На площад „Св. Неделя” в столицата се намира сградата на бившата Духовна академия „Св. Климент Охридски”, а сега Богословски факултет към Софийския университет. В същата сграда се помещава и Централния църковен историко-археологически музей при Св. Синод и Църковноисторическия и архивен институт при Българската Патриаршия. Въпросната сграда има интересна архитектура и външна (фасадна) украса, която преди години е била още по впечатляваща.
Историята по постройката на въпросната сграда е все още недостатъчно проучена и в различните енциклопедични издания се тиражират неверни сведения. Така например проф. д-р Васил Пандурски, дългогодишен директор на Църковния музей в една своя монография пише, че сградата е построена през 1906 г. В том 1 на Енциклопедия на изобразителното изкуство в България, издадена през 1980 г. е посочено, че сградата е издигната през 1908-1914 г. по проект на архит. Ф. Грюнангер. А живописната й украса е направена през 1923-1925 г. Същото се повтаря и в том 2 на Енциклопедия България, издадена през 1981 г. В продължение на няколко месеца направих частично проучване и констатирах следното.
През 1895 г. в Цариград, в столицата София и в страната бил тържествено честван 25-годишният юбилей от създаването на Българската екзархия. Именно тогава се зародила идеята за въздигане на паметник в столицата, посветен на великото събитие от 1870 г. Инициатори на тази идея били министрите Григор Начович (на външните работи и изповеданията) и Константин Величков (на народното просвещение), които в обстоен доклад запознали и монарха. Те искали от него да разреши да се открие за тази цел всенародна подписка за събиране на доброволни пожертвования. Княз Фердинанд без възражения приел тази идея и сложил следната резолюция върху министерския доклад: “С радост и признателност приемам и одобрявам това патриотическо ваше предложение и ви поканвам да вземете мерки за по-скорошното негово изпълнение”.
Веднага била открита такава подписка и образуван фонд “За издигане паметник в спомен учредяването на Българската екзархия”, управляван от Министерството на външните работи и изповеданията (МВРИ). За 15 години в този фонд били събрани 150 000 лв. През 1909 г. била свикана специална комисия от архитекти, живописци, писатели, професори от Университета и др., която трябвало да определи какво трябва да представлява бъдещият паметник. Становището на въпросната комисия било построяването на специален параклис, в който да се преплитат архитектурни, скулптурни и живописни елементи. Тогавашното правителство не възприело тази идея, а Св. Синод възразил, че пред строящия се огромен храм-паметник “Св. Александър Невски” (в чест на политическото освобождение от турско робство), подобен параклис би бил незабележим и недостоен. Развита била идеята, че най-достоен и величав паметник би било построяването на здание за Висше богословско училище, което да стане “огнище на наука и вяра, огнище, което да пръска светлина, да осветява мрака, да поддържа вярата и морала”.
Св. Синод още през 1908 и 1909 г. направил безуспешни опити пред правителството, по законодателен ред да се открие при Университета Богословски факултет за подготовката на образовани кадри за Църквата. Предлагало се средствата за построяването на здание за факултета да бъдат взети от фонда за паметника на Българската екзархия. Едва през 1911 г. правителството на Иван Евст. Гешов (който бил и министър на външните работи и изповеданията) възприело идеята и внесло синодалното предложение в Министерския съвет. С Постановление на последния (Протокол № 33 от 28 април 1911 г.) било решено със средствата от фонда “да се съгради здание-паметник в столицата, което да служи за помещение на Висше богословско училище”. Освен това правителството отстъпило и държавно място, намиращо се в съседство с двора на Софийската св. Митрополия на площада пред катедралния храм “Св. Неделя”. През 1898 г. то било предложено на Св. Синод там да се построи Синодална палата с лице към площада на църквата "Св. Неделя" и с гръб към новопрокараната улица "Позитано". Обаче синодалните старци категорично отказали, защото мястото било тясно на ширина и сградата щяла да има лицева фасада на север. А от юг сянка върху нея щели да хвърляли близките здания на д-р Димитър Калевич.
