БЕЗПЛОДНОТО САМООКАЙВАНЕ

v1.JPG

Как ре­а­ги­ра­ме, ко­га­то до­пус­нем ня­как­ва греш­ка в ежед­не­ви­е­то си, ко­га­то не се ока­жем “на ни­во”? Под­ми­на­ва­ме фак­та с ус­мив­ка, от­чи­та­ме греш­ка­та си и ре­ша­ва­ме занап­ред да вни­ма­ва­ме по­ве­че или дъл­го се тер­за­ем, “п­ре­дъв­к­ва­ме” слу­чая пак и пак, ви­ним ту се­бе си, ту друг, ту об­с­то­я­тел­с­т­ва­та... От как­во се сму­ща­ва­ме: от страх, че ще нас­кър­бим Бо­га или от страх, че ще се из­ло­жим пред окол­ни­те; от страх, че Бог ще ни от­х­вър­ли ка­то за ни­що не­пот­реб­ни или от страх, че ня­кой ще ни се прис­мее? Как­во ис­ка­ме: да да­дем най-доб­ро­то от се­бе си за Бо­га или на вся­ка це­на да се пред­с­та­вим доб­ре; да из­п­ра­вя­ме се­бе си или да пре­диз­вик­ва­ме пос­то­ян­на въз­хи­та у дру­ги­те? Нес­по­соб­ност­та ни да от­чи­та­ме и да про­ща­ва­ме греш­ки­те и не­дос­та­тъ­ци­те си не е ли по-ско­ро бе­лег за бо­лез­не­но чес­то­лю­бие и гор­дост, от­кол­ко­то за сми­ре­ние? Не сме ли по­ня­ко­га пре­ка­ле­но стро­ги и взис­ка­тел­ни към се­бе си и дру­ги­те, не сме ли по-су­ро­ви съд­ни­ци, от­кол­ко­то е Бог?

Спо­ред преп. Ни­ко­дим Све­то­го­рец пог­реш­но е да счи­та­ме за доб­ро­де­тел пре­ко­мер­на­та скръб, ко­я­то ни об­зе­ма по при­чи­на на ня­как­во прег­ре­ше­ние, тъй ка­то та­ка­ва скръб е плод на “гор­дост и са­момне­ние, ко­и­то се ос­но­ва­ват на въз­ла­га­не на пре­ко­мер­но го­ле­ми на­деж­ди на се­бе си и соб­с­т­ве­ни­те ни си­ли”.

Гор­дост­та и ви­со­ко­то мне­ние за се­бе си ни из­ку­ша­ват да по­е­ма­ме за­да­чи, ко­и­то чес­то над­ви­ша­ват си­ли­те и въз­мож­нос­ти­те ни, с на­деж­да­та да до­ка­жем на све­та и на се­бе си кол­ко сме спо­соб­ни, ор­га­ни­зи­ра­ни, бо­га­то на­да­ре­ни. Но все­ки път, ко­га­то не ус­пе­ем в не­що, ко­га­то до­пус­нем и най-мал­ка греш­ка, из­па­да­ме в ма­ло­ду­шие, за­що­то виж­да­ме “пад­нал и прос­нат на зе­мя­та идо­ла, на кой­то сме въз­ла­га­ли всич­ки­те си очак­ва­ния и на­деж­ди ­ т. е. се­бе си”. Пре­ко­мер­на­та скръб за греш­ка, ко­я­то сме до­пус­на­ли, пра­ви жи­во­та ни “гор­чив, нес­по­ко­ен и без­п­ло­ден, ка­то нап­раз­но гу­бим мно­го вре­ме. И всич­ко то­ва про­из­ли­за от туй, че заб­ра­вя­ме за сво­я­та ес­тес­т­ве­на ду­хов­на сла­бост”.

По съв­сем друг на­чин ре­а­ги­ра сми­ре­ни­ят чо­век, кой­то се упо­ва­ва на Бо­га. Ко­га­то се слу­чи да пад­не в ня­как­во прос­ти­мо прег­ре­ше­ние (а неп­рос­ти­ми са са­мо не­из­по­вя­да­ни­те смър­т­ни­ гре­хо­ве), той се на­тъ­жа­ва, раз­кай­ва се, но не гу­би вре­ме и си­ли в без­ко­неч­но са­мо­о­кай­ва­не, а про­дъл­жа­ва да си из­пъл­ня­ва за­дъл­же­ни­я­та с не­от­с­лаб­ва­ща ра­дост и дръз­но­ве­ние.

