БОЖЕСТВЕНО НАЧАЛО И ТРАГЕДИЯ НА КУЛТУРАТА

ikona060508.jpg

Свик­на­ли сме да на­ри­ча­ме “кул­ту­ра” всич­ки твор­чес­ки изя­ви на чо­веш­ка­та лич­ност. Днес под то­зи ети­кет ми­на­ва как­ва ли не пош­лост, пред­с­та­ве­на на сце­на­та, на ек­ра­на, в из­лож­бе­ни­те за­ли, в ли­те­ра­ту­ра­та. Са­моз­ва­ни “т­вор­ци” се из­жи­вя­ват ка­то съ­вест­та на на­ци­я­та и ду­хов­ни во­да­чи. Уко­ря­ват ни в без­ду­хов­ност, ако не ха­рес­ва­ме и от­х­вър­ля­ме ху­до­жес­т­ве­но­то пре­съз­да­ва­не на всич­ки фор­ми на на­си­лие и от­к­ро­ве­на­та пор­ног­ра­фия, ко­и­то ни се пред­ла­гат при т. нар. “кул­тур­ни про­я­ви”. Оп­лак­ват се, че те­ат­рал­ни­те и из­лож­бе­ни за­ли са по­луп­раз­ни и си обяс­ня­ват то­ва с нис­ка­та кул­ту­ра на на­ро­да.

За съ­жа­ле­ние, съв­ре­мен­ни­те кул­тур­ни де­я­те­ли си да­ват смет­ка за си­ла­та на въз­дейс­т­вие на из­кус­т­во­то, ко­е­то съз­да­ват, но не и за то­ва ка­къв дух ги вдъх­но­вя­ва и как­ви ще са пос­лед­с­т­ви­я­та от то­ва вли­я­ние. Те имат са­мо­чув­с­т­ви­е­то на ду­хов­ни во­да­чи, но ед­ва ли се чув­с­т­ват от­го­вор­ни за то­ва в как­ва по­со­ка ни во­дят.

С как­во се из­мер­ва кул­ту­ра­та на да­де­на лич­ност или об­щес­т­во?

Не­ка се опи­та­ме да си от­го­во­рим на те­зи въп­ро­си, пре­ди да се впус­ка­ме да оп­ре­де­ля­ме ни­во­то на лич­на­та си кул­ту­ра и та­зи на на­шия на­род.

Кул­ту­ра­та е ця­ла­та съв­куп­ност от ма­те­ри­ал­ни и ду­хов­ни цен­нос­ти, ко­и­то са ре­зул­тат от ис­то­ри­чес­ко­то раз­ви­тие на чо­ве­чес­т­во­то или на да­де­на лич­ност в час­т­ност. Вся­ка епо­ха, вся­ка стра­на, все­ки град, об­щ­ност, лич­ност имат своя спе­ци­фич­на кул­ту­ра. Тя ка­то ре­зул­тат от чо­веш­ка­та твор­чес­ка дей­ност е пря­ко свър­за­на с ду­хов­но-нрав­с­тве­но­то със­то­я­ние на чо­ве­ка, за­то­ва по кул­ту­ра­та на да­де­на лич­ност или об­щест­во мо­жем да съ­дим за сте­пен­та на ду­хов­но­то му раз­ви­тие и мо­рал­но-нрав­с­т­ве­но­то му със­то­я­ние.

За пра­вос­лав­но­то ре­ли­ги­оз­но съз­на­ние кул­ту­ра­та е еле­мент от бо­жес­т­ве­ния за­ми­съл за чо­ве­ка и тво­ре­ни­е­то, кой­то е: дос­ти­га­не на бо­го­по­до­бие на сът­во­ре­ния по Бо­жий об­раз чо­век и ес­ха­то­ло­ги­чес­ко въз­съ­е­ди­ня­ва­не на ос­ве­те­но­то тво­ре­ние с Бо­га чрез пос­ред­ни­чес­ка­та ро­ля на чо­ве­ка. За нас въп­ро­сът за същ­ност­та на кул­ту­ра­та, ней­ния сми­съл, наз­на­че­ние и цел мо­же да на­ме­ри сво­е­то раз­ре­ше­ние са­мо в кон­тек­с­та на хрис­ти­ян­с­ка­та ан­т­ро­по­ло­гия. Свещ. Пи­са­ние ни раз­к­ри­ва яс­но ге­не­зи­са, ис­то­ри­я­та и бо­жес­т­ве­но­то наз­на­че­ние на чо­ве­ка, а от­тук лес­но мо­жем да раз­бе­рем и вис­шия сми­съл, бо­жес­т­ве­ния за­ми­съл на кул­ту­ра­та.