За целта фондът (който в края на 1911 г. достигнал 200 000 лв.), принадлежащ на МВРИ бил прехвърлен към Св. Синод. Във връзка с всичко това министър-председателят Гешов внесъл в Народното събрание “Законопроект за разрешаване на Св. Синод да построи здание-паметник в столицата, което да служи за помещение на Висше богословско училище”. Тоя законопроект бил приет от Народното събрание, утвърден с указ № 16 и обнародван в брой 91 на “Държавен вестник” от 24 април 1912 г.
Всички обещания на правителството били спазени, единствено Министерството на финансите първоначално отказало да прехвърли сумите от фонда на Св. Синод, като заявило, че то щяло да ръководи работите по бъдещия строеж и да изразходва средствата. Това до голяма степен затруднило както провеждането на различните търгове, така и навременното изплащане на различните сметки на наетите предприемачи. Понякога се налагало Св. Синод, за да не бави вървежа на строежа, да заплаща дадени операции от свои фондове, а след това дълго да чака компенсация от въпросното министерство. Едва на 21 ноември 1913 г. Министерството на финансите предало въпросния фонд на Св. Синод, който възлизал на 228,358 лв. и 53 стотинки.
За проектант на сградата още в самото начало на 1912 г. Св. Синод привлякъл опитния австрийски архитект Фридрих Грюнангер, който още от 1878 г. работел в България – отначало като градски архитект в Разград, а след това проектирал различни сгради в София. Негово дело била и сградата на Софийската духовна семинария, така че той бил добре познат на Св. Синод. Грюнангер бил вече напуснал България и живеел в Залцбург, затова било постигнато договаряне да му се изплащат и командировъчни – за пътуванията му до София и за пребиваването му по ръководството на строежа. През първата половина на 1912 г. той идвал три пъти в София – по направата на скиците и по проверка на здравината на почвата, върху която щели да положат основите на сградата. Сключен бил и договор, като архитектския хонорар възлизал на 3, 60 % от общата стойност на бъдещата постройка.
През пролетта на 1912 г. Столичният общински съвет посегнал към мястото определено за строежа на Висшето богословско училище. От южната му страна били отнети 4 линейни метра с цел разширяване на улица "Позитано". Това стесняване на мястото наложило изменения в плановете, които почти били готови.
След като архитектът предал плановете и тръжните книжа, Св. Синод подробно ги разгледал, обсъдил и одобрил. Той постановил да се произведе публичен търг, като се състави комисия, която да проведе въпросния търг. На 17 август 1912 г. бил проведен търгът за отдаване строежа на сградата на предприемач. На него се явили повече от 20 кандидати, като с 9 % под девиза (който бил 390, 866 лв. и 30 ст.) дал предприемачът Рангел Василев (същият ръководил строителството и на Семинарията). Веднага след сключването на договора между Св. Синод и Р. Вълчанов започнали изкопните работи на определеното място, което било разградено (премахнали дъсчените тараби). Оказало се, че тук лежат различни основи от антични сгради, а през Средновековието имало някаква църква. След Освобождението (1878 г.) в северозападния край на мястото до 1900 г. била камбанарията на катедралната църква „Св. Неделя”. В непосредствена близост до нея бил и двуетажен дървен ходел „Искър”, предпочитано място за отдих на офицери.
В продължение на една календарна година бил направен изкопа и иззидани основите на сградата. Архитект Грюнангер отново посетил столицата, за да прегледа здравината на основите. За свой заместник той поставил архитект Карл Хайнрих, който постоянно контролирал строителните операции. Поради двете Балкански войни и настъпилата първа национална катастрофа, решили без много тържественост да бъде символично положен основния камък. По решение на Св. Синод в неделя на 31 октомври 1913 г. под ръководството на Левкийския епископ Варлаам станало полагането на въпросния основен камък и освещаване на вече изградените основи. Веднага след това с усилен темп започнало зидането на стените. "Висшето богословско училище се въздига така тихо и безшумно, пише свещ. д-р Стефан Цанков, като и св. Екзархия, тъй също във времена тежки, тревожни и дирещи правда, свобода, истина, като преди половин век".
