СВЕТЪТ ПРЕЗ ОЧИТЕ НА ДРУГИЯ

prezo4ite.jpg

В бра­ка се съ­би­рат два­ма чо­ве­ка от раз­ли­чен пол, ко­и­то ид­ват от раз­лич­ни се­мейс­т­ва, с раз­лич­но въз­пи­та­ние, с раз­ли­чен жиз­нен опит, с раз­ли­чен тем­пе­ра­мент, ха­рак­тер, раз­би­ра­ния, имат раз­лич­ни про­фе­сии и ид­ват от раз­лич­ни сре­ди... То­ва оз­на­ча­ва, че как­во­то и да им се слу­чи през съв­мес­т­ния им път, те ще го въз­п­ри­е­мат по свой спе­ци­фи­чен на­чин и ще ре­а­ги­рат по сво­е­му. Как мо­гат да се сле­ят те­зи два, на пръв пог­лед не­съв­мес­ти­ми, до­ри ан­та­го­нис­тич­ни свя­та? Как мо­жеш да пог­лед­неш на све­та през очи­те на дру­гия? Ка­то се вслу­шаш в не­го.

В от­но­ше­ни­я­та меж­ду съп­ру­зи­те от из­к­лю­чи­тел­на важ­ност е раз­го­во­рът. За да се сбли­жат два­ма­та, да над­ник­нат един в друг, да се при­е­мат, да се раз­бе­рат и един ден на­ис­ти­на да по­чув­с­т­ват, че се е сбъд­на­ло над тях оно­ва биб­лейс­ко по­же­ла­ние, ко­е­то са чу­ли по вре­ме на вен­чав­ка­та: да бъ­дат два­ма­та ед­но.

В бра­ка две лич­нос­ти, два раз­лич­ни свя­та вза­им­но се въз­п­ри­е­мат, до­пъл­ват се, вза­им­но се про­ник­ват, фор­ми­рай­ки не­що но­во, не­що раз­лич­но и във всич­ки слу­чаи по-доб­ро.

Все­ки чо­век е уни­ка­лен, на­да­рен от Бо­га с осо­бе­ни дар­би в уни­кал­на ком­би­на­ция и съ­от­но­ше­ние. В се­мейс­т­во­то те­зи дар­би на лич­ност­та тряб­ва да се раз­к­ри­ят, вна­сяй­ки в бра­ка сво­е­то бо­гат­с­т­во и по­пад­на­ли на доб­ра­та поч­ва на Лю­бов­та, да се раз­ви­ят, да се раз­гър­нат.

Но то­ва мо­же и да не се слу­чи, ако все­ки от съп­ру­зи­те се стре­ми да ут­вър­ж­да­ва се­бе си, сво­и­те виж­да­ния, сво­и­те раз­би­ра­ния; ако слу­шаш дру­гия са­мо за да от­че­теш с как­во ти си съг­ла­сен и с как­во ­ не; ако до­ка­то го­во­ри дру­ги­ят срав­ня­ваш, съ­пос­та­вяш, тър­сиш ло­ги­ка­та, сла­би­те мес­та, про­ти­во­ре­чи­я­та и си за­ет с то­ва да оп­ре­де­лиш сво­е­то от­но­ше­ние към ка­за­но­то, вмес­то прос­то да слу­шаш с вни­ма­ние из­ця­ло на­со­че­но към го­во­рещия, за да до­ло­виш ця­лос­т­но­то, оно­ва, ко­е­то стои зад ду­ми­те му: как­во го при­тес­ня­ва, как­во чув­с­т­ва, как­во го въл­ну­ва, от как­во се нуж­дае в то­зи мо­мент и въ­об­ще.

Как­во ни пре­чи да слу­ша­ме ис­тин­с­ки, заб­ра­вяй­ки се­бе си, сво­е­то мне­ние по въп­ро­са, сво­е­то от­но­ше­ние към съ­бе­сед­ни­ка, нас­т­ро­е­ни­е­то си, сво­я­та кри­тич­ност?

