„Аз съм добрият пастир: добрият пастир полага душата си за овците, а наемникът, който не е пастир, комуто овцете не са негови, вижда вълка, че иде, оставя овцете и бяга” (Йоан. 10:11-12).
Ден по ден, месец по месец се изпълни и втората година от блажената кончина на Негово Светейшество Българския патриарх Максим. Но дори две години по-късно, когато той вече телом не е сред нас, ние непрестанно си спомняме и мислим за него.
В своето 41-годишно патриаршеско служение той си изгради име на безукорен духовник, ревностен устроител на църковния виноград, родолюбец, усърден радетел за делото на Православието и миротворното сътрудничество между сестрите Православни църкви.
Като ръководител на представителни делегации на Българската църква той нееднократно извърши официални посещения на редица патриаршии, архиепископии, държавници и видни общественици, като с това допринeсе за утвърждаване на православното единство, укрепване престижа на родната ни Църква и огласяване с дело и слово на евангелските добродетели и истини.
През годините, когато България беше управлявана от атеистичен режим, дейността на Църквата и нейния предстоятел, разбира се, бяха ограничени от самото естество на управление, но въпреки това патриарх Максим успя в онези трудни условия да съхрани целостта и догматическата чистота на Църквата, да отстои нейния обществен авторитет, да прави всичко, което по силите му беше възможно в онези дни на изпитания, за да може пътят към спасението да бъде открит за всеки българин.
През този период от светителстването на патриарх Максим комунистическият режим, който според собствената си теория е атеистичен, постепенно смекчи противоцърковната си реторика благодарение на изрядното му служение, доблест, непоколебимост и духовни сили и призна основополагащата роля на Църквата в многовековното историческо изграждане на българския народ.
След падането на режима в България, Църквата и нейният предстоятел бяха изправени пред ново изпитание. В началото на 90-те години в Българската православна църква или по-точно в Св. Синод се извърши опит за преврат. Той имаше за цел да свали Негово Светейшество патриарх Максим от първосветителския престол, като обяви неговия избор за опорочен и продиктуван от българските власти през 1971 г. Беше създаден църковен разкол на политическа основа. Атаките на разколниците бяха съсредоточени лично срещу патриарх Максим и каноничните архиереи на Църквата. Беше учреден „нов Синод” и беше поставен „алтернативен патриарх”, за срам на целия ни народ и българска държавност. В това време в медиите Негово Светейшество беше оскърбяван по всякакъв начин, но въпреки това той не отвърна на хулите, не изрече нито една лоша дума срещу никого, а запази своето достолепие и най-вече достолепието на Църквата. На Всеправославния събор, свикан в София през 1998 г., каноничността на избора на патриарх Максим бе потвърдена от главите на всички Поместни православни църкви, но чак през 2004 г. официално беше поставен край на разкола с приемането на новия Закон за вероизповеданията.
След това за Българската църква настъпи спокоен период, който беше белязан и от тържествата по повод 90-та годишнина от рождението на Негово Светейшество, когато той бе награден с орден „Стара планина” – І степен и получи всеобщо признание от държава и народ.
Но врагът на човешкия род никога не спи. Нападките към Църквата не престанаха дори след това. Различни медийни изяви и клевети насочени срещу родната ни Църква и нейния предстоятел се явяваха отвсякъде, но патриарх Максим удържа и на всичко това със смирение и чест, като истински стожер на Православието.
Той беше и винаги ще бъде наш пример за непоклатимост на вярата и духа, пример за скромност, смирение и духовност, образ за нравственост, родолюбие и чистота. В съзнанието на всеки един от нас той остана като един мъдър архипастир, вярно преподаващ словото но Божията истина.
С безкръвното си мъченичество и непоколебимо служение той издигна авторитета на Църквата ни пред Поместните православни църкви и световната общественост, като получи всенародно и всецърковно признание. Със своята мъдрост и евангелска духовност патриарх Максим се яви достоен наследник на великите свои предшественици - светителите Макарий, Йоаким І и Евтимий – патриарси Търновски, на плеядата Охридски първосветители и на целия велик сонм на български архипастири, просияли в святост.
Ваше Светейшество, Ваши Високопреосвещенства и Преосвещенства, боголюбиви отци, честни поклонници, драги гости, възлюбени в Господа братя и сестри,
Днес две години след смъртта на Негово Светейшество Българския патриарх Максим той сякаш е жив и все така с пастирска любов ни наставлява. Непрестанно си спомняме нашите срещи и разговори с него, черпейки от тях вдъхновение и опит за мъдро ръководене не Божието стадо.
И нека сега, когато всички ние сме се събрали да почетем паметта на този славен Христов войн, с едно сърце и едни уста да кажем: „Със светиите упокой, Христе, душата на блаженопочиналия и приснопаметен Твой раб Максим, патриарх Български, и го настани там, където грее светлината на Твоето лице, Което весели всички от века благоугодили Ти светии…” Амин!