Небето е ясно в нощта срещу Коледа. Лунният сърп и звездиците блестят със сребърна светлина. Няма движение по смълчания друм. Само закъснял пътник крачи към близкото селище. На кръстопътя, срещу прозорците на крайните къщи, той спира, за да отдъхне. Над главата му, в клоните на високо дърво, се мярка тъмна сянка. След нея се стрелва още една, по-светла.
- Настигна ме, а?! – вика дрезгаво първата. – Много си чевръста, когато решиш да ми пречиш!...
- И ти си не по-малко бърза! Бягам подире ти, за да успокоя хората, които вкарваш в отчаяние!
- Говоря им истината и не ги подвеждам! Предпазвам ги от измами и заблуди!
- А аз им давам надежда! В беда винаги може да се намери някой, който да помогне!
- Лъжливи обещания! Хората трябва да помнят нещастията, с които са се сблъскали и винаги да са нащрек! Няма нужда да се кланят на този или онзи, а да си отварят очите на четири! Най-обичам злопаметните! Те помнят много, всичко помнят!...
- Тази вечер трябват приятни спомени, за да не забравят протегнатата ръка, добрата дума, съчувствието и подкрепата. И утре да се срещат с открити лица и да си пожелават здраве и щастие!
- Но ще се хванат гуша за гуша, когато научат за нечия ужасна постъпка! Добре, че успявам да ги подсетя!...
- И моите спомени не са малко... С това си приличаме като родни сестри...
- Израснахме заедно, но ти не харесваш приятелите ми – Злобата, Недоверието, Подозрението! С теб не ми е така уютно, както с тях!
- И ти не харесваш моите - Благодарността, Доверието, Уважението...
- Не желая да чувам за тях! Нямаме нищо общо и не им се възхищавам! – тъмната сянка рязко се дърпа и изчезва сред къщите. Светлата изчаква за миг. Добрите й приятели я заобикалят с тих шепот. Те се хващат за ръце и политат към домовете, в чиито огнища горят бъдници и стопаните с благословия разчупват погачи пред челядта си.
Отдъхнал, пътникът крачи бодро в тъмнината. По-скоро, за да разкаже на децата си дочутият разговор и на сутринта, в църквата, да поздравят всички, със спомена за добрите моменти от живота им.