„...думата Ви да бъде: да, да и не, не, за да не паднете под осъждане.” /Иак 5:12 /
Живеем в трудни времена. Динамиката на дните, непрекъснатите предизвикателства и неразбирането на хората около нас ни поставят в сложна обстановка, наслагват чувството, че сме в обръч, който непрекъснато се затяга и ни пречи да дишаме духовно.
Да бъдеш християнин винаги е било истинска привилегия в този свят, вечно разяждан от несправедливостта и греха. Повелята на Спасителя да бъдем „синове на светлината” изисква от нас както истинско проникновение в Неговите думи, така и голямо напрежение на силите във всеки един епизод от живота ни. Животът на истинския християнин е саморазпъване и жертва за Бог и ближните.
В епохата на ранното християнство, когато учението се е борило за утвърждаването си в стихията на езическия свят, саможертвата и взаимопомощта на последователите на Христос са били на пределна висота. Житията на светитите от тези времена са истински израз на това, макар и не предаващи огромния брой от просияли незнайни, или по-малко знайни вярващи мъже и жени. Преобладаващата част от изповядващите вярата са били изпълнени с жива и непоклатима решимост да следват завета на Иисус Христос. Заплахите и униженията и дори публичното опозоряване и смърт са предизвиквали героизма, които запалил духовния пламък на езичниците. Харизмата, която са пръскали тези хора, е била забележителна. Техният живот е бил жив пример за подражение и Евангелска чистота.
Настоящата епоха е съвсем различна и ние се задъхваме, следвайки пътя на Христос. Светът е по-сложен и студен отпреди, а харизмата не толкова мощна и завладяваща. Затова и задачата да бъдем Христови стои пред нас с особено значение.
Ние сме длъжни не само да наричаме себе си Христови, но и да носим пълнотата на служението и да бъдем на висотата на Неговото учение на думи и дела, изповядвайки с тях, че наистина сме такива. Това изисква от нас да излекуваме духа си от болестите, които ни пречат да се съчетаем истински със Спасителя и да пръскаме Неговата светлина, чиста и неопетнена.
Една от тях е лицемерието. Нищо не разяжда душата така, както него. Тя е като бавна, но сигурна отрова за душата. Последиците й не се проявяват веднага, което заблуждава за нейната опасност.
Тя действа винаги коварно и подмолно. Постепенно овладява духа и води до оскъдяване на всички духовните дарове, за да доведе в напреднал стадий до отстъплението на личността. Тя е като раздвояване на личността, самозаблуда и временно спасение за нашите колебания. Плод на страха от временния неуспех в конкретна ситуация и желание да се харесаме на околните на всяка цена. Зад фасада на лицемерието прозира желанието да бъдем на ниво във всеки случай, пред различни хора и обстоятелства. Тя е следствие на нашата болезнена уязвимост и малодушие, маловерие и липса на благодат.
Старият Завет изобилства с цитати, изобличаващи този недъг на човешката душа. Огненото служение на всички пророци е апел към осъзнаване, отрезвяване и искрено обръщане към обещанията на народа на Израил. Кънтящите им изобличения провокират събуждането на заспалата съвест за личен пример и дела на милосърдие.
Нищо друго Нашият Спасител не бичува така силно и непримиримо през тригодишното си служение на земния си път, както лицемерието. Царят на мира и Вестителят на учението на любовта говори с друг тон на онези, които го разпространяват. Словата Му са изпълнени със свещен гняв и носят яростно изоличение към всяка негова проява. Особено рязък и непримирим е Той в глава 23 от Евангелието на Метея, когато с огнен патос връхлита върху водителите на народа на Израил със заплашителното „...Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери”, като подробно изброява всичките им дела и заклеймява външното им поведение. Техният фалш и притворство са най-голямата пречка за Царството Божие, както за техните души, така и за обикновените юдеи. Въпрос на дълг е за свещенослужителите и народа да носят Божия дух и навсякъде да пръскат Неговата светлина и озарение. Това означава да осветят инстиктите си и изцяло да одухотворят личността си, като Духът изгори всичко недостойно в техните души и ги превърне в светилници за другите. Който говори едно, а върши друго, е тъжен пример за незрялост и непълноценност. Той е като извор, от който текат чиста и нечиста вода, служител без лично свидетелство пред Бога.
