Пътуването е пътуване към самия себе си повече отколкото към места и хора. Поклонението е пътуване към Бога, за да можеш още по-добре и истински да разбереш себе си и да обикнеш хората. Моето поклонение по Светите Земи за Великденския пост на 2010 г. беше плод на тази жажда за себеопознаване, с което да се опитам да се освободя от самата мен, от егоизма и своеволието, и да се науча да пребивавам в дланите на Бог… или, на езика на човек занимаващ се с хляб, да оставя Бог да ме омеси и изпече със своята любов. Опитах се да организирам по-голяма група, но в крайна сметка останахме само аз и мой приятел от детинство от Габрово.
Приготвихме си по една планинарска раница и без особен план знаехме, че имаме един месец, малко пари, гарантирано спане в Йерусалим при един мой приятел евреин, Еван, от студентските ми години за бакалавър в Университета „Фърман”, Южна Каролина, САЩ. В момента на поклонническото пътуване бях по средата на моя докторат по културна антропология в Университета „Принстън”, както и по средата на развитието на основаната от мен неправителствената организация Международен Съвет на Самодейните Средища. Именно на такъв своеобразен кръстопът, имах нужда от допълнителни насоки, от реално откъсване от всичко, за да мога да се завърна към него със свежа мисъл и отдаденост. Най-вече си мечтаех да се върна във Витлеем, където 2008г. осъзнах, че думата Витлеем значи „дом на хляба” и оттам се отключи в мен неочаквано вдъхновение, което стана съвсем спонтанно своеобразна мисия на живота ми: да се опитвам чрез месенето на хляб да създавам условия за сплотяването на хора от най-различни, често разединени и дори враждуващи групи.
Ето един малък пример за това как пътуването може цялостно и напълно неочаквано да промени живота ни ако, разбира се, настроим тънките честоти на сърцето да приемат сигналите. И така, кацнахме на летището в Тел Авив едно топло в сравнение с България ранно утро, пропито с дъха на влажен морски изгрев. Веднага се качихме на малък ван и не след дълго в далечината грееше окъпан в светлина златният купол на джамията построена в непосредствена близост и до Божи Гроб и до Стената на Плача.
Още същия ден вкусих съвсем буквално този потенциал за между-културно разбирателство, когато по тесните улички на Стария Град на Йерусалим наблюдавах как мюсюлмани, християни и евреи купуват от едни и същи фурни, тъй като хлябът е до голяма степен единствената храна, която всички те могат да споделят независимо от религиозните диетични ограничения! След като оставихме багажите си при моя приятел Еван, горяхме от радост от близостта на Гроба Господен и незабавно се запътихме към него. През забързания лабиринт от магазинчета отрупани с дрехи и сувенири и шарени сергии с палитри от подправки, колкото повече се приближавахме към светото място, толкова повече аромата ставаше на тамян и миро до момента, в който минахме под една каменна порта и се озовахме в светлината и неочакваната тишина на площадчето пред портите на храма. В благоговението пред мястото където ние хората разпънахме Спасителя ме обзе тъга, радост и размисъл. Замислих се за грешната като нас Мария Египетска, която на това място е била спряна от невидимата ръка на Божията Майка, и която след горестно разкаяние влязла в храма и се поклонила на Кръста Господен. После оставила света и заселила в юдейската пустиня. Цели 40 години!
И аз, както и всеки един от нас, не съм по-различна от нея, но по Божията милост се озовахме безпрепятствено в храма. Вътре, под огромния купол трептящ в светлина се намира малката постройка на самата гробница Христова. В мен, в сърцето и ума ми, избухна неподозирано духовно сътресение!
Ние грешим, а Христос понесе страданията! И колко още по-велика се усеща Неговата смирена мощ в малкото пространство на Гроба, в момента, в който преклоним колене, наведем глава и долепим сърце до самия камък на който е лежало Тялото на Богочовека побрало в тленната си ограниченост безграничната любов! Богочовекът на Когото Вселената е тясна първо се вмести в утробата на Дева Мария, после в гроба (вече празен след Възкресението) и да, с непонятна за нас любов, се е вместил и в моето, във всяко човешко сърце. Целият великденски пост от 40 дни е низ от богослужения сменили своите места, утринните служби са вечер, а вечерните - сутрин.
Това маркира стремежа на човека чрез дългия пост и по-гореща молитва да постигне освобождаване от веригите на времето, изживяване на вечността чрез време от друг вид и измерение - не хронологично, а безвременно време, в което всеки миг съчетава денят и нощта и побира цялата вечност на безсмъртната ни душа и надеждата и вовеки да се слее с възкръсналото Добро. Или както пише св. цар Давид: „Едно само молих Господа, само това искам: да пребъдвам в дома Господен през всички дни на живота си и да гледам Господнята красота и да посещавам Неговия свят храм”. (Псалом 26:4).
