Какво е “ентусиазъм”?
Ентусиаст – изпълнен с божество (М. Фасмер. “Етимологически речник на руския език”)
В Древна Гърция са съществували т.нар. “вакхически мистерии” в чест на бог Дионисий (Вакх), по време на които участниците довеждали себе си до състояние на изстъпление, транс, чрез разюздано поведение, неморални танци, сексуален разврат, пиянство. Изпадайки в подобно безумно състояние, те ставали “ентусиасти”, “изпълнени с божество” (т.е. с Вакх).
Тези мистерии получили названията “оргия”, “вакханалия”, в тях намерило изява отдаването на еротичните страсти.
Ето защо ентусиазмът е излизане “вън от себе си”, възлизане към “бога” (синоними на това понятие са: изстъпление, екстаз).
Това явление в изменен вид на нас ни е добре познато от недалечното съветско минало, от което всички ние излязохме, но от което не съумяхме да се освободим напълно.
Всъщност цялата съветска власт се крепеше върху ентусиасти. Революцията я направиха ентусиасти с мечтата да “разрушат стария свят до основи, а после....” Колхозите се създаваха от ентусиасти чрез отнемане на благата (земя, животни, инвентар, зърно) от собствениците.
В космоса летяха, в Ледовития океан плаваха, Байкало-Амурската магистрала строиха все такива ентусиасти.
Ентусиазмът е равнозначен на екстензивния метод на икономиката, живот “на широко”, в противовес на интензивния способ, “в дълбочина”. За да стане ясно, ще дадем сравнение: интензивният живот – това е торене на почвите с оборска тор, подобрение на селскостопанската техника, внимателно обработване на всеки сантиметър земя.
А екстензивният – това е бързото изсмукване на всички сокове от земята, водещо до нейното изтощаване и прескачането към другия край на страната, за да се разорава целината, която по някаква причина е “залежала”. Позната история, нали?
Съветският ентусиазъм е построен на едно подобно елевзинско “опиянение”, възлизане към “бога”, чието име е “светло бъдеще”, комунизъм. Цел, която оправдава всички средства (“ние ще се борим за мир по целия свят, дори ако от света не остане камък върху камъка”).
Но както и всеки екстаз, ентусиазмът бързо изтощава всички сили на човека (и държавата) и умира (както пияницата и наркомана). Така и съветската държава не издържа дори и 70 години.
Защо е цялата тази дълга предистория? Защото всички ние “идваме от детството” и в съвременния църковен живот също нерядко се случва да се сблъскваме с феномена на ентусиазма.
Църковния ентусиазъм
Богословските основи на църковния ентусиазъм – това е идея, крайно противоположна на знаменитите думи на преп. Серафим Саровски: “Спаси сам себе си и около теб ще се спасят хиляди”. Напротив, църковният ентусиазъм счита, че първо трябва да се спасят другите, а моето спасение се заключава в спасението на ближните. Колкото повече хора спася, толкова по-високо ще е моето място в Царството Небесно.
Тази идея е широко разпространена в църковния мироглед. Така се смята, че спасението на Русия се състои в колкото се може повече построени храмове, колкото се може повече покръстени хора. Ние в Русия отдавна обичаме да се хвалим със статистиката. Казваме “80% кръстени – това не е шега.” Следва логичния извод, че трябва да се въведе предмета “Основи на православната култура” (ОПК) в училищата.
И не е важно, че построените храмове стоят полупразни, не е важно, че формалното кръщение, което се извършва в множество храмове, без оглашение, без подготовка, само отблъсква тези “кръстени” от Църквата. (Между другото, когато при мен идват хора с въпроси за кръщението, аз им предлагам да дойдат в следващите недели на огласителни беседи. В крайна сметка не виждам повече никога 99% от тези “неофити”. Въпреки че въобще не се съмнявам, че те са кръстени с успех, без никакъв разговор, в някой друг храм.)
