Човек никога не е готов да загуби свой близък. Няма утеха за такава загуба. Освен времето, което сме прекарали заедно, миговете любов, които сме си подарили. Едно от нещата, които можем да научим от нашите починали близки, е как да се отнасяме към живите. За какво съжалявяме, когато загубим любим човек? За какво най-много ни боли? За пропуснатите възможности да бъдем заедно, заедно да направим нещо хубаво и незабравимо. За неизгладените недоразумения помежду ни. За раните, които сме им нанесли волно или неволно.
Мислим си: ако можехме да върнем времето назад, бихме променили много. По друг начин щяхме да градим приоритетите си. Бихме прекарвали повече време заедно. Бихме се радвали на самия факт, че другия го има, с всичките му добри черти и недостатъци; бихме си прощавали при възникнали конфликти без да отлагаме; бихме му казали всички хубави неща, които си мислим за него, добрите си чувства бихме споделили и бихме премълчали упреците и обидите, които сега ни изгарят като живи рани; бихме жертвали себелюбието си, гордостта си, всичко свое за една прегръдка само...
Ако можехме да върнем времето назад.
За съжаление това е невъзможно. Но, слава Богу, не е късно да променим отношението си към живите: повече да ги ценим, повече да ги обичаме, повече да им даваме. Да не пилеем времето, което ни е отредено да преживеем заедно, в безсмислени спорове, вражди и суетни грижи. Да изживяваме всеки ден като последен, защото може и да е. Защото, ако днес не изречем “прости ми”, “обичам те”, “ти си прекрасен”, ако отложим днешния разговор за утре, днешната усмивка за утре...то, само Бог знае, но “утре” може и да няма.