Кул­ту­ра­та ка­то про­дукт на чо­веш­ка­та дей­ност въз­ник­ва от мо­мен­та на сът­во­ре­ни­е­то на чо­ве­ка. Чо­ве­кът е ве­не­цът на твар­на­та при­ро­да и съ­щев­ре­мен­но е но­си­тел на бо­жес­т­ве­на­та ис­к­ри­ца, на Ду­ха Бо­жий. Той е съз­да­ден по Бо­жий об­раз и е приз­ван да раз­ви­ва бо­жес­т­ве­но­то на­ча­ло в се­бе си до пос­ти­га­не на бо­го­по­до­бие. Бо­го­по­до­би­е­то е цел­та на чо­веш­кия жи­вот, а то се осъ­щес­т­вя­ва пос­ред­с­т­вом си­нер­гиз­ма, т. е. съ­дейс­т­ви­е­то на Бо­жи­я­та бла­го­дат и съз­на­тел­ни­те це­ле­на­со­че­ни уси­лия на чо­ве­ка.

В бо­го­об­ще­ни­е­то чо­век “чер­пи” бо­жес­т­ве­на бла­го­дат, ка­то уп­раж­ня­ва ума си в мо­лит­ва, ук­реп­ва во­ля­та си в доб­ро­де­тел­та и из­пъл­ва сър­це­то си с лю­бов към Бо­га. А чрез твор­чес­ка­та си дей­ност, спо­ред бо­жес­т­ве­ния за­ми­съл, след­ва да “прив­на­ся” та­зи ду­хов­ност в ма­те­ри­ал­ния свят, ка­то ре­а­ли­зи­ра бо­гов­дъх­но­ве­ни­те си идеи и пре­по­да­ва Бо­жи­я­та лю­бов чрез де­ла­та си.

Ка­то съ­щес­т­во със­ре­до­то­ча­ва­що в се­бе си зем­но­то и не­бес­но­то, твар­но­то и бо­жес­т­ве­но­то, чо­век тряб­ва да е про­вод­ник на Бо­жи­я­та бла­го­дат към по-нис­ко сто­я­щи­те в йе­рар­хи­я­та тво­ре­ния, да ос­ве­ща­ва све­та и раз­п­рос­т­ра­ня­ва Цар­с­т­во­то Бо­жие по зе­мя­та.

Чо­ве­кът е оп­ре­де­лен и да въз­на­ся сла­ва и бла­го­да­ре­ние от име­то на ця­ло­то тво­ре­ние към Тво­ре­ца, за да ста­не връз­ка­та меж­ду Бо­га и тво­ре­ни­е­то двус­т­ран­на и вза­им­на. В то­зи про­цес кул­ту­ра­та би след­ва­ло да е про­дук­тът, пло­до­ве­те от то­ва мис­тич­но въз­съ­е­ди­ня­ва­не на чо­ве­ка с Бо­га.

От друга страна, кул­ту­ра­та не са­мо от­ра­зя­ва сте­пен­та на ду­хов­но раз­ви­тие на он­зи, кой­то я съз­да­ва, но и са­ма е, та­ка да се ка­же, “дейс­т­ва­що ли­це” в то­зи про­цес на раз­ви­тие. Чрез не­пос­ред­с­т­ве­но­то въз­дейс­т­вие, ко­е­то оказ­ва вър­ху хо­ра­та ка­то пот­ре­би­те­ли на кул­тур­ни цен­нос­ти, тя би тряб­ва­ло да ги под­по­ма­га в тех­ни­те це­ле­на­со­че­ни уси­лия към бо­го­у­по­до­бя­ва­не.

