Срещнах отец Герасим на богословската конференция в манастира в Бозе - Италия. Когато за първи път го видях, си казах: „Сигурно идва направо от Света Гора.” Интересът ми към него с всеки изминал ден все повече нарастваше. Винаги неотлъчно следван от своя послушник, някак затворен, самодостатъчен... встрани от оживените разговори, богословските спорове и размяната на любезности. Попитах за него - оказа се французин, приел Православието. Кога, как, защо - това бяха въпроси, на които никой не можеше да ми отговори и на които упорито търсех отговор. Едва последния ден събрах смелост и се приближих към него. Помолих го за разговор, да ми разкаже за себе си и причините за своя избор. За моя радост той се съгласи.
Приел Православието преди двадесет години. В светския си живот се казвал Жералд Фрер, бил журналист и пишел статии за живота на хора на изкуството. Работел за няколко големи американски, японски и италиански издания. Млад, богат, известен, преуспяващ - чувствал се доволен от себе си и живота си.
В качеството си на журналист му се наложило да замине за Атон. Там, докато кръстосвал пътеките на полуострова, се загубил.
„Но знаете ли, загубвайки се, аз всъщност се намерих, намерих себе си, това което съм и трябва да бъда, намерих пътя, който трябва да следвам.”
Докато се лутал, попаднал на костница, където се пазели черепите на починали светогорски монаси. За първи път се срещнал със смъртта, не като философско понятие или художествена абстракция, а като нещо близко, очи в очи сякаш веднага ще легне в студената пещера. Докато стоял вцепенен, взирайки се в костите, разбрал какво е единствено важното в човешкия живот и че през досегашните си 33 години не е направил нищо, с което да заслужи и най-скромното местенце в рая.
Бил израсъл в почтено католическо семейство, посещавал неделните меси и понякога сам си четял Библията. Чувствал се благочестив човек, от когото и Бог, и Църквата са доволни. Никой не го бил подготвил за тази среща с Вечността, никой не го предупредил, че тази среща е по-важна от всичко, в което суетно пропилявал живота си и всички книги, които бил прочел през живота си и които до една премълчавали най-важното... Тези минути или може би часове в среща с Вечността сринали из основи „вавилонската кула” на суетния му живот. Тръгнал оттам и вече не бил същият и никога нямало да бъде.
По-късно, потънал в размисъл, неусетно се озовал до килията на старец подвижник. Той рисувал икона и тихо си припявал. Тази икона била по-прекрасна от която и да е картина на големите майстори, на които се бил любувал Жералд. Младият журналист знаел много езици, опитвал се да заговори стареца ту на един език, ту на друг... но нито един от тях не му свършил работа. Пита го нещо - старецът пее, пита го друго - старецът продължава да пее своето „странно” песнопение и сякаш изобщо не го чува.
„Накрая разбрах колко безсмислено е да продължавам да говоря и отчаян млъкнах. Заслушах се в песнопението и то ми каза всичко. Заговори направо в сърцето ми на език близък и понятен, но сякаш отдавна забравен от мене. Това е тайнство. Не може да се изкаже с думи: когато Бог се разкрива пред душата ти, разкрива Своята милост, Своята любов, Своя промисъл за тебе. Аз, който така умело боравех със словото, открих истината за себе си и живота си именно в мълчанието. Целият ми досегашен живот, светът от който идвах ми се разкри като илюзия, като самоизмама: изкуствени храни, изкуствени цели, изкуствени отношения... Недоумявах само как не съм го забелязвал досега, но повече не можех да живея неистинския си живот в изкуствения ни свят.”
Успял да се добере до манастира „Ставроникита” и по-късно отпътувал от полуострова. Временно.
Върнал се във Франция, за да уреди служебните и имуществените си дела. Бил твърдо решен да приеме монашество, нямал съмнения, нямал колебания. Веднъж стъпил на пътя на живота, за него нямало връщане назад. Близките му не можели да го разберат. За тях единственото логично обяснение било, че полудява. Да остави престижната си работа, служебните пътувания, контактите с известни личности.
„Тези срещи, тези пътувания с нищо не са обогатили живота ми. А сега бях намерил истинския живот.”
Използвал времето си във Франция, за да се катехизира. Имал да учи толкова много! Посещавал редовно румънската църква, четял всичко, което успял да намери за Православието. Усилено се подготвял да приеме православната вяра - това била най-важната крачка в живота му.