Се­бе­ут­вър­ж­да­ва­що­то се се­бе­лю­бие.

До­ри ко­га­то сме в ро­ля­та на слу­ша­тел, се­бе­лю­би­е­то ни зас­та­вя да пре­це­ня­ва­ме дру­гия, при­ла­гай­ки сво­и­те мер­ки, сво­и­те кри­те­рии, кол­ко­то и су­бек­тив­ни и пог­реш­ни да са те. В желанието ни да възтържествува “правдата”, започваме да спорим. В то­зи спор се раж­дат сил­ни ар­гу­мен­ти, удач­ни срав­не­ния, ефек­т­ни фра­зи..., от ко­и­то сами се об­ла­жа­ваме. Зас­ле­пе­ни от фо­йер­вер­ки­те на сло­вес­на­та си по­бе­да, ня­ма да за­бе­ле­жим, че след та­къв раз­го­вор вмес­то вза­им­но да се сбли­жим и обо­га­тим, сме из­лез­ли не по-бо­га­ти, а с из­вес­т­но от­чуж­де­ние по­меж­ду ни.

За­що тя го­во­ри та­ка? За­що­то е глу­па­ва, за­що­то ис­ка да ме ядо­са, да ме заб­лу­ди, да се нап­ра­ви на ин­те­рес­на, за­що­то нап­ра­во не знае как­во го­во­ри...?” Пос­лед­но­то, ко­е­то ще ни хрум­не ка­то обяс­не­ние за по­ве­де­ни­е­то на съ­бе­сед­ни­ка ни, ве­ро­ят­но е най-вяр­но­то: за­що­то та­ка виж­да не­ща­та, за­що­то та­ка из­г­леж­да све­тът и кон­к­рет­ни­ят проб­лем през приз­ма­та на ней­ния опит, ней­ния ха­рак­тер, ней­ни­те убеж­де­ния и то­ва виж­да­не ни­то е по-ло­шо, ни­то е по-не­вяр­но, а прос­то е раз­лич­но от мо­е­то виж­да­не.

Ед­на­та глед­на точ­ка не из­к­люч­ва дру­га­та, а пра­ви об­ра­за по-обе­мен, по-бли­зък до ре­ал­ния. За­що да не пог­лед­на на све­та през ней­ни­те очи? Би би­ло не­пос­ти­жи­мо за мен, ако не зам­лък­на, ако не се вслу­шам при­тих­нал. Би би­ло ин­те­рес­но, обо­га­тя­ва­що: за мен, за нея, за нас. На­вяр­но...”

“Как­ва част от то­ва, ко­е­то ми е ка­зал, съм чу­ла? Как­во ми е ка­зал, а аз не съм му обър­на­ла вни­ма­ние или съм го раз­б­ра­ла пог­реш­но? До­ла­вям ли оно­ва, ко­е­то ду­ми­те се опит­ват да из­ра­зят? Как­во всъщ­ност се опит­ва да из­ра­зи: оп­ре­де­ле­но от­но­ше­ние към те­ма­та, оп­ре­де­ле­но от­но­ше­ние към мен или се опит­ва да ми раз­к­рие още не­що за се­бе си? Или го­во­ри за­ра­ди Бо­га, по­ра­ди уси­лие да бъ­де во­ля­та Му? Или всич­ко то­ва.

Мо­же би са­ми­ят той не е съв­сем на­яс­но. Но ако мен ме е гри­жа как­во го въл­ну­ва, как­во го е под­тик­на­ло да ми за­го­во­ри, ако на­ис­ти­на ме е гри­жа как ще се чув­с­т­ва той след раз­го­во­ра с мен: сма­зан или ок­ри­лен, то­ва е ед­на доб­ра ос­но­ва за ис­тин­с­ка бли­зост. Ако го слу­шам са­мо за да пре­це­ням кри­тич­но ду­ми­те му ­ то­ва е ос­но­ва за до­са­да, раз­д­раз­не­ние, враж­деб­ност, а от там и за­гу­бе­но до­ве­рие, и от­чуж­де­ние.”