В това безвремие в съвремието, прекарахме дни наред по улиците на Йерусалим, като всяка сутрин ставахме по изгрев слънце, за да успеем да отидем на вечерните служби на Гроба Господен, тогава, когато хлебарите вадеха първите дъхави хлябове и гълъбите спокойно се разхождаха по площадите и уличките необезпокоявани от никой. Всяка вечер пък бяхме на утринните служби в руския манастир „Св. Мария Магдалина”, потънал сред маслините на Гетсиманската градина в исихастката, тиха сърдечна молитва. Сприятелихме се и с монаха, който се грижи за гроба на Божията Майка, сърбина отец Прохор, който щедро изливаше към нас бащинска нежност след като цял ден е трябвало да бъде строг, за да внася ред сред многобройните туристи, които минават през храма.
Същото важи и за гръцките монаси, които се грижат за Гроба Господен или други свети места: не бива да се съди тяхната рязкост, тъй като тя е здравословно припомняне за нуждата от ред, хармония и смирение от страна на всеки един към другия.
Колкото повече наближаваше кулминацията на Страстната Седмица, толкова повече поклонниците се увеличаваха. През 2010 г. Православният и Католическият Великден съвпадаха, а Великден пък съвпадаше с еврейската Пасха и поради това градът преливаше от християни и евреи от цял свят. Благодарение на това имах уникалния шанс да видя разнообразни ритуали от всички тези традиции.
Един интригуващ за мен момент бе да видя как за Пасха евреите се подготвят като очистват целия си дом от всичко съдържащо пшеница, за да няма възможност за формиране на квас – квасът в Стария Завет е символ на гордостта и лицемерието. Прагматичното обяснение за това защо за Пасха хлябът е безквасен е, че това се дължи на бързането на евреите да избягат от Египет и нямали време да изчакат тестото да втаса. Но по-дълбокия духовен смисъл и богата символика, е че с това Бог показва на еврейския народ ново начало, където са нужни чисти и безквасни (смирени и нелицемерни) сърца.
При християните логиката е сродна но изразена с диаметрално различен ритуал: за Великден, т.е. за християнската Пасха, християните зареждат домовете си с пшеница и брашно, за да омесят празничните пасхални хлябове, в които квасът този път е символ на смирението и любовта олицетворени в Христовото възкресение. Квасът в Християнството вече не е „фарисейският квас” на гордостта (Христос казва: "Пазете се от фарисейския квас, който е лицемерие" (Лука 12:1), а е новият квас, квасът на нелицемерната обич, поради която Бог се въплътил, за да даде възможност на човека да се върне и стане отново едно с Него, да премине от духовно мъртвия човек към новия, към възкресения човек, какъвто е показан в притчата за Блудния син (Лука 15 гл.).
На Велики Четвъртък на Божи Гроб в може би най-голяма пълнота и с най-голяма наситеност се пресъздава един от най-силните моменти на смирение в човешката история: момента, в който сам Бог умил краката на всички свои ученици, включително и на Юда, знаейки, че ще го предаде.
Йерусалимският Патриарх по подражание на Христовия пример изми нозете на всички митрополити на специално изградена дървена платформа в двора пред портите на Гроба Господен. Патриархът съблече бляскавите си одежди и с пешкир на рамо върху обикновена бяла риза клякаше пред нозете на всеки един, с бавно движение, в което имаше толкова много красота и грация, че извика в мен образът на ангелското хоро с Евхаристийните дарове, което някои светии са виждали да се танцува над главите им по време на светата Литургия.
Макар службата с умиването на краката да е на Велики Четвъртък, според хронологията на събитията Тайната Вечеря се случва сряда вечер, когато в Йерусалим католиците организират голямо шествие със свещи от Гетсиманската градина, където Христос е бил заловен, до мястото където се смята, че е бил домът на Каиафа и св. апостол Петър се е отрекъл от Христос три пъти.
Сряда вечерта, неподозираща за шествието, аз бях отново в манастира „Св. Мария Магдалина”, откъдето видях реката от светлини да тече през долината под нас. Заприлича ми на смесица от кървавата струя на разпнатия Богочовек (или Христос) и от лъча на надеждата на падналия човек, че любовта може да изплува над всичко.
