Жан-Луи Дандюран е един от многото, чули проповедта на отец Герасим и открили Православието като отговор на въжделенията на душата си, като отговор на онази потребност от смисъл, без който животът и всички лични постижения не носят удовлетворение и радост.
Жан-Луи, както и останалите от скита „Вяра”, имал добра кариера, добра обезпеченост, добро социално положение. Бил програмист в една от най-големите компютърни компании ЕLF. Нямал проблеми нито във фирмата, нито в личния си живот освен обичайните. Отсъствал само смисълът във всичко което имал и което правел. Имал чувството, че живее нечий чужд живот. Не се опитвал да заглуши това чувство, да се примири с него, а търсел себе си и своето място.
В католицизма не намерил удовлетворение.
„Западните хора са твърде интелектуални, логични - казва Жан-Луи, - за тях религията е вид философия. Не вярват, че Христос действително може да присъства в живота им, реално може да ги спаси. Та те дори не проумяват от какво трябва да бъдат спасявани.”
После попаднал на беседа на отец Герасим. Повярвал, че трябва да търси Христос в сърцето си, да се стреми да Го придобие, да Му отдаде всецяло не само ума си, а и волята си, сърцето си, всичките си духовни и физически сили, всеки миг от живота си.
По това време му се наложило да замине служебно в Гренобъл. Отец Герасим му препоръчал тамошна православна община и Жан-Луи започнал да посещава намиращия се наблизо манастир. Всяка събота отивал за св. Литургия и за да общува с монасите. Там той разбрал, че всичко, което говорел отец Герасим и което така силно го пленявало, не е негово лично учение, а учението на Православието.
„Това послание беше близко на душата ми, някак понятно и естествено за мен. Всичко в обърканото ми съзнание започна да се подрежда, да идва на своето място като в мозайка - казва Жан-Луи. - Дотогава животът ми приличаше на разбъркани парченца пъзел. Православието се оказа онази съвършена Божия схема, по която всяко късче отиде на своето място и пред мене се разкри прекрасната картина на живота, в която всеки човек и всяко нещо е единствено, неповторимо, незаменимо и нужно, но когато заема своето място и назначение.”
В момента Жан-Луи живее постоянно в православния скит. До броени дни ще бъде постриган за монах. Неговите приятели, като виждат промяната, която става с него, се интересуват на какво се дължи тя. Жан-Луи ги кани да погостуват в скита, дава им да четат популярното сред православните във Франция списание „Руский паломник”. Освен послушниците, които се подготвят да приемат монашество, в скита постоянно гостуват 5-6 човека, които живеят, молят се и работят заедно с постоянните обитатели. Гостите откриват как и отношенията между хората и трудът им се променят, когато се освещават с молитва. Животът с неговите естествени трудности и възходи става друг, когато Бог присъства в него.
Започват с малко: с опити да помълчат, да спрат обърканите си мисли, „гриженето си”, онова така естествено за света желание сам да си господар на живота си, да се тревожиш, като че ли всичко зависи единствено от тебе... Тук, в скита, хората се опитват да замълчат и да се вслушат какво Бог иска да им каже, на какво иска да ги научи при едни или други обстоятелства, да се вслушват във „вътрешното присъствие.” Гостите откриват как се променя процесът и резултатите от труда, ако човек се труди с молитва.
„Ако оплевиш лехата, посадиш репички, полееш с вода, за да получиш хубави зеленчуци, същото трябва да правиш и с живота си: да очистиш себе си от страстите, да посадиш семената на благочестието, да полееш с водата на вярата и молитвата и ще видиш какви прекрасни плодове ще се родят!” - казва отец Герасим на своите ученици. Впрочем, според отец Герасим той не може да се нарече „учител”, при положение, че сам е ученик, но че всеки в скита за всеки е като огледало, тъй като в близко съжителство най-добре проличават скритите недостатъци на човека: дали е горд, гневлив, мнителен... Някои от учениците на отец Герасим са приели Православието, някои дори вече са свещеници. Какво ги привлича, какво ги преобразява? Неговата проповед или неговият пример? Жан-Луи отговаря кратко: „Усещането, че този живот е реален.”