Още тогава Св. Синод определил специална комисия, която да разгледа въпросите със структурата на Висшето богословско училище - какви дисциплини ще се изучават и какви катедри ще има. В състава на комисията влезли Величкия епископ Неофит (по-късно Видински митрополит), архимандрит Макарий, професорите от Университета Беню Цонев и Васил Н. Златарски и началника на духовно-просветния отдел при Св. Синод свещ. д-р Ст. Цанков.
На 31 януари 1914 г. в канцеларията на Св. Синод бил проведен търг за отдаване на предприемач на каменоделските работи и централното отопление. Поради неучастие на някои предприемачи, които предложили по-ниска цена, търгът бил анулиран и проведен отново. През месец юни 1914 г. МВРИ помолило Св. Синод строящата се сграда да бъде оградена със старата свалена ограда, за да не се загрозява площата пред Катедралния храм. В края на месец октомври 1914 г. работниците правели вече таванската конструкция, която се увенчавала с голям меден купол. Към края на месец декември с. г. архитект Хайнрих представил документацията и тръжните книжа по т. нар. столарски работи – тоест направата на дограмата и дюшеметата.
През есента на 1915 г. сградата за Висшето богословско училище било почти готова, но само вътрешно измазана. Влизането на България в Първата световна война временно забавило нейното доизкарване. Даже през есента на 1916 г. Министерството на войната поискало от Св. Синод да приспособи зданието за военна болница. Работите по въпросното приспособяване били възложени на архитект Киро Хр. Маричков и надзорника Рангел Василев. Също така Св. Синод възложил на синодалното счетоводство да побърза и застрахова готовото здание в някое българско застрахователно дружество. След няколкомесечни строителни дейности приспособяването било завършено и на 3 март 1917 г. го предали на военните власти. В така приспособената болница в продължение на повече от две години били лекувани ранени войници и офицери.
Краят на войната донесъл и поредната национална катастрофа. Тежкото положение не позволило на Св. Синод да довърши окончателно сградата и да открие в нея проектираното висше богословско училище. А дотогава стойността на постройката възлизала на 531, 870 лв. и 71 ст. На 30 март 1920 г. в свое заседание Св. Синод взел следното решение: “Да се вземат всички възможни мерки, щото зданието на Висшето богословско училище да бъде изпразнено, поправено и нагодено за нуждите на Висшето богословско училище, като един от етажите се нагоди за жилище на студентите, за да може през октомври училището да се открие”.
Още от 1 януари 1920 г. Св. Синод започнал назначения на бъдещите преподаватели. За редовни професори били определени архимандрит д-р Стефан Георгиев (бъдещият Софийски митрополит) и протоирей д-р Стефан Цанков. От 1 август с. г. назначение получил и архимандрит Евтимий. За извънреден временен професор по патрология бил определен професорът от Киевската духовна академия архимандрит Тихон. В бр. 8 на "Църковен вестник" от 2 май 1920 г. била публикувана обява за провеждане на конкурси за 8 редовни професори и 4 доценти.
На 20 декември 1920 г. в Сърбия бил открит Белградския православен богословски факултет и това стимулирало нашите духовни власти да не остават назад. Но довършителните работи по зданието се проточили още няколко години. Чак в края на месец март 1921 г. били проведени търгове за отдаване на предприемач на направата на електрическата инсталация и вътрешните бояджийски работи. Едва на 20 юни 1922 г. по поръчение на Св. Синод главният секретар съставил комисия от компетентни специалисти, които да се произнесат по стила на външната облицовка на сградата. В състава на комисията влизали архитект Никола Занков – завеждащ постройката на зданието и преподавателите от Художествената академия Харалампи Тачев (декоратор и живописец), Иван Димитров (живописец) и Никола Ганушев (живописец). Становището на въпросната комисия било разгледано на заседание на Св. Синод на 23 юни 1922 г., на което решили: незабавно измазване на външните стени, като се възложи на Х. Тачев да направи колориран образец от плочите и мазилката на фасадата в старобългарски стил, като избере необходимите тонове за мазилката, за да хармонират с наличните плочи; същият Х. Тачев да представи образци от орнаменти за медальоните над прозорците на северната и западната фасади и проект за фреска на фронтона под купола на северната фасада. Синодалните членове предлагали в медальоните да бъдат изобразени главите “на исторически дейци по църковната ни просвета от всички периоди на църковната ни история”.