Дъхавите маслинови дървета, смятани за съвременници на Христос , пазят в прегръдката си пещерата където по предание Христос се е молил „с кървава пот” ако е Божията воля, страданията да го избегнат. В тихата нощ на пещерата, далеч от шума на света, все още туптеше сърце...това на молещия се Бог и молещия се човек сляти в едно. От вечерта на Велики Четвъртък, както като цяло в православната традиция, започва честването на Разпети Петък. На самата Голгота, върху камъните при които е бил забит кръста Христов, започва всенощно бдение, което завършва в ранните часове на утрото със св. Литургия.
В нея призива на Христос: "Елате, пийте, това е моята кръв, която се пролива за вас за опрощаване на греховете" отекна като реален поток попиващ в порите на скалата, която вярващите коленичат и целуват със сълзи на тъга и радост: тъга от това че всеки един малко или много разпъва Бога с делата си, но и радост, че независимо от това Божията любов е безгранична и безусловна (всеопрощаваща). Монасите предложиха който иска да остане и да пренощува в храма, тъй като само след няколко часа целия град щеше да се събуди с въздигането на кръстове. Решихме да останем и наистина, щом първите лъчи затрептяха по мозайките на купола, възклицания на различни езици започнаха да ехтят докато кръстове от цял свят с най-различни форми и цветове кръстосваха улиците, през които сам Христос е носил своя кръст.
И ние се пуснахме по течението на реката от хора, африканци и араби, корейци и мексиканци, индийци и сирийци, и разбира се много гърци, руснаци, румънци, но така и не чухме българска реч. За сетен път си помислих как явно за българските християни важат Христовите думи "Не бой се, малко стадо!": малко осъзнати и духовно практикуващи вярващи, но важното е, че за Бог количеството не е от значение. Топлината на нарастващия ден ставаше все по-непоносима и точно около обяд групите поклонници започнахме на талази да прииждат към Голгота, като няколко притока на река, които се събраха - православни, протестанти, католици, копти, арменци, етиопци, сирийци, и др.
Пладнето припичаше както е припичало в последните минути на диханието на Иисус. Във въздуха ни притискаше тежестта на една неописуема угнетеност. И изведнъж, шумът на напечените тълпи стихна пред портите на храма и сред прохладния мрамор попи духа на кротката печал на Голгота. Останахме в храма до вечерната служба. На нея множество свещеници събрали се да служат заедно от различни страни извадиха от олтара с тържествено благоговение плащаницата, пълна с благоуханни розови листа. Бавно слязоха от олтара на Голгота и положиха плащаницата върху мраморната плоча на входа на храма, където Христовото тяло е било намазано с благовония, повито в плащаницата и след това отнесено в гроба на св. Йосиф от Ариматея, т.е. в самия Гроб Господен.
След тази служба, входът на Гроба се запечатва с восък докато в него не влезе Йерусалимският патриарх, за да измоли и приеме слизането на благодатния Огън по обяд на следващия ден - Велика Събота. Започна и затварянето на целия комплекс на храма, където на следващия ден щяха да допускат само международни църковни делегации, които да вземат и занесат в своите страни благодатния Огън. През нощта на петък срещу събота храмовете и манастирите на Йерусалим не спят, а бдят в трепетно очакване на Христовото Възкресение! Преди полунощ и до сутринта вярващи се стичат да се поклонят на Светия Кръст, като често Христовото Разпятие в цял ръст се покрива с черен воал.
Ние участвахме във всенощното бдение в руската духовна мисия, чийто началник се оказа архимандрит Исидор, който преди това е служил в София и с искрена радост ни благослови. В ранни зори преди изгрев слънце Старият Град на Йерусалим вече беше в барикади на израелската полиция, с цел да контролират потоците на поклонници и най-вече да ограничат достъпа им до Божи Гроб - докато това за тях бе желание за ред, за вярващите дошли от цял свят, някои от които бяха спестявали цял живот, за да бъдат този ден на Гроба Господен, това беше дълбока болка, често изразена в ридания.
Към обяд, когато и ние вече се бяхме отказали да се опитваме да минем през някоя от барикадите, изведнъж чух позната, любима мелодия. С трепет се обърнах и видях да се задава група цялата облечена в бяло, като бели ангели… но с черни лица.
За мен бе ясно, че групата е от Етиопия, където през 2008г. бях прекарала около два месеца в проучване на техните традиционни чествания на Рождество Христово и Йордановден (Тимкат). Когато минаха покрай мен, с радост се присъединих към песнопението им, тъй като бе едно от малкото неща които бях научила на „амхарик”, етиопския език: "Медане алем, медане...", или "Господи помилуй...". Жените се стъписаха и се спряха, прекъснаха песента си и с учудване ме заразпитваха как така говоря амхарик. След като им разказах историята си и любовта ми към тяхната страна, култура и невероятно сърдечни хора, те ме запрегръщаха и задърпаха да отивам с тях. „Накъде?”, попитах в движение. „Към нашия манастир!” - отговориха вкупом (техният манастир е долепен до Голгота, но извън самия храм на Божи Гроб).