Стру­ва ми се, че е из­раз на сми­ре­ние да си приз­на­еш: “Аз оче­вид­но не съм съ­вър­шен”, а из­раз на сме­лост е да си ка­жеш: “Сбър­ках, но дай Бо­же, с все­ки из­ми­нал ден да се спра­вям все по-доб­ре.”

Мо­же би греш­ки­те, ко­и­то до­пус­ка­ме в ежед­не­ви­е­то си са прос­то на­пом­ня­не, че сме не­мощ­ни и че тряб­ва да бъ­дем по-сниз­хо­ди­тел­ни към греш­ки­те на дру­ги­те. Мо­же би та­ка Бог ми­лос­ти­во ни пред­паз­ва от по-го­ля­мо зло, ко­га­то ни ви­ди го­то­ви да за­мах­нем сре­щу ня­ко­го с ка­мък в ръ­ка? Мо­же би вся­ка на­ша мал­ка греш­ка е ак­ту­а­ли­зи­ра­не на еван­гел­с­ко­то: “Кой­то от вас е без грях, не­ка пръв хвър­ли ка­мък вър­ху нея.” Мо­же би и сре­щу се­бе си про­дъл­жа­ва­ме да хвър­ля­ме ка­мъ­ни дъл­го след Хрис­то­во­то: “И Аз те не осъж­дам. Иди си и недей вече греши” (Йоан. 8:7,11). “По­ка­я­ни­е­то ­ каз­ва преп. Ни­ко­дим ­ ви­на­ги тряб­ва да бъ­де въ­о­ду­ше­ве­но и про­ник­на­то от сил­на на­деж­да на Бо­га и при ле­ки все­кид­нев­ни па­де­ния, а още по­ве­че при по-теж­ки, в ко­и­то Бог до­пус­ка по­ня­ко­га да па­да и усър­д­ни­ят Бо­жи раб.”

Да уме­ем да про­ща­ва­ме на се­бе си, е не по-мал­ко важ­но, от­кол­ко­то да про­ща­ва­ме на дру­ги­те. Чес­то цял жи­вот не мо­жем да си прос­тим не са­мо греш­ка, ко­я­то сме до­пус­на­ли в ми­на­ло­то и ко­я­то ве­че сме из­по­вя­да­ли, но и “пог­ре­шен” из­бор, не­що “п­ро­пус­на­то”, все не мо­жем да си прос­тим, че сме “тол­ко­ва на­ив­ни”, “тол­ко­ва до­вер­чи­ви”, “тол­ко­ва от­с­тъп­чи­ви”, “тол­ко­ва не­пох­ват­ни” или че не сме тол­ко­ва строй­ни, кол­ко­то бих­ме ис­ка­ли, или тол­ко­ва ат­ле­тич­ни... Сто­им “за­кот­ве­ни” за са­мо­об­ви­не­ни­я­та си и не мо­жем да про­дъл­жим нап­ред. При­чи­на­та за та­зи на­ша ма­зо­хис­тич­на непрос­ти­тел­ност, стру­ва ми се, е съ­ща­та, по­ра­ди ко­я­то не мо­жем да про­ща­ва­ме и на “на­ши­те длъж­ни­ци”, на ближ­ни­те, ко­и­то все не­що ни дъл­жат: бла­го­дар­ност, ува­же­ние, раз­би­ра­не и т. н. ­ при­чи­на­та е в гор­дост­та. Гор­дост­та не до­пус­ка в сър­це­то ни она­зи лю­бов, ко­я­то е дъл­го­тър­пе­ли­ва, пъл­на с бла­гост, всич­ко про­ща­ва... и т. н. (вж. 1 Кор. 13 гл.) Пи­там се как­во има пред­вид Гос­под, ко­га­то ни при­кан­ва: “Бъ­де­те съ­вър­ше­ни, как­то е съ­вър­шен ва­ши­ят Не­бе­сен Отец” и не включ­ва ли то­зи стре­меж към бо­го­у­по­до­бя­ва­не и го­тов­ност­та да про­ща­ва­ме, ако се на­ла­га и 70 пъ­ти по 7?