Харалампи Тачев бързо изготвил художественият проект за украсата, който бил приет почти без възражения от страна на Св. Синод. На фронтона под купола било предвидено изписването на многофигурна композиция, отразяваща акта по прочитането на фермана от 27 февруари 1870 г., с който се създавала Българската екзархия. Под нея в две полуниши трябвало да стоят образите на славянските просветители светите братя Кирил и Методий. Под тях, в два големи медальона ще стояли ликовете на св. Климент Охридски и св. Евтимий, Патриарх Търновски. А в медальоните над прозорците на северната фасада трябвало да се изпишат следните ликове: Гаврил Кръстевич, йеромонах Неофит Рилски, св. Софроний Врачански, Черноризец Храбър, Презвитер Козма, преподобни Паисий Хилендарски, архимандрит Неофит Бозвели и княз Стефан Богориди. На западната стена, в медальоните над прозорците следвали образите на Епископ Константин Преславски, екзарх Антим І, екзарх Йосиф І и митрополит Авксентий Велешки.
До средата на месец ноември 1922 г. били завършени следните фасадни стенописи: Никола Ганушев изписал многофигурната композиция (общо 17 фигури) на фронтона, за която му били заплатени 110 000 лева; образите на св. Кирил и Методий изписал живописецът Господин Желязков, на когото заплатили по 6000 лв. на фреска; Никола Маринов изписал медальонните образи на св. Климент Охридски, св. Евтимий, Патриарх Търновски, Презвитер Козма, Черноризец Храбър и св. Софроний Врачански, като за първите две фрески (като по-големи) му заплатили по 4000 лв., а за останалите по 3,500 лв. Живописецът Иван Белковски изписал само лика на преподобни Паисий Хилендарски и получил за него 3,500 лв. Останалите живописни образи били изписани през пролетта на 1923 г. По същото време била направена и богатата каменна пластична украса на капителите, на входния портал, на балдахина и в интериора на сградата. Нейни изпълнители били Рихард Харди и Анжело Филоти.
За цялостната направа на сградата първоначалният капитал на фонда "Висше богословско училище" бил отдавна изчерпан и направили редица заеми. Към 1 април 1923 г. дългът на този фонд достигнал внушителната цифра от 4 810 526 лв.! Обаче стойността на самата сграда по онова време възлизала на около 15 милиона лева.
Така през есента на 1923 г. сградата на Висшето богословско училище (респективно „Паметник на Българската екзархия”) била най-сетне готова да посрещне първите учащи. Записани били 36 студенти към новосъздадения Богословски факултет, чийто първи декан бил отец проф. д-р Стефан Цанков. На 19 ноември 1923 г. в сградата на новия факултет бил извършен тържествен водосвет от свещеник Михаил Химитлийски от катедралния храм “Св. Неделя”, който произнесъл и една хубава реч. След него говорил и деканът, който описал трудностите по откриването на факултета и изтъкнал неговото значение за Българската православна църква. От страна на студентите отговорил и благодарил йеродякон Йосиф. На милото тържество присъствали преподавателите и студентите от Богословския факултет, както и някои столични свещеници. Така цели 28 години след „благословията” на княз Фердинанд, най-сетне паметникът на Българската екзархия бил завършен!
В партерния етаж на Богословския факултет били направени редица магазини, които отдавали под наем с цел да се погасява дълга по постройката. Към 1 януари 1937 г. дългът от близо 5 милиона лева бил намален на 1 807 038 лв. През 1939 г. на този партерен етаж била устроена синодална книжарница и печатница. Нейното освещаване станало на 28 август от наместник-председателя на Св. Синод Видинският митрополит Неофит в съслужение със Стобийския епископ Никодим, секретар на Св. Синод, архимандрит Стефан, протосингел на Софийската митрополия и други духовни лица. След водосвета митрополит Неофит дал думата на директора на Синодалното книгоиздателство Матей Попов, който произнесъл възторжено слово. Час по-късно същите духовници извършили освещаване на синодалното доходно здание, намиращо се в съседство с Богословския факултет на пл. "Св Неделя" и ъгъла на бул. "Стамболийски".