В миг се озовахме пред барикадата към манастира и израелският полицай ме изгледа изпитателно като заяви на развален английски: „Тук е разрешено само за етиопци, Вие явно не сте от Етиопия!” При този коментар, обаче, жените се надигнаха и завикаха „Как така, за нас тя е една от нас, оставете я да мине!”. И докато полицаите успеят да реагират, жените вече бяха помели бариерата и без да осъзнавам какво става, аз се оказах сякаш в Рая, или поне така бих си представила да се усеща Рая след шумотевицата и грубостта на Ада на улицата. Озовах се в просторен и светъл вътрешен двор, долепен за самата абсида на храма на Божи Гроб, именно там където е скалата на Голгота, ограден с ниски едноетажни постройки от светъл варовик с още по-ниски дървени врати боядисани в зелено.
Това бяха монашеските килии, чиито малки вратички символизираха смирението към което се стремят. Най-сетне си поех дълбоко дъх, усмихнах се, благодарих на Бога, седнах на топлата земя и заедно с другите зачаках с един сноп от 33 свещи (символизиращ Христовата възраст) в ръката. Зачакахме слизането на благодатния Огън. Мина час, час и половина, отиваха към два часа. Тогава изведнъж, точно по пладне, от дълбините на храма чухме мощен тътен, сякаш океанска вълна, излияние на безгранично щастие. И докато успея да реагирам по някакъв начин, навсякъде около мен лумнаха пожари, сноповете в ръцете на всички горяха включително и моят.
Не осъзнавах какво остава, мозъкът ми не проумяваше, че не е нормално хората да слагат лицата си в огъня, да обливат с него косите си и целите си тела, малки и големи, сред жизнерадостните възгласи „Христос Воскресе!” на езици от целия свят! Докато аз обливах също косите си с огън, изведнъж започнах да усещам лека топлина, сякаш тих полъх от някъде далеч. Отдръпнах снопа със свещи и се загледах учудено в него, докато топлината постепенно ставаше все по-силна, като бавно предупреждение, и изведнъж 33-те свещи в ръцете ми загоряха с такава гореща сила, че трябваше да ги отдалеча максимално далеч от мен!
Чак в този миг разбрах какво чудо реално бях изживяла! Как в ръцете си съм държала цялата Вселена! Как по безмерната Божия милост небесният огън не ни изгаря, не слиза като изпепеляващи гръмотевици, които да всяват страхопочитание, а Сам Бог е толкова кротък, че идва ненатрапчиво и съвсем нежно и постепенно ни разкрива Себе Си. Разбираме я така, както апостолите Лука и Клеопа по пътя към Емаус разговаряли с непознатия „Чужденец” без да разберат, че е възкръсналия Христос, до момента в който Той им се разкрил, като преломил хляба.
Така и ние усетихме Христовото Възкресение!
Когато пиша тези редове, онзи момент ми припомня една сцена от филм, в която героинята, която бе потънала в грехове и проблеми, в един миг, в който светна с фенерче, възкликна: „Чак сега успях да видя тъмнината!”. Като нея, и аз в онзи момент за първи път така осезателно сред Божия огън почувствах моя хлад. В светлината видях моята тъмнина! Хлад и тъмнина, които спират сърцето и ума да изпълнят целия си необятен потенциал да обичат – не един или двама, не само семейство и приятели, не само “добрите хора”, които “заслужават”, а всеки един, като велико Божие творение!
Същия ден късно вечерта започна Великденската Литургия и в полунощ “Христос Воскресе” за сетен път проехтя от сърцето на Божия Гроб към целия свят, на много езици и от много сърца, които се причастиха с Христовите Тайни, като венец на празненството, че човекът е свободен да се слее в прегръдка с Бога! Ако, разбира се, сам избере.
Свети Йосиф посрещна Те в родилна пещера, Друг Йосиф пък изпрати Те във смъртен гроб. Свети Симеон прегърна Те в младенчеството Ти – в Теб Бог и человек съзря, Друг Симеон пък Теб прегърна с Твоя кръст в края на живота Ти в плът – понесе те, Как в Тебе, Боже, хора, време и пространство се преплитат. За да изчезне в тях начало, край, размер. Как и хилядолетия и миг еднакво чезнат и отлитат и само хората си мислят, животът тук е цялата им цел. Но в Твоите очи разплакани за нас на кръста Вселената застина с трескав вик: “Приятели, аз моля ви да разберете, макар направени и от пръст болезнено ви Аз обичам – сега и винаги, от век във век!”