И не трябва да се заблуждаваме, че нашият народ, нашата младеж страда без ОПК. Държавата е права да се съпротивлява. Виждаме, че няма търсене. Със своето предложение на ОПК ние се опитваме изкуствено да създадем търсене, но него го няма (поне толкова, колкото би ни се искало). Напротив, често се постига обратният ефект, като в маркетинговата мрежа: у народа възниква чувство на отвращение към Църквата като към вманиачена организация, която се стреми да превърне в прерогатив държавната структура, съществувала до 1917 г.: да се установи православието като задължителна, държавна религия.
Не ме разбирайте погрешно, аз съвсем не съм против ОПК. Съвсем не, аз съм само против тази агресия, с която нерядко се поднася дадена идея: казват, имате една дилема: или ОПК – или изгубена младеж, и с това цяла Русия. Грешката е в поставянето на проблема: всъщност наличието или отсъствието на този предмет в учебните заведения не повлиява по никакъв начин върху духовната ситуация в страната. Предметът “Всеобщ Закон Божий” в царска Русия не предизвика, а по-скоро помогна на революцията; така и задължителният “научен атеизъм” не предизвика краха на СССР. Затова не ми се иска, ентусиазмът в това несъмнено добро дело (преподаването на ОПК) да разруши най-важното: разумната мярка.
Благодарение на прекаления ентусиазъм в обществения светоглед вече се създадоха устойчиви паралели: власт – Църква, пари – Църква. Златоглавите храмове, построени с парите на недобросъвестни, меко говорещи богаташи станаха нещо нарицателно. Едно подобно “екстензивно православие” притеснява хората, понеже външното великолепие рязко изпреварва вътрешното съсредоточено отношение към развитието на църковния живот.
Не могат да не плашат и политическите лозунги на православните ентусиасти за възстановяване на монархията, за борба с ИНН (идентификационните данъчни номера), с глобализма, с икуменизма. Хората виждат в какви болезнени форми това се случва, с какъв нездрав огън горят очите и речите на “православните спасители на Русия”, които предлагат новото “светло бъдеще” – митичната Православна Империя на Руския народ, Третия Рим.
Пастирския ентусиазъм
В пастирските среди ентусиазмът може да се раздели на два вида: пастир – “мениджър” и пастир – “младостарец” (разбира се, има и други видове).
Често изглежда, че някои ентусиасти са станали свещеници, за да имат възможност да се реализират като “ надзиратели на Царството Божие”. Построяването на храм се възприема от такива пастири като някаква гаранция за спасение (а ако храмовете са два – имат две гаранции...). Парите за храма се добиват по съмнителен начин от съмнителни личности, като отново се потвърждава принципа на Н. Макиавели: “целта оправдава средствата”. Случи ми се сам да чуя как един свещеник се хвали от амвона, че е участвал в строителството на храм и името му е записано на капсулата, която са спуснали в основата на престола. И сега ангелът на този храм до края на времената ще се моли за него... И излиза, че на практика мястото му Там вече е гарантирано.
“Младостарците” също произлизат от ентусиастите. Заветът на стареца Алексей Мечьов (“станете като слънца”) се възприема от тях не като цел на духовния им живот, а като вече налична даденост, и на тях, “старците”, им остава само да “стоплят” колкото се може повече чада. И се започва “пастирска” дейност, от начало “за здраве” и се завършва със “за упокой”...
В началото на своя път “старците-ентусиасти” се отдават на всякакви видове външни подвизи (в основата на които, според ученито на светите отци, изложено от светител Игнатий Брянчанинов, лежат тщеславието и властолюбието.) За един такъв “старец” се разказва с възхищение, че той се моли, както казват, непрекъснато (дори и диванът му стоял в олтара, за да не се отвлича от молитвата); и започва проскомидията в три часа през нощта...
Такъв старец е готов заради спасението на своите чада в продължение на цели дни да изповядва и по цели часове да проповядва до сълзи. И прави постоянно добро: обхожда затвори, болници, посещава и енориашите, и до последно се раздава за тях... И всичко е готов да направи за спасението на своите чада... на цената на пълното, безотговорно послушание и обожаване на неговата личност.