Да не лицемериш на практика, а да бъдеш естествен, означава да си силен и смирен едновременно – както и Нашият Спасител през изкушенията на земното Си служение. Ние нямаме Неговата пълнота, но имаме Неговия пример. Далече сме от Неговата богооткровеност, но сме близо до Тайнствата Му.
Съвременният свят и неговите изкушения не трябва да бъдат предпоставка за понижаване на ревността и силния стремеж да водим истински духовен живот, като се пазим от всякаква проява на фалш и лицемерие. Светите отци ни учат: „Имайте нелицемерна вяра!” Без капка от съмнение и страх! Това е техният завет, но едновременно с това и практическо предписание. Пречките, които произтичат отстрани и идващи от обстановката и хората, са само жалко оправдание за нашето поведение. Обяснението, че проявеното неестествено поведение и фалш в общуването е опит въпреки своите недъзи да приемеш другия, като се опиташ да бъдеш мил и внимателен с него, не звучат убедително. Именно с естественото и нормално поведение можеш да спечелиш и вниманието и доверието на човека срещу теб. Това е начинът да усети нашата ангажираност и искрена лична позиция за нещата от неговия свят. Ако искаш да спечелиш дущата му – бъди искрен, ако желаеш да те изслушат - бъди естествен.
Светите отци от последните векове сочат че най-големият бич за християните от последните времена е именно лицемерието. В творенията си св. Тихон Задонски, св. Теофан Затворник и св.Игнатий Брянчанинов силно подчертават неговата опастност за душите на вярващите и пастирски предупреждават за разлагащото му действие. Последният пише така „Днес има само лицемерие. Бой се от това лицемерие. Бой се от лицемерието преди всичко в самия себе си, а след това и в другите. Преследвай го, гони го от себе си. Отдели се от множеството хора, заразени от него.” /том 5/. Тези думи са насочени към състоянието на християнството тогава, във втората половина на 19 в. и се отнасят за държава, която е стълб на Православието, обвързана с него като официална доктрина от 10 в. и държаща неговото знаме високо над останалите православни страни.
Според мнозина историци на Църквата, в този период то изживява своя последен разцвет и остава забележителни произведения за идващите поколения. Едно благодатно време, което дава духовни плодове във всички области на богословието. Но белезите на отстъплението са били вече проявени явно и отчетливо, за да спечелят изобличението на истински духовните мъже. Колко повече тези думи биха могли да бъдат отнесени към нас и настоящата съвременност. В обстановка, когато авторитетът на Православието и християнството въобще в обществото, не е толкова силен и спасителният глас на Светите отци е заглушаван от всички страни. Настоящите православни страни нямат в пълнота този механизъм за въздействие върху общностите от хора, както е било преди 150 или 160 години и предизвикателствата пред православната доктрина са неизброимо повече.
Към настоящия момент да си православен е далеч по-трудно и изтощаващо силите за един съвременен вярващ човек. Толкова са оскъдели духовните дарове и липсват живите примери за истинско личностно наставничество. Преобладаващото мнозинство от хората нямат ясно съзнание за принадлежност към определено съсловие или доктрина, а живеят в един объркан свят с все по-размиващи представите свят. Нещата около нас нямат както трайност, така и яснота и задълбоченост. Духовността на населението е на много по-ниско ниво и е примесена от всякакви култове, суеверия и дори демонични въздействия. Това прави въпроса за духовното оцеляване на съвремения християнин още по-драматичен и болезнен. Това означава всички ние да бъдем още по трезви и наблюдателни към всичко, което може да ни отдели или отдалечи от спасителния път на Светите отци. Нека бдим за чистотата на нашето поведение и се стараем по всякакъв начин да отстраним ръждата на фалша и лицемерието. Амин!