След една година се върнал на Атон в „Ставроникита”. В Света Гора не приемат лесно, но вероятно голямата решимост на Жералд убедила настоятеля, сириеца Исаак, да го приеме.
Въздържанието, дългите богослужения хранели душата му и укрепявали волята му. Но Жералд жадувал за тишина. Прекалено много поклонници идвали на Атон и не му достигало молитвено усамотение.
Две години по-късно по благословение на настоятеля заминал за Юдейската пустиня, в манастира „Свети Сава Освещени”.
В манастира, основан от свети Сава в VI век, се пазят мощите на св. Сава и на св. Йоан Дамаскин - живял в манастира в VIII век. Във време на разцвет в него се подвизавали хиляди монаси. Днес те са не повече от 50, но уставът на манастира е запазил своята строгост. Дълги нощни служби, в понеделник, сряда и петък - пълен пост т.е. не се хранят, вода пият само след 17 часа въпреки жегите в пустинята, спят по 4 ч. в денонощието.
„Не че сме толкова силни - усмихна се отец Герасим, - но там е толкова спокойно, че човек се задоволява и с по-малко сън и храна.”
В пустинята намерил така жадуваната тишина, която му позволявала да се вслушва в сърцето си и да се вглъбява в молитва. В този манастир Жералд намерил и своя духовен старец Серафим.
„Тази година той ще навърши 101 години. Шестдесет години се е подвизавал като отшелник в пустинята и десет като еремит.
Моят старец не е никак словоохотлив. Той живее вярата, а не теоретизира. Учи ме не с дълги поучения, а чрез опита.”
За да ми стане по-ясно, що за човек е неговият старец и как „преподава” своята вяра, отец Герасим ми разказа една история от самото начало на своето послушничество.
Веднъж старецът му заръчал да подреди трапезата. Поставил на мястото на всеки от братята на манастира чаша с вода, парче хляб, полагащите се зеленчуци и по едно локумче за десерт. Но ето, че когато отец Герасим се обърнал, неговото локумче било изчезнало. Това откритие силно го разтревожило, защото в стаята освен него бил единствено дядо Серафим. Очевидно било, че старецът го е взел. През цялото време, докато се хранели, отец Герасим бил неспокоен. Трескаво мислел за локума, за постъпката на стареца, за лошия начин, по който започвали взаимоотношенията им. Не можел да намери покой. Едва дочакал времето, когато разкрил тревожните си мисли пред своя старец. Говорил, говорил, говорил... Старецът мълчал. Питал, умолявал за обяснение - старецът мълчал и кротко го гледал.
„Сега вие се смеете и на мен ми е смешно, но опитайте се да ме разберете: там в манастира се хранехме по веднъж на два дена, а моят старец, на когото бях поверил живота си, ми скри десерта. Говорих не по-малко от десет минути и повече нямаше какво да кажа. В крайна сметка дори един журналист не може да говори цял час за едно парченце локум” - усмихна се отец Герасим. Когато млъкнал, старецът го попитал: „Е, ще говориш ли още?” Вече нямал желание да говори. Бил готов да слуша. Тогава дядо Серафим му казал: „Направих го, за да видя дали ще ме осъдиш. Ако го беше направил, щях да те отпратя. Ти не си дошъл в пустинята, за да изправяш другите, а себе си.”
„Наистина в раздразнението си можех да го нарека „крадец”, „чревоугодник”, „непочтен човек”... Можех да напиша сензационна статия за това как православните монаси крадат десертите на хората и да я продам изгодно на големите вестници. Слава Богу, глупостта ми не стигна дотам. Млъкнах навреме и пак научих нещо ценно: ако видя, че някой брат греши, това не е мой проблем. Мой проблем е как ще го приема, как ще погледна на постъпката му. Това беше един от първите уроци, които научих в пустинята.”
Не само в света, но и във всеки манастир човек се сблъсква с изкушения - хората са различни, всеки със своите си достойнства и слабости. Старецът винаги го увещавал да търпи и да прощава, та така и на себе си да принесе полза, и на изкушилия го брат. А бесовете са изключително хитри същества, които от хилядолетия се упражняват как да отклоняват хората от пътя на истината. „Не им обръщай внимание - съветвал го за тях старецът, - върши си своето послушание и те ще отстъпят.” Кротостта и търпението са силно оръжие срещу козните на Лукавия. И той отстъпва, за да се върне пак с нови и нови изкушения. Дядо Серафим винаги безпогрешно подбирал точната дума и точния лек: кога да утеши, кога да нахока, кога да насърчи, кога да бъде нежен със своя духовен син, кога - суров.