И тогава започва страшното: призиви към спасение в горите, към отказ от паспортите и ИНН, към продаване на имотите и масово пострижение за монаси; препокръстване по пълния чин, чрез потапяне, защото “обливането е недействително”; задочно “кръщение” на абортираните младенци по метода на “схимонахиня Антония”; разпалване на вражда към обикновените свещеници и свещеноначалства, и в крайна сметка – разкол и въвеждане в духовна смърт на своите ослепени чада.
В своите мемоари протойерей Глеб Каледа пише за знаменития разколоучител от 20-те години на ХХ век, обновленеца свещ. Александър Веденски:
“По думите на моя духовен отец, о. Александър Веденски е бил до революцията един жив искрен свещеник, по чиито молитви са ставали чудеса. Когато моята майка още преди да се омъжи, е била в тежко духовно състояние, отецът я завел на изповед при Веденски; до онзи момент, по нейните думи, никога не е имала такава изповед. (стр. 112-113)
(...) След войната, когато отецът се върна в лоното на Православната църква, аз го попитах в какво се състои тайната на Веденски. Той поговори за чудесата на младия о. Александър и заяви с тъга, че “него, надарения с множество таланти, го е погубило прекомерното честолюбие”. Заради него той е пропилял всичко, което е имал. Става въпрос за страшна морална деградация, която е озадачила и отблъснала от него и най-близките му помощници”. (Цитат от: Архимандрит Киприан (Керн). Типове грешници. Пражки Архиепископ Сергий (Королёв). Духовния живот в света. М., ОБРАЗ, 2005, стр.115.)
Така да се каже, това е удивително: от начало – чудеса, а след това чудотворецът става Юда, предател на Църквата, довел себе си до лудост. Какво ли стои зад неговата “самоинтронизация” като патриарх в апартамента му, когато той седнал зад антиминса и провъзгласил себе си за глава на Църквата?!
Отговорът е очевиден: от начало – ентусиазмът, а след това – възлизането към своя “бог”, бога на лудия Дионисий, сатаната.
Ентусиазмът на миряните
Ентусиазмът сред миряните, енориашите, е също забележително развит. Наличието на ентусиасти сред миряните (търсенето) предизвиква появата на ентусиасти – “старци” (предлагането). Ентусиазмът на миряните, в частност, се състои в силното съпротивление на всичко “обичайно” в църковния живот.
Обичайното утринно-вечерно правило? Не: Псалтир по собствено усмотрение + акатист към Царя – Мъченик + богородично правило – това е нашият начин!
Регулярно посещение на енорийския храм в събота и неделя? Ама какви сте вие? Всички масово в Митишчи да пълзим на колене с покаяние за всички предци (негодници!) – цареубийци, като с това ще спасим самата Русия!
Да направим регулярното почистване на територията на нашия храм? Нямаме време, ние сме на литийно шествие някъде другаде, защо да идваме ... Заради спасението навярно.
Претенциите към “обикновените” свещеници у ентусиастите са подобаващи. “Страстта по старците” се излива в пренебрежение към нестарците. Отче, ти или си Амвросий Оптински №2, или си нищожество. Станало е “нормално” да се разговаря със свещеника в такъв тон: “Аз идвам при вас като при обикновен човек, а не като при свещеник. Когато вие ми позаприличате на свещеник, аз ще дойда на изповед, да и то не при вас, а при Бога!” В крайна сметка имаме пълна развала на енорийския живот: пастирят, в разбиранията на подобни “овци”, престава да бъде служещ на Бога, а се превръща в обслужващ потребностите на енориашите, “човека с кадилницата”.
А тези самите енориаши водят разговори за любовта, за послушанието, за духовния живот! Наистина духовното “опиянение” се превръща в норма – достатъчно е да се прочетат няколко изказвания по православните форуми, където “никове” – зилоти ревностно търсят грехове и ереси на всички по-малко или повече известни свещеници и архийереи и “наставляват” своите пастири по пътя на истината. Както казваше светейшият патриарх Алексий в една от своите речи: “Преди свещеникът на изповед питаше: “Чедо! Как вярваш?”, а сега енориашът пита свещеника: “Отче, какво е политическото ти кредо?”