Ко­га­то сме ув­ле­че­ни от кни­га, филм или му­зи­кал­но про­из­ве­де­ние, ние въз­п­ри­е­ма­ме ця­лос­т­но: ду­ми, кар­ти­ни, дви­же­ние, усе­ща­не. Ко­га­то не­що ни граб­не, през ум не ни ми­на­ва да ана­ли­зи­ра­ме де­тай­ли­те, да ги съ­пос­та­вя­ме, да срав­ня­ва­ме с поз­на­то­то ни. Въз­п­ри­е­ма­ме го ка­то де­ца: с от­во­ре­ни очи, с от­во­ре­ни ус­та, с от­во­ре­но съз­на­ние, с от­во­ре­но сър­це.

Има и та­ки­ва раз­го­во­ри, та­ки­ва ми­го­ве на об­ще­ние, ко­и­то не са прос­то раз­го­вор, а със­то­я­ние на ду­ха. В те­зи ми­го­ве раз­би­раш, че в жи­во­та ти е ста­на­ло не­що зна­чи­мо. Сли­ва­не. То­ва до­кос­ва­не до тайн­с­т­во­то на еди­не­ни­е­то ка­ра хо­ра­та да се же­нят, за да про­дъл­жат то­ва тайн­с­т­во до края на дни­те си. За да пре­бъд­ват в със­то­я­ние на сли­ва­не. За­що съп­ру­зи­те се раз­ми­на­ват? За­що зас­пи­ват мъл­ча­ли­ви и са­мот­ни в брач­но­то си ло­же? Ко­га са прес­та­на­ли да се чу­ват, да се вслуш­ват при­тих­на­ли в дру­гия?

От дейс­т­ви­тел­но­то слу­ша­не се раж­да дъл­бо­ко­то сък­ро­ве­но об­ще­ние. То­га­ва раз­го­во­рът се прев­ръ­ща от бе­се­да в със­то­я­ние ­ със­то­я­ние на от­во­ре­ност да при­е­меш дру­гия и да му от­да­деш се­бе си, да се пре­дос­та­виш на раз­по­ло­же­ние, със­то­я­ние на две пре­ли­ва­щи ед­на в дру­га ду­ши. В те­зи ми­ну­ти, а мо­же би ча­со­ве, е все ед­но как­во два­ма­та си каз­ват, мо­гат и да за­мъл­чат и от то­ва чув­с­т­во­то, че пре­дел­но яс­но се раз­би­рат да не из­б­лед­нее.

От усе­ща­не­то, че не си сам, че сте два­ма и два­ма­та сте ед­но; че има кой да те под­к­ре­пи в ми­го­ве на сла­бост, че има кой да те на­сър­чи в ми­го­ве на ко­ле­ба­ние, че има кой да те уте­ши в ми­го­ве на про­ва­ли... се про­ме­ня от­но­ше­ни­е­то ти, пог­ле­дът ти над све­та, по­ве­де­ни­е­то ти. Уж всич­ко е съ­що­то: проб­ле­ми­те, хо­ра­та, об­с­то­я­тел­с­т­ва­та, а ве­че ги пре­жи­вя­ваш по­но­во­му. Уж ежед­не­ви­е­то ти и све­тът са съ­щи­те, но ми­съл­та за он­зи, с ко­го­то си свър­зан на­ве­ки, и фак­тът, че го има, вна­сят в тях свет­ли­на, ус­мив­ка и цвят.

