Есеистика

По милост Божия българската писмена словесност начева не с какво да е, а с Библията. Случайност? Произволност? Не вярвам, по простата причина, че не може да е. Колко други книжовности са удостоени с тая необикновена чест? Защо тям не била отредена тя?

Да, охотно чета православна книжнина. Ради Вярата, чедолюбивата ни Църква Майка, всебългарщината, но същевременно изпитвам и услада от езика: той, в зависимост от употребяващия го, може да изобилства с думи, които ги няма другаде, пък са наши, а не готовляци, надомъкнати от маймунлуци. Къде вън от него бих научил, примерно, красивото прилагателно боголик/а/о/и? Ще подкрепя това мое увлечение с глаголи два: охристявам и одяволявам, в добавък охристявам се, (да) се охристя; одяволявам се, (да) се одяволя.

Неделя последна от септември. Чудното село Драганово. Богослужба в православната черква „Свети пророк Илия”. Двама свещеника, единият инок, певица. Богомолец един: моя смиреност. Не беше погребение, ала ми стана тъжно: защо нямаше други молители, нали звънарната ясно и красиво бе оповестила предстоящата литургия?

Четох песни. По-точно препрочитах, ибо става дума за дванадесетомника „Българско народно творчество“ (1963), който замъкнах в Бразилия и оставих в посолската библиотека при моя първи престой под Южния кръст (1972 - 1975). И сега пак го листя (2020).