В нашия динамичен свят, християните понасят притеснения от всякакъв характер, стават обект на обиди и заплахи, но едно обвинение, колкото причудливо и необикновенно, особено вълнува вярващата душа. Защото не е насочено към доктрината или дори към начините за изразяване на тяхното лично благочестие, а към тяхната непригодност към духа на настоящото време. ”Не ставаш за нищо” - така често се обръщат хората около нас и най-вече колегите, онези, които споделят ритъма на ежедневния труд и напрежение Но защо е така? И наистина ли е вярно, щом толкова християни търпят този подигравателен упрек.
Темата за пригодността на вярващия към този свят пронизва цялото християнство. Неговото отношение към света е истинска драма, разгърната в историята, без разлика от деноминацията, към която той принадлежи. Христос изгражда Царството Си не тук, долу на земята и цялото Му велико служение е потвърждение за това. Центърът на цялото учение е горе и отвъд, сковаността на всеки век и епоха е диалогът му с Пилат в първите дни след Неговото арестуване и е откровен израз на това. На въпроса на римският губернатор на Юдея: ”Ти ли си Еврейския Цар” /Мат. 27:11/, отговорът е не само категоричен с отрицанието си, но и утвърдителен с пълнотата на свидетелството ”Моето Царство не е от Този свят!” /Йоан 18:36/. Не само светът не иска Христос, но и Христос не иска света. Не иска да признае неговия дух, изграден от агресия, фалш и материализъм. Спасителят и Неговата Църква освещават всичко, създадено от Отца, цялата пъстрота на Неговите творения, но не го приема и дори произнася върху му Своята тежка присъда ”Този свят не е Моят свят, а света на сатаната!” Но това произтича не от патос на омраза, а от искрена любов и загриженост към спасението на всяка болна човешка душа. Отрицанието понякога също е любов и любовта е отрицание.
Всеки вярващ човек, дълбоко в душата си изпитва драмата на своето съществуване. Преживява болката на своето странстване, тук, долу, в затворените предели на времето. Всеки Христов последовател може да повтори думите на Своя Спасител, но като ежедневен стон и въздишка. Той е прегърнал вярата си и води своя война на няколко фронта: вътрешния и външен, видим и невидим и залогът за нейния изход е ясен - неговата душа. Светът е лош, той е под властта на врага, но трябва да се измъкне от неговата примка и най-важното... да спаси душата си. Да достигне целта на всичките си духовни опити и да заслужи Царството Божие... Тежко на онзи, който не се бори, защото не заслужава дара на живота.
Две хиляди години, светът не само че не иска да приеме посланието на Христос, но и е обвинил Неговите последователи за куп грехове в историята. Превърнал е християнството в мишена на обвинения за своята разруха и почти пълна катастрофа. Нещо повече: по всякакъв начин се старае да заклейми онези, които не искат да споделят правилата му, жестоките условия, които налага върху поколения хора. Всячески иска да ги отхвърли в периферията на битието, като „аутсайдери”, непригодни за практическа реализация в обществото. Обявил ги е за „чудаци”, ”странници”, ”болни” и дори „луди”. И всичко това, заради тяхната вътрешната съпротива срещу „духовете на земята”, неизтощима борба със силите на земното притегляне. От тук произтича и проблема с непригодността им към железните правила на грубата действителност. ”Кесарят” иска не само пълно външно подченение, но и вътрешо служение на наговата власт. Без дори най-малка съпротива и уговорки, които да го усъмнят в неговото тържество.
Историята на Църквата е написана с кръвта на безброй изповедници на живата вяра в Спасителя, от различен социален произход и принадлежност. Житието на който и да е светец или праведник изразява личната, съкровенна борба на душата в стихиите между Царството на Бога и Царството на Кесаря. Да бъдеш християнин на практика означава не само да не приемеш, но и да се опълчиш срещу духа на този свят. Така е било преди, така е сега и така ще бъде и в бъдеще!
В едно от своите есета, иеромонах Серафим Роуз казва така: „Всичко нормално е станало ненормално, а всичко ненормално се е превърнало в нормално!”
Нека се вгледаме внимателно в тези думи. Когато един вярващ на работното си място не желае да се занимава с интриги, откровенно да злослови и заблуждава клиентите, изглежда като неадекватен, неадаптивен и... ненормален. Поредицата от откази да се спусне по течението и на конкретното място и изцяло да се потопи в работния ритъм, а това означава „да се държи както трябва”, за да изпълнява всичко, каквото му разпоредят и диктуват отгоре и отстрани го поставя в ситуация на пълна изолация на околните. Те изглеждат трезвомислещи, разумни, нормални и най-важното – изцяло подходящи за конкретното занятие. Между тях и работата им няма никакъв дисонанс и всичко следва нормалния си ход. Трудът им се забелязва, цени, получават награди и вървят нагоре. А вярващият в най-добрия случай остава на едно място. Остава наразбран, недооценен и пренебрегнат.
Трудно е да общуваш в пълнота с хора, които не се стараят да спазват десетте Божии заповеди и нямат никаква лична съпротива с проблема за греха. Църквата за тях е само една институция, а духовния живот е само за монасите и отшелниците. Дълбочината на проблема за вярващия произтича от това, че той не може да използва всички инструменти за защита, така както правят хората до него. Когато го нападат - няма право да контраатакува, а ако въобще започне да се защитава, може да направи това сдържано, ясно и правдиво, без да обвинява или обижда някого. Нещо повече: върши грях, когато изпитва нещо негативно към когото и да е било и е приел святото задължение да се моли за всички, а особено за враговете си. В името на Христа трябва да търпи, да понася всичко, като знае, че колкото и тежко да е, то е изпратено за изпитание и негово лично спасение. За да има пълнотата на небесния покров, е нужно да забрави за земните начини на обрана. Това засилва неговата изолация и го прави безпомощен в нормална, житейска среда. Изглежда неадекватен към динамиката на процесите около него, пасивен и неразбран. Но тази „слабост” на вярващия е всъщност неговата сила, тъй като в по-голяма пълнота се отдава на Бог и великата Му милост.
Нашият Спасител ни остави едно изключително изискване, повеля, която е нашият най-добър духовен ориентир „На първо място търсете Неговата правда и неговата истина...” с ясното съкровено обещание, че „...всичко друго ще ни се придаде!” /Мат. 6:33/
Това е задачата над всички задачи, повелята над всички повели и нашия най-съкровен дълг. Примамките на битието, светлините или сенките на нашето преходно състояние имат духовен смисъл само когато са в съотношение с Христа. Затова нека търпеливо да продължим по пътя си, носейки горещо своята жива вяра, чийто огън може да разтопи горчивия вкус на всяко житейско разочарование. Амин!