В енорийския живот, за огромно съжаление, почти навсякъде е нарушено истинското разбиране за йерархичността, реалното разбиране – какво е “свещеник” и какво е “мирянин”. Безцеремонното фамилиарничане и идолопоклонството са две от най-развитите крайности в енорийските отношения между миряни и свещеници. Може да се направи такъв паралел: ентусиазмът води мирянина или към някакъв “протестантизъм”, където свободата започва да се разбира като своеволие, и се изразява в пренебрежение към свещеническия сан; или към своеобразен “папизъм”, където начетеният с “Добротолюбието” енориаш търси навсякъде малкия “папа” – старец, за да му предаде непосилното бреме на свободата си и да стане роб на човека, преставайки да бъде роб на Бога.
Заключение
Към какво води една подобна ситуация и доколко е упорит ентусиазмът?
Историята показва, че ентусиазмът не е дълготраен, той възниква в кризисни моменти, на прехода между епохи и доста скоро затихва, като оставя място на друго социално явление.
Древногръцкият ентусиазъм, култът към Дионисий, възниква в навечерието на гръко-персийските войни, в епохата на умиране на древната култура и раждането на новата, класическата култура на античността.
Съветският ентусиазъм също така възникна в началото на рухването на самодържавната Русия и се опита да построи своя, вакхическа държава, но претърпя поражение и отстъпи място на новата култура, на която все още е трудно да се даде название, понеже тя все още се намира в стадий на зараждане (постсъветска, псевдодемократична, карикатурно-западна?)
Църковният ентусиазъм възникна в навечерието на разрухата на съветския строй и възраждането на църковния живот. Той ще умре заедно със старото поколение, расло при съветската власт. Какво ли ще го смени? Трудно е да се каже. Можем да отбележим само, че в този ентусиазъм има все пак едно положително качество – той е “духовен”, при все че в повечето случаи е лъжедуховен, но все пак той се основава върху идеята за достигане на “светлото бъдеще” (във всички вариации) по духовен начин.
Съвременното поколение израстна в условията на умиране на идеята за “светлото бъдеще”. В него остана само една прагматична “идея” – “сладкото настояще”. Живей за мига! – това е основата на тази “идея”. Това поколение няма да строи магистрали и да ходи на литийни шествия. В най-добрия случай то ще си построи къщичка и ще отиде в банята. То ще печели пари и ще се устрои в този живот с максимален комфорт. Да, тук само душата на руския младеж се съпротивлява на американската прагматика, но почти неизбежно прибягва към “Дионисий”: наркомания, секс, виртуален свят.
Сега Русия се намира, ако си послужим с научен термин, в състояние на бифуркация (това е положение, когато топката стои на върха и къде ще кривне, зависи не от силите на тласъка, а от посоката, в която духа вътърът). Старият ентусиазъм умира, младото поколение умира поради отсъствието на идеи. Затова имаме няколко варианта: или Русия ще се плъзне в разруха, както много древни, остаряли и развратили се цивилизации; или ще се появи идея, която ще тласне страната към “възраждане” чрез някакъв нов ентусиазъм – фашизъм; или, както ми се иска да се надявам, ще се утвърди трезвата идея на Православието за спасението на света по пътя на спасението на самия себе си от собствените си страсти. Както казва Малкият Принц: “Когато приключиш със сутрешния си тоалет, трябва да направиш същото и с тоалета на планетата.”
P.S.: Да кажа нещо и за самия себе си, може би някои ще попитат: "а самият ти не си ли такъв ентусиаст, когато се опитваш да спасиш другите от ентусиазма?" Да, разбира се, аз също съм се родил в епохата на ентусиазма и също исках да бъда пионер. Просто сега на мен съвсем не ми се нрави това, детето ми да расте с ентусиазма на чужди идеи...
Превод: Мартин Димитров
-----------
* Свeщ. Алексий Плужников е роден в гр.Волгоград, Русия през 1978 г. Завършва философския факултет на Волгоградския държавен университет. Ръкоположен в свещенически сан през 2003 г. Предстоятел на храм “Св. апли Петър и Павел” в гр. Волгоград. Изпълнява послушание като цензор в епархийския отдел за духовна литература.