Усе­ща­не­то, че све­тът ве­че не е та­ка враж­де­бен, как­то ти се е стру­ва­ло пре­ди, а е прек­рас­но мяс­то за жи­ве­е­не ­ всич­ко то­ва е без­цен­на при­до­бив­ка за лю­бя­щи­те се съп­ру­зи, при­до­бив­ка, ко­я­то се ак­ту­а­ли­зи­ра при все­ки та­къв раз­го­вор-спо­де­ля­не, раз­го­вор-сли­ва­не.

Не са­мо се­ри­оз­ни­те те­ми, за­дъл­бо­че­ни­те ана­ли­зи, ши­ро­ка­та кул­ту­ра, доб­ро­то поз­на­ва­не на об­съж­да­на­та ма­те­рия и т. н. пра­вят раз­го­во­ра обо­га­тя­ващ. Два­ма­та мо­гат да си го­во­рят за съв­сем обик­но­ве­ни не­ща, да си раз­ме­нят крат­ки фра­зи, ко­и­то са­мо мар­ки­рат на­къ­де те­че ми­съл­та им, из­ра­зи, ко­и­то са­мо те два­ма­та раз­би­рат, да си раз­каз­ват ис­то­рии, то­нът да е лек, да се ше­гу­ват, спон­тан­но да прих­ват в смях, а пос­ле за дъл­го да се взи­рат един в друг, по­тъ­на­ли в мъл­ча­ние, каз­ва­що по­ве­че от елей­ни сло­во­из­ли­я­ния. Стрес­на­ти от та­зи вне­зап­на се­ри­оз­ност, да под­х­ва­нат през смях дру­га те­ма. Пос­ле да заб­ра­вят ду­ми­те, до­ри да не си спом­нят за как­во всъщ­ност са го­во­ри­ли тол­ко­ва вре­ме, но за дъл­го да за­па­зят кло­ко­че­ща­та в гър­ди­те им ра­дост, из­бис­т­ре­ния до кра­ен пре­дел пог­лед, про­зи­ращ мис­тич­ни­те глъ­би­ни на све­та, мис­тич­на­та свър­за­ност, от ко­я­то сам си част. Крис­тал­но чист тон си от прек­рас­на­та сим­фо­ния на жи­во­та, ко­га­то си пос­тиг­нал раз­би­ра­не.

Би­ту­ва мне­ни­е­то, че бо­гат­с­т­во­то на чо­веш­ко­то об­щу­ва­не за­ви­си от еру­ди­ци­я­та, че за да бъ­деш ин­те­ре­сен съ­бе­сед­ник, тряб­ва да бъ­деш ви­со­ко­об­ра­зо­ван, да раз­би­раш от из­кус­т­во, ли­те­ра­ту­ра, мо­да, мо­дер­ни тех­но­ло­ги­и... А за да си на­ме­риш съп­руг или съп­ру­га от цър­ков­ни­те сре­ди, за­дъл­жи­тел­но тряб­ва да мо­жеш ув­ле­ка­тел­но да раз­го­ва­ряш на ду­хов­ни те­ми.

За жа­лост чес­то се случ­ва след бра­ка два­ма­та да съ­бе­рат ог­ром­ни­те си ко­лек­ции от кни­ги, дис­ко­ве, спи­са­ния, да си ос­та­нат “ду­ша­та на ком­па­ни­я­та” в тех­ни­те сре­ди, а вкъ­щи да ня­мат за как­во да си го­во­рят или все­ки опит да по­го­во­рят да ес­ка­ли­ра във вза­им­но раз­д­раз­не­ние, огор­че­ние и все по-на­рас­т­ва­що след все­ки по­до­бен раз­го­вор от­чуж­де­ние.