Нап­ри­мер ед­на кар­ти­на, му­зи­кал­но про­из­ве­де­ние, сгра­да или гра­ди­на не са­мо, че са из­раз на ду­хов­но­то със­то­я­ние на своя ав­тор, но съ­щев­ре­мен­но вли­я­ят и на ду­хов­но­то със­то­я­ние на оне­зи, ко­и­то ги съ­зер­ца­ват. Сле­до­ва­тел­но, ако ед­на кар­ти­на, ме­ло­дия, пи­са­ние и всич­ко, сът­во­ре­но с Бо­жи­е­то бла­гос­ло­ве­ние, по Бо­жи­е­ вдъх­но­ве­ние и за Бо­жия сла­ва, въз­дейс­т­ва по­ло­жи­тел­но на “пот­ре­би­те­ли­те” на та­зи кул­тур­на цен­ност и ги приб­ли­жа­ва към Бо­га и вис­ше­то им наз­на­че­ние, то ед­но про­из­ве­де­ние, чий­то вдъх­но­ви­тел е ду­хът на раз­ва­ла­та, не са­мо из­ра­зя­ва па­де­ни­е­то на своя ав­тор, но и въз­дейс­т­ва па­губ­но на оне­зи, ко­и­то се до­кос­ват до не­го.

Вмес­то да об­ла­го­ро­дя­ва, из­ви­ся­ва и вдъх­но­вя­ва за доб­ро­де­тел­ност, псев­до­кул­ту­ра­та флир­ту­ва с чо­веш­ка­та по­хот, аг­ре­сия, сла­дос­т­рас­тие и ги под­х­ран­ва, за да се раз­ви­ват. Вмес­то да на­пом­ня за Тво­ре­ца, да да­ва из­раз на бо­жес­т­ве­но­то в чо­ве­ка и да под­тик­ва към бо­го­об­ще­ние, псев­до­кул­ту­ра­та дек­ла­ри­ра гре­ха, из­ла­га го на по­каз ­ не за да го изоб­ли­чи и от­х­вър­ли, как­то са­ма ни уве­ря­ва, а за да го уза­ко­ни под име­то “кул­ту­ра”, “из­кус­т­во”, “ду­хов­ност”.

От глед­на точ­ка на бо­жес­т­ве­ния за­ми­съл, ня­ма мяс­то за раз­де­ле­ние на кул­ту­ра­та на ду­хов­на и ма­те­ри­ал­на. Той пред­виж­да­ше хар­мо­нич­но един­с­т­во на всич­ко в Ду­ха. Но раз­ри­вът между плът­с­ко­то и ду­хов­но­то на­ча­ло в чо­ве­ка дава от­ра­же­ние и върху пло­до­ве­те на чо­веш­ка­та твор­чес­ка дей­ност.

Съв­ре­мен­ни­ят чо­век в след­с­т­вие на раз­де­ле­ни­е­то на тру­да, ав­то­ма­ти­за­ци­я­та и ме­ха­ни­за­ци­я­та ся­каш гу­би връз­ка с про­дук­та и пот­ре­би­те­ля на своя труд, а от­тук и пря­ка­та си от­го­вор­ност за ре­зул­та­ти­те от сво­я­та дей­ност. Труд­но мо­же да се ка­же за ня­кое из­де­лие на съв­ре­мен­на­та про­миш­ле­ност, от ко­го точ­но е съз­да­де­но, а още по-мал­ко, че е нап­ра­ве­но с лю­бов, че ня­кой е “в­ло­жил ду­ша­та си в не­го”. В ре­зул­тат на то­ва се хра­ним с хра­на, от­г­ле­да­на и при­гот­ве­на без в то­ва да е вло­же­на лю­бов; но­сим кон­фек­ция, уши­та без лю­бов; жи­ве­ем в жи­ли­ща, нап­ра­ве­ни от ни­кой за ни­кой, в сгра­ди, в чи­и­то те­ме­ли не е вгра­де­на ни­чия ду­ша. Ця­ла­та ни т. нар. ма­те­ри­ал­на кул­ту­ра е ужа­ся­ва­що ма­те­ри­ал­на, ужа­ся­ва­що безлич­на, бездуш­на и, раз­би­ра се, безду­хов­на.

