
Идеологията на безбожието в най-разнообразните й варианти среща в негово лице твърд и решителен отпор. За него състоянието на едно общество, презряло и отхвърлило Истината, което няма отговор на въпроса „защо?”; което е отстъпило от Бога и е отвързало земята, по думите на Фр. Ницше, от нейното слънце, обричайки я на безкрайно лутане във всички посоки в безкрайното нищо; в което човекът придобива усещането за една безпределна и непрогледна, все по-тъмна и по-тъмна нощ, - тези признаци за него не са нищо друго, освен симптоми за едно изключително тежко заболяване на обществото. „Бащата е станал равнодушен към религиозното съзнание и насока в семейната си среда. Той няма отговор, когато жена му се отнася към него със своите съмнения, когато неговото дете с детска простота го пита: какво е това Бог? И защо ти не Му се молиш? Какво е това смъртта, която идва при всички и взема деца със себе си? Когато бащата няма какво да отговори на тези въпроси, как детето само да си отговори на тях? И ето, от детето израства същият екиптик, какъвто е бил баща му <…> А щом като е така, то нека гражданите и гражданските власти да не се чудят, ако издигнатото от тях здание някога рухне и ги затрупа с отломките си” („Церковь и Государство”).
Тогава настъпва моментът, когато висшите ценности губят цената си и всеки един човек се чувства абсолютно свободен да провъзгласи своите си лични ценности за абсолютни. Бунтът, против Бога и последиците от това за нашето съвремие много точно и най-кратко могат да бъдат изразени чрез думите на Иван Карамазов от романа на Ф. М. Достоевски „Братя Карамазови”: „Ако няма Бог, то всички е позволено”. Два са възможните изходи за човека и обществото от това състояние: или постепенно възвръщане към живота в неговата пълнота и осмислянето му чрез поемане в името на Бога на лична отговорност от всеки отделен човек пред всички и за всичко; или според принципа: Никой за нищо пред никого не отговаря – бавна и мъчителна агония, водеща до неминуема смърт, която намира своя израз в пълната личностна и социална деградация.
Здраво стъпил върху основата на Църквата и нейното учение, К. П. Победоносцев обосновава авторитетното си становище по фундаментални въпроси, засягащи вярата на народа и възможните пътища за развитие на обществото. „Законът е от една страна правило, от друга страна – заповед, и върху това понятие за заповедта се утвърждава нравственото съзнание за закона. Десетте Божи заповеди си остават основен закон: „почитай баща си… не убивай… не кради… не завиждай”. Независимо от това, какво на новия ни език се нарича санкция, независимо от наказанието за нарушението, заповедта има онази сила, която събужда съвестта в човека, като определя свише властното разделение между светлината и тъмнината, между правдата и неправдата. И ето къде, - а не в материалното наказание за нарушението, - е основната, не търпяща възражения санкция на закона: именно в това, че нарушението на заповедта незабавно се изобличава в душата на нарушителя от неговата съвест. От материалното наказание човек може да се отърве, то може понякога без мяра или свръх мяра да падне върху невинен човек поради несъвършенството на човешкото правосъдие, - е от това вътрешно наказание никой не може да бъде избавен” („Закон”). „Според народната представа училището учи на четене, писане и смятане, но в нереална връзка с това то учи да познаваме Бога, да Го обичаме и да имаме страх Божий, да обичаме Отечеството си, да почитаме родителите си. Ето сборът от знания, умения и нагласи, които в своята съвкупност съставят съвестта на човека и му дават нравствена сила, за да може той да запази равновесие в живота и да издържи в борбата с необузданите желания на природата, безнравствените внушения и съблазните на мисълта” („Народное просвещение”).
Чист по сърце, скромен по характер, с голяма болка в душата си в писмо до цар Николай ІІ К. П. Победоносцев изповядва следното за живота си: „За нещастие и у нас, и зад граница съществува едно вкоренено убеждение, че в Русия в условията на самодържавна власт непременно има някакъв човек, който е всесилен, разпорежда се с всичко и от когото всичко зависи. И ето, за такъв човек всички и навсякъде започнаха да ме смятат и до днес ме смятат мене – човек, който винаги е избягвал всякакво изключително присвояване на каквато и да е власт…
Когато някой се е отнасял до мене, аз съм отговарял; когато царят ми е възлагал работа, съм я изпълнявал. Но това е всичко. Никога не съм си позволявал да измолвам за някого благоволение или назначение и други подобни. Но хората във въображението си имаха друга представа за мен и ми се случи да видя много човешка пошлост в обществото ни. Към мен се обръщаха за благоволения и назначения; а когато отговарях, че не се вмествам в тези дела и не мога нищо да направя, освен онова, което засяга възложената ми работа, - не ми вярваха и ме ругаеха.
От друга страна, чувствах ненавистта към себе си на някои от придворната и други сфери, на които ми се е случвало да попреча в осъществяването на различните им своекористни планове… Без да се бъркам в делата на други ведомства, аз водех уединен живот… След опит за покушение стрелялият срещу мен в показанието си направо обяснява, че искал да ме унищожи като главен виновник за всички ограничения, пречещи на прогреса и свободата, и като главна вина ми вменява разпространяването сред народ на суеверия и невежество чрез църковноенорийските училища… И ми се вменява като вина делото, което смятам в сегашно време за най-важно и най-нужно за Русия, - защото цялата сила на държавата е в народа и да се опази народа от невежество, от разпуснатост на нравите, от разврат, от гибелната зараза на нелепите учения, подстрекаващи към вълнения в обществото, може само посредством Църквата и училището, свързано с Църквата”.
Изразените от К. П. Победоносцев мисли за актуални и днес. От нас зависи как ще ги възприемем, доколко ще се вслушаме в неговите мъдри предупреждения, ще се поучим и ще поправим грешките си на дело.