В до­ма си тър­сим не ин­те­лек­ту­ал­ни раз­го­во­ри, а лас­ка­во, сър­деч­но от­но­ше­ние на чо­ве­ка, кой­то те при­е­ма с обич и раз­би­ра­не та­къв, ка­къв­то си: с дос­тойн­с­т­ва­та и не­дос­та­тъ­ци­те ти, с мо­мен­ти­те, от ко­и­то се сра­му­ваш и с ду­шев­ни­те ти по­ле­ти... Тър­сиш то­зи, за ко­го­то си най-важ­ния на све­та, кой­то вед­на­га ще до­ло­ви нас­т­ро­е­ни­е­то ти и ще ти пред­ло­жи вни­ма­ни­е­то си, вре­ме­то си и прег­ръд­ка­та си; то­зи, кой­то го е гри­жа за те­бе.

За­ре­ден от та­зи бли­зост, мо­жеш пос­ле и на дру­ги да пре­да­деш под­к­ре­па­та си, раз­би­ра­не­то си, усе­ща­не­то за еди­не­ние в Еди­ния.

Все­ки път, ко­га­то бли­зък чо­век ми за­го­во­ри, кол­ко­то и дел­нич­но или ин­фор­ма­тив­но да зву­чат ду­ми­те му, той нес­лу­чай­но ми каз­ва точ­но то­ва, а не не­що дру­го, точ­но се­га, а не по-ра­но или по-къс­но. Не­що го въл­ну­ва, не­що пре­жи­вя­ва, не­що очак­ва от ме­не или не­що ис­ка да ми спо­де­ли за се­бе си и от се­бе си. Гри­жа ли ме е за не­го? Ще до­ло­вя ли скри­тия сми­съл, ще до­ло­вя ли пре­дис­то­ри­я­та, опа­се­ни­я­та му и на­деж­ди­те му? И ако ги до­ло­вя, ще му от­го­во­ря ли адек­ват­но, ще му дам ли ко­е­то му е нуж­но, та до­ри ако сам не знае как­во е то?

То­ва за­ви­си от мно­го фак­то­ри: от уме­ни­е­то му да се из­ра­зя­ва доб­ре, от до­ве­ри­е­то му към ме­не, от сход­с­т­во­то в ха­рак­те­ри­те ни, раз­би­ра­ни­я­та ни, ин­те­ре­си­те ни... но най-ве­че от мо­е­то же­ла­ние да го раз­бе­ра и му по­мог­на.

Без та­ко­ва вни­ма­ние и гри­жа към съп­ру­га все­ки брак е об­ре­чен на про­вал. Без съп­ре­жи­вя­ва­не на всич­ко, ко­е­то въл­ну­ва брач­ния ни пар­т­ньор, без спо­де­ля­не на въл­не­ни­я­та и гри­жи­те му ­ еди­не­ни­е­то е не­мис­ли­мо.

Об­щу­ва­не­то е ан­га­жи­ра­ност, то изис­к­ва уси­лия, по­ня­ко­га да жер­т­ваш не­що свое: вре­ме, чес­то­лю­бие, убеж­де­ния, по­ня­ко­га ни но­си огор­че­ния. В та­ки­ва ми­го­ве се пи­таш: “С­т­ру­ва ли си?” Но ко­га­то сре­ща­та пак се със­тои, ко­га­то пак по­чув­с­т­ваш тайн­ство­то на еди­не­ни­е­то, не се съм­ня­ваш, че си стру­ва. “За­ра­ди цве­та на уз­ря­ло­то жи­то”, как­то прек­рас­но се из­ра­зя­ва ли­си­ца­та от “Мал­ки­я принц” на Ек­зю­пе­ри. За­що­то ще ми­на­ва­ме пок­рай тол­ко­ва мно­го не­ща в све­та, без да ги за­бе­ляз­ва­ме, без да чу­ва­ме пе­сен­та им, ако не оби­ча­ме ня­ко­го. Се­ти­ва­та ни ще се зат­во­рят за кра­со­та­та на тво­ре­ни­е­то, ако Тво­ре­цът оби­ча, а ние ­ не. Най-ис­тин­с­ки­те не­ща, най-прек­рас­ни­те са не­ви­ди­ми за очи­те, те се до­ла­вят чрез оза­ре­но­то от Лю­бов­та сър­це.