Не ис­кам да ка­жа, че тряб­ва да заг­лу­шим съ­вест­та си или пос­то­ян­но да се са­мо­оп­рав­да­ва­ме. Тряб­ва да сме кри­тич­ни към се­бе си, да виж­да­ме и приз­на­ва­ме греш­ки­те си, да се учим от тях, но вед­нъж по­лу­чи­ли оп­ро­ще­ние ­ да се ос­во­бодим от чув­с­т­во­то за ви­на и съ­жа­ле­ние и да про­дъл­жим нап­ред.

Ко­га­то се слу­чи да пад­нем в ня­кое прос­ти­мо прег­ре­ше­ние, нап­ри­мер, ако про­я­вим неб­реж­ност или не­тър­пе­ние, ако ка­жем не­що не­точ­но или не на мяс­то, ако се ув­ле­чем в спор, из­пад­нем в гняв, ако про­я­вим су­е­та и т. н., пър­ва­та ни ми­съл е как­во ще си кажат дру­ги­те, че ще се из­ло­жим. Пос­ле ид­ват мис­ли ка­то: без­на­деж­ден съм, за ни­що не ста­вам, аз съм по­зор за се­бе си и др. Всич­ко то­ва все по­ве­че и по­ве­че ни раз­с­т­рой­ва, из­па­да­ме в уни­ние, от­чай­ва­ме се, а за хрис­ти­я­ни­на ня­ма по-па­губ­но със­то­я­ние от от­ча­я­ни­е­то. Огор­че­ни­е­то ни оба­че мно­го бър­зо стих­ва, ако на­со­чим ми­съл­та си към Гос­по­да, ако се за­пи­та­ме нап­ри­мер: та­зи греш­ка да­ли ще се ока­же фа­тал­на за мо­е­то спа­се­ние; мно­го ли огор­чих Бо­га с нея; Той да­ли ще ми прос­ти? То­га­ва мно­го ско­ро раз­би­ра­ме, че проб­ле­мът не е в кон­к­рет­на­та греш­ка, ко­я­то сме до­пус­на­ли, че не с нея огор­ча­ва­ме Гос­по­да, а с гор­до­то се­бе­лю­бие, с ко­е­то сме се изя­вя­ва­ли, с дръз­ка­та си са­мо­у­ве­ре­ност, с осъ­ди­тел­ния пог­лед, с кой­то сме пре­тег­ля­ли греш­ки­те на дру­ги­те, с лип­са­та на сми­ре­ние и упо­ва­ние на Гос­по­да, с ма­ло­ве­ри­е­то си. Слам­ка­та, в ко­я­то сме се пре­пъ­на­ли, е са­мо по­вод да за­бе­ле­жим гре­да­та, ко­я­то от­дав­на премреж­ва пог­ле­да ни.

Да, ние до­пус­ка­ме греш­ки. Кол­ко­то и да се ста­ра­ем, си­гур­но и за­нап­ред ще до­пус­ка­ме. То­ва е в ре­да на не­ща­та. То­ва е нор­мал­но за не­мощ­ни и не­съ­вър­ше­ни съ­щес­т­ва ка­то нас. Но ве­ро­ят­ност­та да гре­шим и за­нап­ред, не би­ва да ни спи­ра да по­е­ма­ме ан­га­жи­мен­ти и да ги из­пъл­ня­ва­ме спо­ред си­ли­те си. Осо­бе­но ако мо­жем без страх да до­ба­вим: “Ста­рая се да да­вам най-доб­ро­то от се­бе си, кол­ко­то и да са ни­щож­ни мо­и­те си­ли и въз­мож­нос­ти, аз ис­кам да слу­жа на Бо­га от ця­ло­то си сър­це. Не­мо­щен съм, но “Всич­ко мо­га чрез Ии­су­са Хрис­та, Кой­то ме ук­ре­пя­ва” (Фи­лип. 4:13).