Отец Герасим още дълго ми говори с много любов за своя старец.
За мен си остана загадка: как човек, израсъл в католическо семейство и страна, прави този избор - да промени вярата си, да приеме православната вяра.
„То не може да се обясни. То е тайнство. Всъщност изборът не е между православието и католицизма. Това, което избрах е животът пред смъртта. Аз не съм против католицизма, не воювам с него.
Католицизмът има своите достойнства и своята роля в света. Той е социален, хуманен, но целта на човека не е да живее добре на земята, а да достигне до спасение.”
В Православието отец Герасим открил онази истина, сила и любов, които търсел и които единствени могат да осмислят човешкия живот. Че Сам Бог го привел към Православието, се уверил и от това, че при повторното си връщане на Атон така и не успял да открие килията на тайнствения иконописец, чиято песен до днес звучи в душата му.
„За човек, който си остава светски, е все едно дали ще се числи към Католическата или Православната църква, или ще се определя като невярващ, но за решилия да живее по Бога няма друг път освен светото Православие. Ако не бях решил да живея по Бога, щях да си остана в света и вероятно щях да си остана католик. Но аз копнея за живо общение с Христос и тук, в Православието, се срещам с Него и Той ми говори: Литургията, старчеството, иконите, песнопенията... в Православието всичко ни приближава към Бога. Това е моят път. Иначе не бих могъл да живея. Ще ви дам пример с изкуството: ако ти е дадено да говориш - не можеш да не говориш, ако ти е дадена дарбата да пееш - не можеш да не пееш, ако ти е дадено да рисуваш - не можеш да не го правиш. Да се съпротивляваш цял живот на онова, което Бог е пожелал за тебе, значи да пропилееш живота си, да не живееш. Само следвайки Божията воля, човек е в пълна степен жив.”
Повече от десет години отец Герасим останал в Юдейския манастир.
Там открил отговорите на всички важни въпроси, които си задавал в светския си живот. Мислел си за всички хора във Франция, които си задават същите въпроси и които още не са открили отговорите (та и как биха могли да ги намерят!); че техният живот си остава все така пуст и безплоден, а душите им вървят към вечна гибел. Сега той бил уверен, че католицизмът не е християнство, че не учи хората на вътрешен християнски живот, че вътрешно не ги обновява. Бог очаква от Своите последователи да Му отдадат сърцето си и целия си живот, а не само ушите си за час - два в неделя. С благословението на своя старец отец Герасим започнал да пътува до Франция, да се среща с познатите си от артистичните среди. Творческите люде вярват в силата на духовното и копнеят да я притежават, затова и с голям интерес посещавали беседите на православния монах французин, организирани със съдействието на Парижката асоциация на художниците, която наброявала повече от 600 представители на различните изкуства.
„Католическите свещеници говорят за Христос като за нещо далечно и непостижимо. Аз им говоря как човек лично може да се срещне с Христос в сърцето си. И Той да го съпътства през целия му живот.”
В 1996 г. новосъздалото се общество закупило малък манастир от ХVI в., разположен в девствените гори на френския национален парк. Бившият католически манастир се превърнал в православен скит, в който редовно идват и служат ректорът на Парижкия богословски институт „Св. Сергий Радонежки” и други православни свещеници. Там постоянно живеят отец Герасим, когато не е в Палестина, и четирима послушници. Игумен е отец Герасим. Живеят по правилата на св. Василий Велики, които не са така строги, както в манастира „Св. Сава”. В скита редовно отсядат и поклонници, които живеят и работят там, но още не са се ясно определили.
„Навсякъде по света има хора, които жадуват за истината. Във Франция все повече хора откликват на посланието на Православието, защото то е близко на човешкото сърце.
Когато моят баща беше на смъртно легло, ми каза: „Ти намери най-доброто за себе си. Всичко в живота е вятър, освен да се молиш и да обичаш!” Милостив е Бог, че даде и на моя баща по плът в края на живота си да разбере истината.”