В името на Отца и Сина и Светия Дух! Случва се така, че човек пожелае да отиде на църква – и не отива, защото си спомня колко много други неща трябва да свърши. Пожелае човек в сърцето си така искрено от душа да се помоли - и не се моли, защото, оказва се, житейските грижи дотолкова са го натоварили и изморили, че и за молитва вече няма сили. Поиска човек да направи добро дело, с цялото си сърце иска – и не върши нищо… Отново трябва на този да послужи, на друг…, на трети…
А ето ние днес чухме как хората тръгнали след Христос. Пет хиляди мъже, без да се броят жените и децата, отишли не в някакво място приятно, удобно и комфортно, а в пустинята. Oтишли там, където въобще нищо няма, оставили всички житейски задължения: дома си, грижите си, оставили своята изгода, всичко забравили. Отишли, защото не могли да не тръгнат след Христос, по думите на апостол Петър: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот”.
Ето тези думи за вечен живот се оказали за огромната тълпа хора по-важни от всичко останало. Те оставали в пустинята със своите деца, гладни, но заедно с Христос, и се оказало, че на света няма нищо невъзможно. Апостолите казват: „Ето колко хора и няма какво да ядат, тъй далече са от всякакво населено място, че ако тръгнат обратно, просто ще изнемощеят по пътя”. А Христос им казва: „Вие ще ги нахраните, вие”. А апостолите нямали нищо, макар да били дванадесет, а може би и повече, – само пет хляба и две рибки. И те всичко това дали на Христос, Който казал: „Донесете ми ги, за да умножа всичко това”. Ето така – дайте всичко, което имате, на Христос. И те дали всичко. Той благословил тяхното приношение и станало чудо, Евангелското чудо за петте хляба, което си припомняме на всеки Господски празник, когато по време на лития четем молитвата над петте хляба, та Господ да ги умножи за нас.
Господ не само нахранил всички, но останало още твърде много, много повече, отколкото имало по-рано. Това е удивителен духовен закон: колкото повече човек отдава на другия, толкова повече му се прибавя. Колкото по-малко жали себе си, толкова повече има. Колкото по-малко мисли за себе си, а за Бога и за ближните, толкова повече той е човек, преди всичко – човек.
Удивително е чудото, което тази притча ни помага да разберем: какво значи да бъдеш в пустинята с Христос. Понеже да бъдеш в пустинята с Христос е много тежко. Когато ние живеем в този свят, на нас ни се струва, че ние сме с Христос, че сме изпълнени с Него, но това не е така. Нас ни изпълва, преди всичко, суетата на този свят, житейските грижи, това, към което сме привикнали, храната на този свят ни изпълва, а Христос е сякаш подправка към този живот. Така ни е много удобно: и това имаме, и като че ли сме с Христос, един вид и в Бога вярваме, на църква ходим, приобщаваме се с Тайнствата...
А ето да бъдеш в пустинята със Христос, когато няма нищо и никого, освен Христос, – ето това е истинският християнски живот. Няма никакъв друг християнски живот, освен животът с Христос. Христос именно това иска от нас, именно към това и ни призовава, за да можем да останем без този свят. Струва ни се, че ето сега ние ще се откъснем от света и ще загинем, нас няма да ни има. Дотолкова много е у нас своето, дотолкова много е земното, смъртоносното, че ни се струва, че смъртта това е живот, а животът това е смърт.
Когато човек остава в пустинята със Христос, само той и Христос, той и ангелите, и нищо друго, той много често изпитва и тежест, и скръб, изпитва и мъка, желание да избяга от тази пустиня, да се залови за нещо обичайно. Но ето ние виждаме примера на тези хора, на юдеите, които оставили всичко и тръгнали след Христос в пустинята. И как в тази пустиня Господ се оказва редом с тях! Когато хората се оказали готови за подвиг, оказали се готови да положат живота си за Христос заедно със своите жени и деца, истински, докрай, колко е бил близък Той за тях, колко милостив! Как в тази пустиня Господ не допуска никой да отпадне и да не устои! Как Той прави всеки човек Свой и докрай го изпълва със Себе Си! Как Той умножава тези трохи на духовните дарования, които всеки от нас има рождение, по нашия произход от Христа! Във всеки от нас има и образ Божи, и наченки на Неговото подобие, и заложени добродетели – като път, като трохички, като пет хляба. И в пустинята Господ милува хората и умножава всички техни духовни дарования, подготвя ги за вътрешно преобразяване. Той ги преобразява, като заедно с тях възлиза на подвиг.
Именно в пустинята Господ може да направи това: в пустинята Той умножава във всеки от нас Своите велики духовни дарове; в пустинята, когато ние сме заедно с Христос, става чудото на умножението на малките хлябове, когато те не само се умножават, но остават излишъци и за другите, за тези, които още не са дошли в пустинята, които още са далеко от Христос, които може да се хранят само с трохите, останали от нас. Ние знаем това, защото сме чели за това, защото сме видели как това се случва…
Но когато това се отнася до всеки от нас, когато Господ ни зове в пустинята, за да ни преобрази със Своето Слово, за да ни дарува Своя живот истински, ние, незнайно защо, не отиваме. Ние знаем, чувстваме, че това ни е необходимо, иска ни се да отидем, но не отиваме… И ето с това четиво Господ още веднъж ни призовава. Ние искаме ли живота? Искаме ли истински да живеем с Христос? Ако ние искаме това, тогава трябва да бъдем с Него в пустинята. Амин.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев