В света на Църквата най-трудни са най-простите неща. Това, което си мислим, че знаем, често е на огромно разстояние от нас, а всъщност живеем с някакво нереално наше отражение на истинските християнски добродетели. Сами сме се потопили в свят от заблуди вместо истини и превръщаме в духовни спътници призраци, а не действителни скрижали на духа. Лесно се заблуждаваме, а после се учудваме, че не даваме зрели духовни плодове. Изпадаме в плен на отчаянието и несправедливо обвиняваме християнството, че не храни всички изисквания на търсещата ни душа. Нашите болести оправдаваме със житейската непригодност на учението на Христа и недоволни губим ревност за придобиване на духовни дарби.
В особена степен това се отнася за разбирането ни за смирението. Няма друга духовна категория, толкова често споменавана в света на Православието, както него. Всички Свети отци не само го споменават, но и задължително изискват като оръжие в стихията на невидимата бран. С богатството на своята духовна интуиция непрестанно го предписват като задължително лекарство за лечение на повредената от греха природа на човека. Векове наред го възхваляват и възпяват като „алфа и омега” в изкуството за спасението на всяка една вярваща душа.
Но дали ние, съвременните християни, рожби на този неспокоен свят имаме проникновено разбиране за него? На нас ни е обещано блаженството на рая, живот в Царството Божие само и единствено, ако се смирим. Броят на нашите добродетели, делата на милост и победите в безкрайните битки на духа ще бъдат възнаградени единствено, ако тук, долу и сега, признаем своята чисто човешка и дълбоко лична немощ. Ако наистина осъзнаем пълната ни невъзможност да извършим каквото и да е без всепобеждаващата Божия подкрепа. Това съзнание сме длъжни да превърнем в изходна точка за практическото водене на ритъма на нашия духовен живот. Духът на Светото Предание ни учи на този парадокс, че първо трябва да коленичим, за да достигнем Небето. Спасително за нас е да се приведем, за да бъдем вдигнати високо, да се отречем от себе си, за да намерим истинската си самоличност и израстване в Духа Светаго.
Всичко това е в пълен противовес с онова, което провокира света в настоящото време – издигане в култ на вътрешния Аз, непрестанна и нестихваща амбиция с цел да пробиеш, да докажеш, че Ти си по-способния, по-можещия, по-значимия. Нещо повече-единствения! Другите са просто среда, или в най-добрия случай конкуренти, които трябва да преодолеем. На всяка цена и по всякакъв начин! В противен случай оставаш извън туптящия ритъм на модерния живот, далеч от тези, които трябва да бъдат уважавани - социален аутсайдер в истинския смисъл на думата.
Колко полезно е вярващият да проумее, че да бъдеш смирен на практика не е проява на слабост, а на духовна сила. Да осъзнае в дълбочината на своята душа, че това духовно състояние няма нищо с примирението и малодушието, както погрешно се приема от мнозинството от хората. Неговата истинска основа са духовната мощ и вътрешен баланс, стъпили върху дълбоко пропитата вяра в Божието всемогъщество. Смиреният е силен и деликатен, чувствителен и твърд, храбър и предпазлив едновременно. Той не виси във въздуха, нито напуска своя пост, а остава на мястото си умерено и задълбочено. Само в този дух могат да бъдат разбрани думите на Ф.М.Достоевски: “Най-голямата власт на този свят е властта на смирението!“.
Да бъдеш смирен на практика означава да си на себе си и в себе си, осъзнал своята окаяност без Бога и разчитайки във всеки детайл на Неговата всепроникваща благодат. Смиреният е отхвърлил всички митове за някаква своя, лична значимост, извън и далече от Христа. Помъдрял е достатъчно, за да строи кули върху пясък и да пише върху течаща вода. Липсва му незрялото дръзновение на неофита и излишния патос на романтика. Всичко е поставено в Духа, премерено в Духа Светаго! Напротив - горделивият е поставил сам себе си в заблуда, заблуждаван от бесове и амбиции и заблуждаващ всички в своя малък свят. Водещ актьор в основан от него личен театър на абсурда. Връхлитащ от изкушение в изкушение и непрестанно обвиняващ околните за своите неуспехи. Винаги неспокоен и неразбран, недооценен и напрегнат. По този начин поставил личността си далече от спокойствието и хармонията на истинския душевен мир. Това е така, защото в същността си гордостта е незрялост, неразбиране, самоизмама. Тя отвлича човека от истинския му духовен образ, кара го да блуждае около себе си и го прави … уязвим. Лесно раним и податлив на въздействия отстрани.
Един от великите подвижници на благочестието на XIX в. в Русия, св. Амвросий Оптински обичал да повтаря на миряните, които идват при него за съвет, следната мисъл: “Смирявай се и всичките ти неща ще потръгнат!“. Забележителното е, че Той насочвал взора на християните не само към утехите в Царството Божие, където те изцяло ще бъдат възнаградени и ще получат наследството от Отца. В светлината на своето духовно ръководство, сочил смирението като ключ за решаване на житейски проблеми в практиката - тогава, когато злобата на деня и изкушенията на дявола връхлитат отбраняващата се вярваща душа. Препоръчвал го като практически инструмент и чудесно средство за намиране на изход в тежки ситуации. Многократно посочвал в дългогодишната си практика случаи с различни хора и събития. Опитните духовни наставници са разбрали през призмата на дългогодишния си стаж, че именно гордостта е основната пречка за всичко и в абстрактен, духовен план и реален прагматичен. Колко жалко е, че наистина човек е най-големият враг на самия себе си и често дори и най-отявлените му противници не могат да му сторят това, което може да си причини. Най-сигурният начин да вървиш против себе си е да се превъзнасяш и самовъзхищаваш. И невярващите са забелязали, че когато човек се възгордее, започват неприятностите. Бог като Вседържител и ръководител на човешките съдби намира начин да смирява болната от гордост душа - чрез хора или събития.
Затова, ако искаме да живеем добре, трябва да се смирим. И понеже никога не сме достатъчно смирени, трябва да се смиряваме. Колкото повече, толкова по-добре. Както в духа на Светите отци, така и в логиката на живота. Пропити от мъдрост са думите на Ловчанския митрополит Гавриил: “Смирението е най-добрата стратегия!“. Истинска рецепта за преодоляване на превратностите в духовния и светския начин на живот, спасителна при преминаване на подводни рифове и връхлитащи нападения. Най-адаптивната житейска постановка в общуване с приятели и врагове, близки и роднини, познати и непознати. Смирението е най-добрата защита, най-гъвкавата отбрана и най-правилната позиция в живота. Смиреният намира победа в загубата, извлича балсам от горчилката, превръща неприятностите в тържество. Затова и смирението е мир и радост в духа Светаго! Амин!