"Тишината лекува." (надпис в коридора на психиатрична клиника)
Живеем в хаотичен свят. Предизвикателствата пред нас са все повече и повече, а динамиката на връхлитащите дни помитат нашите представи за сигурност и стабилност. Несигурността се е превърнала в реалност, а неспокойствието в нашето най-естествено душевно състояние. Ние не живеем, а вибрираме от нестихващо напрежение, което изпълва нашия дух, притиска слепоочията ни и ни тласка напред към неясните коридори на връхлитащото битие.Чувството за неадекватност е станало наш постоянен спътник, а тревожността е вече естествена ни среда.
Нормалното се превръща в ненормално, а ненормалното се приема за нормално. Колко хора от нас са изгубили истинските си лица и дори вече им е неимоверно трудно да ги открият…
Но как можем да намерим себе си ? Кое би ни помогнало да отърсим от душата си полепналата кал от общуването с другите и да успокоим разстроените си умове? Отговорът е прост – тишината, като терапевтичен метод на Православието.
Две хиляди години християнството лекува заразеното от грях човечество и с благодатното си учение предлага изцеление от всички телесни, духовни и психически болести. Във висша степен това се отнася именно за Православието- което повече от всички други деноминации носи духа на ранната църква, съхранила вечния завет между Христос и Светите апостоли. През превратностите на времето предава най-важното си съкровище-духа на Светите отци и го поднася на поколения хора неподправен, истински и благодатен. Неговото познание е пречистено във всеки детайл и поднесено изключително просто, ясно и достъпно. Православният човек е дете на Твореца, опиянен от идеята за Царството Божие и вдъхновен от желанието да освети всичките си инстинкти и обожи себе си. Православието няма за цел да завоюва света с някаква своебразна социална утопия, нито да представи Иисус като рекламен агент на бъдещото царство, а да излекува човешката душа. То е най-съкровеното учение на християнството, неговата ‘’светая-светих’’. Изповедническо учение, което дори не претендира да бъде система…
С благодатните си творби, Светите отци на Изтока са предали Неговия дух на поколения последователи и са го превърнали в съкровище от мъдрост и проникновения, което обогати цивилизацията.Те учат човека да забави ритъма на ежедневието, да излезе от трескавия ритъм на деня и да утихне…Тихо и кротко му прошепват да навлезе в себе си и да чуе вътрешния ритъм на сърцето си. Да събере останките от разпиляната си личност и да я потопи в неизказаната мистика на благодатта. Но задължително да се обърне към вътрешния си свят и чрез Спасителя Христос да осмисли целия си жизнен път.
Най-точен израз на този стремеж са словата Му – ‘’А Ти кога се молиш, влез в скришната си стая и като заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, който е на тайно’’ (Мат. 6:6 ). Истинската среща между Бог и човека, Творецът и творението не е някъде в пространството и времето, а именно в дълбините на душата, като мистичен център на личността. От Вседържител се превръща в Тайновидец и Утешител на една разбито, вечно лутащо се и прогонено от Рая същество. Укротяването на страстите, успокояването на телесната възбуда и прекратяването на бомбандировката на помислите са задължителното условие за беседата на Бог и човека. Няма как Христос да се превърне в повелителят на нашия вътрешен свят, без поне малко да не се уподобим на Него. Да приемем заповедите Му и да ги отпечатаме в сърцето си не като външни повели, а като наше достояние и постижение.Светът може да ни разочарова непрекъснато, но ние трябва да знаем, че колкото повече се обръщаме към себе си, толкова повече се обогатяваме. Колкото по- искрено се окайваме за нищожеството си, толкова повече се възнасяме на небето. Светите отци ни учат, че благодатта слиза върху смирените, а мъдростта посещава само преклонилите главите си пред Небето.
Човекът е болен и истинската диагноза на неговото състояние е греха. Носи товара на своите големи и малки отстъпления , осъден на страстите си и преследван от видими и невидими врагове. Призван за небето, но осъден и прикован за земята. Застанал на кръстопът, объркан и смутен, неспособен за просветление без подкрепа’’свише’’.Той започва да преоткрива себе си, когато остане насаме, успокои пулса си и замълчи. Тишината носи някаква особена рецепта за неспокойния ум. Потопява го в мъдростта на всемира и му донася спокойствието на необятния космос.
Всички Свети отци на Църквата са препоръчвали безмълвието като метод и практика. Св.Исак Сирин обичал да повтаря; ‘’Мълчанието е лечение за ума.’’ Най-чистите прозрения в духовния живот са придобити след отдалечаване от суетата на света и избягване от шума на връхлитащата цивилизация. Най-богатите плодове на ума са узрели след съкровено уединение далеч от борбите в света. Най-красивите цветя в градината на мъдростта са израснали след тихите дъждове на небесните посещения.
Прогонен от блаженството на Рая, човекът има нужда от лечение от чистите извори на благодатта. Св.Петър Дамаскин истински е проумял това като е оставил това откровение;’’Всички хора се нуждаем от това умение за себеотдаване в безмълвие –отчасти, или изцяло. Без него е невъзможно някой да постигне духовно познание и смирение. ’’Думите на този духовен мъж са отправени не до избрани и посветени в някакво особено знание, или само за монаси или отшелници, а до всички хора.Те са обръщение към всяка вярваща душа, независимо от нейния пол, характер или съсловие, стенеща в нестихващата борба за спасение. Нещо повече - явно, че са плод на дългогодишно наблюдение върху молитвения опит на подвизаващите се в цялата му пъстрота и многообразие. Те са като предписание за задължително практикуване на метода на безмълвието и рецепта за постигане на истински духовни резултати. Познанието и смирението в тяхната задълбоченост и могат да бъдат постигнати само от вярващ, който е потопил личността си в чистите води на мълчанието. Радостта от общуването с божествената благодат може да бъде изживяна в пълнота само от една утихнала душа и успокоен ум.
Много интересен пример за силата на мълчаливото общуване с Бога, дава митрополит Антоний Сурожски в книгата си ‘’Молитвата и животът’’. Той цитира един светец от ХIХ век , който запитал един селянин, какво всъщност прави като го наблюдавал как мълчаливо бил застанал в храма, без дори да се моли.А той отговорил-‘’ Аз гледам Него,Той гледа мене и ни е добре заедно.’’Коментара на автора е следният-‘’Този човек се е научил да се говори с Бога, без да нарушава с думи тишината на близостта.Ако постигнем това, можем да употребяваме всяка форма на молитва.’’Митрополит Антоний сочи това, като ключ за всяка форма на молитвено общение със Живия Бог.
Колко много хора говорят с Бога, но вътрешно мълчат и колко малко, външно мълчат, а вътрешно говорят с Него! Да обичаш Бога означава да споделиш всичко свое с Него, да разгърнеш гънките на душата си и да Му отдадеш дори и най-тихите си часове.В съкровеноста си да намериш диалог, а в диалога –съкровеност. Да бликаш любов навсякъде и във всичко –и в многообразието на шума и в дълбочината на мълчанието. Тишината e разковниче за разкриване на тайната на молитвата и метод, който ни довежда до истинското навлизане в делата на духа. Тя не само успокоява, а и лекува с невидимото си величие. Нейната лекота обгръща с нежния си воал душата на вярващия и тихо я насочва чрез молитвата към живия извор на благодатта-Светия дух, който нестихващо утешава и животвори по волята на Всеподателя Бога, сега винаги и во веки веков. Амин.
-------------
Статията е публикуван за първи път в списание "Амвон", бр.3, декември 2012