Дълги години студентите-богослови нямали собствен параклис и ходели на богослужения в околните храмове. Едва през пролетта на 1939 г. Св. Синод решил да се извършат необходимите работи за направата и обзавеждането на параклис в зданието на факултета, за да се удовлетворяват религиозните нужди на студентите клирици и миряни, които учат и живеят в общежитието при него. На скулптора-резбар М. Балалчев било възложено да "изработи иконостаса, според представения от него план и според описанието, изложено в писменото му предложение, както и вратите с колонадите, според същото предложение и изработения от него план, като за всичко това му се платят 48 000 лв. За предприятието да се сключи договор".
На художника-иконописец Н. Богданов възложили да изработи до края на месец август 1939 г. иконите за иконостаса, "както следва: големи олтарни икони на Спасителя, Св. Богородица, Св. Йоан Предтеча и Св. Климент Охридски; икона "Тайната вечеря" над царските двери, както и образа на Разпятието над иконата и отделно стоящо Разпятие с предстоящи ликове на Св. Богородица и Св. ап. Йоан Богослов. Останалите работи: поставяне на по-висок под на олтара, изкъртване входните врати, преместване клозетите, изграждане и измазване преградните стени и дребни поправки свързани с това - да се извършат по стопански начин под надзора на домакина на фондовите здания".
Новият параклис бил посветен на свети Климент Охридски, който бил патрон на Софийския университет. На 16 декември 1939 г. Софийският митрополит Стефан положил на престола в олтара на параклиса осветен антиминс, осветил иконите и църковната утвар, като отслужил и вечерня. Накрая произнесъл хубава проповед за духовната светлина в живота. Присъствали всички митрополити, начело с наместник-председателя на Св. Синод Видинския митрополит Неофит, всички преподаватели и студенти от факултета, както и външни богомолци. На другия ден, 17 декември, първата света Литургия в новия параклис отслужил Неврокопският митрополит Борис, който произнесъл и подходяща проповед. На вечернята и литургията пял хорът от студенти-богослови.
Кошмарни за Българската православна църква ще останат датите 10 януари и 30 март 1944 г., когато разрушителни и запалителни бомби превърнали в руини сграден фонд и ценно имущество в него. При първата бомбардировка била разрушена четириетажната сградата в двора на Софийската митрополия, в която се помещавала епархийската свещоливница и ценна библиотечна сбирка. Със сградата на Богословския факултет имало мостова топла връзка, която била разрушена. До основи била срината и съседната църква „Св. Николай Мирликийски”. От втората бомбардировка сериозно пострадало и зданието "Паметник на Българската екзархия" (Богословския факултет). В него се помещавал и Църковния историко-археологически музей при Св. Синод, но за щастие неговите ценности предварително били евакуирани в Рилския манастир. Авиационна бомба паднала върху югоизточния ъгъл на сградата и сринала част от стената към ул. "Позитано". Засегнати били помещенията на Църковния музей, параклиса и общежитието на Богословския факултет. Отделно били изпочупени всички стъкла на прозорците и витрините на магазините и синодалната книжарница.
До края на 1944 г. разрушенията по сградата били отстранени, но поради липса на достатъчно средства не поставили купола и фронтона с фреската по създаването на Българската екзархия. В продължение на близо пет години тази сграда се превърнала в "Дядовата ръкавичка". В нея освен студентите от Богословския факултет били настанени учениците от Софийската духовна семинария и служителите от Св. Синод, понеже техните сгради били пострадали от бомбардировките. Семинаристите се завърнали в своята сграда през средата на месец ноември 1947 г., а синодалните служители се изнесли през средата на месец октомври 1949 г.
В заключение с тревога искам да споделя, че великолепието на този архитектурен паметник в центъра на столицата отдавна е загубено и той се нуждае от спешна и цялостна реставрация.