И та­ка: съв­ре­мен­на­та ни ци­ви­ли­за­ция ос­та­вя мяс­то за лич­но твор­чес­т­во и вдъх­но­ве­ние са­мо на по­ле­то на из­кус­т­во­то. Друг е въп­ро­сът от ка­къв дух е вдъх­но­ве­но то. За­що­то, ако ед­но из­кус­т­во не е вдъх­но­ве­но от Бо­га, е вдъх­но­ве­но от дру­ги ду­хо­ве и ра­бо­ти за тех­ни­те це­ли. А оби­та­ли­ще и оръ­дие на Све­тия Дух мо­же да бъ­де са­мо ис­к­ре­но вяр­ващ и чист чо­век, кой­то е в неп­рес­тан­но бо­го­об­ще­ние.

Кул­ту­ра­та в на­ше вре­ме до та­ка­ва сте­пен се е се­ку­ла­ри­зи­ра­ла, че без да гу­би ог­ром­но­то си зна­че­ние за раз­ви­ти­е­то на чо­веш­кия род, поч­ти без­въз­в­рат­но се е от­к­ло­ни­ла от ви­со­ко­то си наз­на­че­ние. Се­ку­ла­ри­за­ци­я­та е тра­ги­чес­ки про­цес, кой­то во­ди към дег­ра­да­ция на ци­ви­ли­за­ци­я­та, до все по-на­рас­т­ва­ща без­ду­хов­ност и об­ри­ча чо­ве­чес­т­во­то на раз­ло­же­ние и ес­ха­то­ло­ги­чес­ка смърт. Един­с­т­ве­но­то спа­се­ние е в бла­го­дат­но­то въз­с­та­но­вя­ва­не на чо­веш­ка­та лич­ност в Хрис­та.

То­ва е спа­си­тел­на­та фор­му­ла и за съв­ре­мен­на­та кул­ту­ра в най-общ сми­съл. Чо­век тряб­ва да се стре­ми да осъ­щес­т­вя­ва вис­шия сми­съл на сво­е­то би­тие и, ако той е в учас­ти­е­то му в бо­жес­т­ве­ния жи­вот, то кул­ту­ра­та тряб­ва да от­ра­зя­ва то­зи стре­меж и да под­по­ма­га чо­ве­ка в осъ­щес­т­вя­ва­не­то на вис­ши­те му це­ли.

Бог е вис­ше­то бла­го, към ко­е­то би тряб­ва­ло да се стре­ми по при­ро­да все­ки чо­век. Той е и не­из­чер­па­е­ми­ят из­точ­ник на бла­го­дат­ни си­ли и вдъх­но­ве­ние за вся­ка чо­веш­ка про­я­ва. Ця­ла­та ни твор­чес­ка дей­ност тряб­ва да бъ­де бо­гов­дъх­но­ве­на и за це­ли­те на Бо­жи­е­то до­мос­т­ро­и­тел­с­т­во: от гри­жа­та за зе­лен­чу­ко­ва­та гра­ди­на до сла­ве­не­то на Бо­га. Вся­ко чо­веш­ко дейс­т­вие тряб­ва да е све­ще­но­-дейс­т­вие и бо­го-с­лу­же­ние. Ко­га­то пра­ви не­що, чо­век тряб­ва да има яс­но­то съз­на­ние и от­го­вор­ност­та що за дух вла­га в сво­е­то де­ло и как­во въз­дейс­т­вие ще про­из­ве­де чрез не­го. И по­не­же не мо­жем да зна­ем то­ва, не мо­жем да сме си­гур­ни, тряб­ва да се мо­лим. Тряб­ва да про­сим Бо­жи­е­то бла­гос­ло­ве­ние и во­ди­тел­с­т­во във всич­ки­те си де­ла.

Твор­чес­ки­те си­ли у чо­ве­ка мо­гат да се про­я­вя­ват не са­мо в из­кус­т­во­то, на­у­ка­та, ли­те­ра­ту­ра­та, а и във фи­зи­чес­ка­та ра­бо­та. Ко­га­то ра­бо­тим с лю­бов, ка­то дар на Бо­жия ол­тар, ка­то бо­го-слу­же­ние, ще ос­ве­ща­ва­ме и се­бе си с тру­да си, и све­та око­ло нас. А на­ли в то­ва е вис­ше­то ни наз­на­че­ние!