Всеки един духовник е дотолкова истински, доколкото дава личен пример със своето служение. Ерудицията, природната интелигентност, както и всички различни елементи от пастирското богословие са значими, ако са украшение на искреното отношение към Бога. В противен случай те си остават второстепенни, „провинциални” в своята същност. Едно е най-важното-живото свидетелство на духа. Така е било преди, така е сега и ще бъде и занапред.
Живеем в динамичен и галопиращ свят, в който съвременния човек е отегчен и преуморен от засипващата го информация. Потокът от думи и понятия, който го залива е толкова силен и дори неудържим, че той е изгубил способността си да го понесе в неговата пълнота и дори няма реалното желание да изслушва докрай. Това е диагноза на настоящото време, в което всичко изгубва някак си истинските очертания. Затова и думите изгубиха своята тежест и прилитат покрай нас, без да оставят печат в съзнанието ни. Те се обезмислиха и обезцветиха в този низ от събития, който бавно ни унищожава. Това обяснява и неуспеха на мисионерството, което засипва с цитати и прелива от образи. То бомбардира съзнанието на приемащия го и поражда в него подозрение и неспокойство.
Не красивите думи, а личния пример е онова, което убеждава хората в истинносттта на посочените аргументи. Той печели сърцата на хората, трогва и разгаря огъня на вярата.Затова и изискването към духовниците са толкова високи и почти винаги оправдани. Духовникът трябва не просто да бъде добър и благороден, а „Божи човек”. Да носи печата и образа на Спасителя навсякъде и във всичко.Негова жива икона във всички свои проявления. Това и висш дълг и невероятна отговорност, която е невъзможно да бъдат понесени без дълбокото упование на небето и спасяващата Божествена благодат.
Думите на Христос към служителите на култа от Неговото време ”не ги гледайте какво правят, а изпълнявайте каквото Ви кажат” са относими в пълна степен във всеки един период от двехилядигодишния ход на християнството като учение и практика. Лицемерието, фалша и нехайството винаги са били спътници по тесния път на себеотрицанието и подражанието на Христа. В градината на Църквата винаги са съжителствали грозни тръни и красиви цветя, чисти ручей и мътни блата.
В настоящото време на „апостасия”, дни на всеобщо отстъпление от принципите на благочестие този проблем е особено болезнен. Един от забележителните подвижници на XX в. старецът Паисий пише в края на живота си „Не сме такива, каквито Бог иска да сме, и младите, които идват не виждат пример. Липсва личният пример.” (Йеромонах Исаак „Животът на старецът Паисий Светогорец). Това е споделяне от горчивината на опит на духовник, който много години се е срещал с хора от различни социални слоеве и то в страна като Гърция, която винаги се е стараела да бъде стълб и крепило на Православието. Нейната традиция, богословска мисъл и подвижници хвърлят светлина върху цели периоди от църковната история и на Изток, и на Запад. Тя не познава кадрова криза и винаги е имало великолепни школи за подготовка на духовници.
Какво ли остава за нас, след половин век безбожно тоталитарно управление и разкол породен още в недрата на зараждащата се демокрация. Традиция, която бе прекъсната от серии от кризи и в ситуация, в която държавата продължава да се отнася с недоверие към своята Църква. Деситилетия наред в комунистическия режим, духовниците бяха поставени в принудителна изолация от обществото и реалното развитие на богословската мисъл беше спряло Свещениците бяха поставени единствено в отбранителна позиция, което парализира техните творчески способности. Въпреки заплахите и откровените опити за намеса те изпълниха своята истинска духовна мисия в това тежко време - да съхранят заветите на Православието и да го предадат на идващите след тях.
Новото време постави други по-висши изисквания към служителите на Христа и затова изисква по-задълбочена подготовка и богата ерудиция. Предизвикателствата следват едно след друго и затова и въпросът за личния пример стои още по-злободневно и важащо. Появиха се въпроси от съвсем друг порядък и дух, несрещан засега в църковната традиция. Затова и свещенослужителят в „Ерата на Водолея” често трябва да даде най-доброто от себе си, за да бъде на висотата на положението. Но липсата на мощни фигури,които да носят живия пример на пастирското служение е пагубно за развитието на всеки устремен дух към Христа. На беседа в навечерието на храмовия празник на „Свети Атанасий”през 2006 г. игуменът на Руенския манастир архимандрит Поликарп с болка сподели преживяното от своя път на монах „Няма личен пример”. А това след себе си води объркване, лутане и безпорядък в търсещите опити на скороръкоположения. Безсънни нощи, пронизани от въпроса „Как може да се случват такива неща!”.
Младият духовник към настоящия момент е събирач на счупени парчета мозайка. Наблюдава, анализира, подбира и извлича най-доброто от пастирския опит на различни типове свещеници.Опитва се да формира собствен стил, често заобиколен от студенина, подлост, завист и подигравки. Единствено искреното желание да служи на Христа и търпението в носенето на своя личен кръст могат да го спасят в тази неблагоприятна обстановка.
Този духовен „Дон Кихот” е в непрекъсната битка с вятърните мелници на църковната действителност. В такава среда грешките и комичните ситуации са неизбежни. За това към него не бива да се предевяват невероятни изисквания, а да се подхожда реално и трезво, имайки предвид заобикалящата го действителност. Но това прави неговия религиозен опит особено ценен и богат, своеобразен и драматичен .Но заради Христос всичко си струва! Ако трябва да се преместват планини-ще бъдат преместени, ако Бог иска жива жертва-трябва да бъде дадена! От истинските последователи на Христа се искат много неща, но едно е най-важно и скъпоценно в очите Му - на първо място да търсят неговото Царство и неговата истина с обещанието, че всичко друго ще им се придаде!” (Мат 6-33). Амин!