Че какво пък общо имат, освен дето го е той говорил, писал? Да, имат и е в кратце следното: Дяконът не чакал някой да ни освобождава, тръгнал да буди/буни народа, той, той да извоюва свободата си. Две империи, Австро-унгарската и Руската, не могли да капичнат или поне разпарчетосат Османската, пък хванал се човек малообразован да подкокоросва българите срещу ѝ. Без да го е изрекъл с тия думи, неговият велик, непреходен, вековечен, с дела осъществен завет, гласи: Твоята работа, байно, от теб по-хубаво няма кой да ти я свърши. А в писмо до комитетски съратници собственоръчно постановява: И работа трябва, братя, работа.
Ето защо, в съзвучие с тия две убедености, доброволно изоставя тихото, кротинко иноческо убежище, поема животоопасния път, който ще го изведе на бесилницата. Извървява го всеотдайно, с образцово безкористие, както учи Православието, че трябва рабите Божии да сме. Водел писмен отчет за всеки грош похарчен от него, че да няма угризения на съвестта. Ради целокупните му деяния вече свободните българи с любов, признателност и преклонение го имат за свой национален герой, чийто подвиг да ги обединява и вдъхновява в служба на ползу роду.
Примерът на Апостола неотменимо грее над всяка наша дейност, внушавайки тя да бъде тъй всеотдайна, че и обществено полезна, каквито са били неговите постъпки. Тръгвайки от предходното, нека видим каква е поуката от изложеното в заглавието. Относно върховен наш дълг – съхраняване и всестранно развитие, обогатяване на родната ни реч омайна, сладка, ние подхождаме как: следвайки образеца на Дякона Игнатий и поборника Левски или? Щом той не е нехаел за освобождаването, защо ние пък немарим за родния говор? С ръка на сърцето, как изглежда онова за чиста и свята република, отнесено към словесността ни? Е ли тя чиста и свята или занемарена и мръсна? Заслужаваме ли да казваме тъй задължаващото ни чиста и свята, в случая реч? Тя, плод единствено, изключително наш, в днешната си претъпканост с чуждици/излишници/навляци/дошляци/готовляци/вносотии не е ли, мерзки, рушително отхвърляща/прокуждаща изконно своенашенко, отрицание на повелята за чистота и святост?
Мигар е възможна святост, щом неотстъпно, ежечасно, ежеминутно я пълним, препълваме с хиляди, хиляди ненужности, асоциативно припомнящи за нужници? При туй положение, извинете, ситуация, къде я чистота, пък и святост? Каква святост те патила в словесо, пръкнато нейде кой го знай къде, а на туй отгоре напълно тук ненужно, ибо разполагаме с негова отлична съответка? А онуй за работа трябва, братя, работа, също никакво го няма: къде, кога, как държавата ни работи да овардва, укрепва чистота и святост на говора ни мил? Поне кутренце да помръдне, от кумова срама, че да не е хич без хич, но и толкоз няма. Досежно словесна чистота и святост държавата я мързи не да мига, ами да гледа. Същото важи за министерство на образованието, министерство на културата, Институт за български език, те, те с какво, как, къде радеят за възпиране, или поограничаване, потопа с обуквени задграничности? Къде, къдя го? Абе призивченце маломерно към иженарицаемата популация, до скоро население, да не прекалява с поангличаването, разумявай обезбългаряването? Денонощно и нощнодневно осведомителни и осмърдителни средства тъпчат ни главите, обливат ни с политическа помия, да си чул, видял един не, а поне четвърт държавник осмина зъбенце да обели за някаква си езикова политика? Няма и повече от няма, връз тоя въпрос тегне плътно и неотменимо, гробовно безмълвие, та неопровержимо си мисля, че никак случайно е това пълно и непробиваемо мълчание тъкмо спрямо езиковостта ни: тя е същностен и неотменим крепител на всебългарщината и щом той е хищно и бързострелно поангличанване, неудържимо произтича нейно осезаемо зловредно, широко разбългаряване.
И какво излиза? Всинца благоговеем пред троичния триединен Дякон Апостол Левски, а в езика, негов и наш, вършим тъкмо обратно спрямо онова, което е правил той: за освобождаването разчитал само на български сили, пък ние за щяло и не щяло гребем не, чак грабим с пълнени шепи (чети с празни глави) чуждотии всякакви, несекващи, загърбвайки отечествени стойности, камо ли достойнство, ни помен от него, туй пък що е. Какво ли би казал Апостола за днескашната ни готованшина = чуждопоклонщина?
Боже мили, Христе Избавителю, колко срамно малко и нас разобличаващо трябва да правим сега, никой не туря глава в торбата, като славните поборници, единствено е нужно да вмисляме какви слова използваме: довод или аргумент, перде или катаракт и тям подобни безопасности, чак смехотворни безобидности, но и това мънзърко нещиченце не щем да сторваме, обаче по Дякона Игнатий най-искрено се възторгваме/прехласваме, ибо любим го, тъй де, любов ужкимна, далеч от истинско подражание.
Припомнянка навярно излишна: в отвъдието ще ни бъде потърсена сметка не какви са били учрежденията ни, държавата, а какви сме ги дробили всеки по отделно. Ала и по настоящем, в отсамието, следва да знаем, че кой повече, кой по-малко съучастваме, преднамерено или с равнодуие/безразличие, в отбългаряването на словото ни, чрез него и на България. Какво чак пък толкова трудно е да изричаш примерно ограничен, вместо лимитиран? Възторгваме се по Ботев, Вазов, Яворов, Йовков, Талев, Радичков, а строго погледнато обругаваме книжовността им като пробутваме англобългарщини. Библията предупреждава: Не може да служиш на Бога и на мамона, ти не го ли знаеш, оти шмекеруваш? Драго ли ти е да мърхолиш онова, което поетът благоговейно е нарекъл език свещен на моите деди? Как викат на посегнали срещу свещеност, не ли кощунник? Ти нима си такъв?
Слепи послепели за пусти евра/долари/левове, мигар не идва ни през ум, че така вървим против Дякона, когото не пари са го движели? Не ни ли боли какъв – небългарски – ще бъде речниковият ни състав подир няколко десетилетия, щом собственоръчно го тъпчем с иноземни готовляци ? Все едно Апостолът драговолно и охотно кани тия и ония да ни избавят от робство. Нима това желаем за речта ни, скоротечно разбългаряване и то с яка наша заслуга? Позволявам си да запитам себе си, па и теб, любомъдрий: какво би рекъл Дякон Игнатий Апостол Левски, ако разбереше, че огромното мнозинство днешни тукашняци (в дълбокия смисъл българин не е само народностно, географски обозначение, а високо звание) в езика си ни разчитаме не на собствени възможности, усилия, а на вносотии? Той би ли одобрил немара тъй позорна, унизителна липса на достойнство, срам?
Нехаенето към родното слово равнозначи с осъдително нерадеене спрямо въобще българщината, понеже то е неин първоносител, живец и същина.Това, което с небрежие допускаме (превенция наместо предпазване, предотвратяване), видяно през оделотвореното от Дякона равнозначи с клечим ръце скръстили, та чакаме някой другородец да ни строши веригите окови. А иначе ние го тачим, колко му е…