„Вие сте съвременният Левски“ – вдъхновяващо обяснява отец Николай, докато прави поредния завой по тесния път между Кърджали и Ивайловград. „На вас се пада възможността да възраждате Българщината в тези обезлюдени райони. Цветята сега цъфтят и ние сега сме живи.“
Сериозно си мисля с какъв акъл се съгласих да се включа в това. Почистване на стари църкви и гробища. Та аз винаги съм се страхувала от такива зловещо звучащи места. Но щом отецът е казал, че има нужда от помощ, наистина има. Защо да не се включа, така или иначе нямам особено много работа сега. Хората от региона с Божия помощ вече колко църкви са успели да почистят и възродят. Дори и манастира „Св. Св. Константин и Елена“, и в него вече може да се отсяда спокойно. Колко пъти през лятото са препускали коли от Кърджали до Ивайловград с хора от енорията, за да служат Света Литургия в села, където от 50 години не е била камбана. Но за това само съм чувала. Ивайловград и радостта, с която хората споменават пътуванията си там, са ми все още най-малкото непонятни. Добре, че поне пътят е дълъг и успявам да наваксам с историите.
В Ивайловградско селата отдавна са загубили облика си. Рушащите се мазилки и пропадналите покриви са нормална гледка за почти обезлюдените селища в този приграничен район. Загубата на традиционния поминък – бубарство, тютюн и безработицата отдавна са прогонили младите, а малкото възрастни хора са сякаш забравени и оставени да доизживяват дните си. Сега мястото на хората е завзето от бурени и храсталак. Природата си изземва своето. За някогашния разцвет на района може да се съди по големите храмове построени през 19 век. Църкви с големи камбанарии и красиви стенописи сега тънат в прах и паяжини. Тук-таме благочестиви християни се събират с грижа и любов, за да ги почистят преди голям празник.
Първата ни спирка - село Попско, е от по-населените места в района - около 40 човека. Виждаме групичка възрастни хора, напалили огън, за да могат да се стоплят докато избистрят въпросите на деня. Есенното време сякаш е на наша страна. Слава на Бога очакваният дъжд не се състои. Въпреки това се усеща мирисът на зимата, по покривите на къщите вече има навявания от сняг. Колата ни спира пред камбанария и някогашната църква, от която са останали само стени. Покривът е пропаднал. Местата на иконите на иконостаса са заети от къпинак и лиани. И сняг. Чист и бял. В центъра на църквата е прораснало голямо дърво. Разбирам, какво има предвид отец Николай, че това не става за един ден. За да се стигне до такова запустяване са нужни десетилетия.
Бим-бам-бум, бим-бам-бум...
Камбанен звън пронизва студа и дори снежинките се възрадват. Слава на Бога, докато съм изучавала снега по олтара, отецът е успял да стигне до камбаната, която е останала невредима повече от 90 години. Този камбанен звън, предвещаващ нов живот, сякаш мигновено преобразява църквата. Виждам иконите на иконостаса, виждам хората, които всяка неделя са се събирали да служат Света Божествена Литургия, да кръщават децата си, да се венчават и да опяват близките си. Тези руини са пропити с молитвите на хората, които никога няма да видим, с вярата и надеждата им, че трудният живот на село има утеха. Колко ли лишения са претърпели, за да положат основите на храма си. Колко ли години са събирали пари да си постоят такава висока камбанария. Колко ли хора са слагали камък върху камък, труда си и потта си, за да имат духовен дом. Сега имената им са забравени, но не и за Бога. Защото дори и далеч във времето, сигурна съм, че имената им са записани на небесата и ако са при Бога, благославят и се радват на това, че скоро на мястото на тези руини ще се извиси малко параклисче, ако е Божията воля. Тези руини ще станат отново пристан и убежище на хората в селото. Последният звън на камбаната утихва, а заедно с него и шепотът на камъните.
Качваме се в колата, но никой не може и дума да отрони. Отец Николай пръв разпръсква мълчанието:
„Е, как ви се струва?“
Тишина...
„Почакайте да видите църквата в Горноселци. Тя дълги години се е използвала за овчарник. Сега поне е сложена врата, която се заключва.“
Църквата „Св. Атанасий“ - най-високата постройка в района, се възвишава на централния хълм в село Горноселци. Огромна по мащабите си, този храм напомня за разцвета на селото – някога тук са живели около 500 души, но и говори за величествената вяра на хората. Двуглавият орел и надписът 1851 г. загатват, че храмът далеч не е обичаен. Внушителната конструкция отвън е също толкова впечатляваща и от вътре: бели колони и високи прозорци се извисяват като в катедрала.
„Храмът започва да се възражда“, разказва отецът. Местните хора са положили началото – на до скоро осиротелия иконостас вече почиват няколко икони, а за капещия покрив са успели да закупят нови керемиди. Ако Бог благослови, напролет ще започне и подмята на покрива. Слава на Бога!
На изхода погледът се спира на таблото с пронизващо истински думи за България: „Земя горена, мъчена и клана, но българска остана докрай.“ Жив свидетел за истинността им е този храм, който е бил опожаряван два пъти през освободителните войни 1878 г. и 1913 г. и в която животните са изместили хората.
Потегляме директно за манастира „Св.св. Константин и Елена“. Храмовете в Ивайловград остават за друг път, просто няма достатъчно време, за да успеем да видим всичко наведнъж. Отец Николай разказва с особена топлина за църквата Свети Илия, която вече лека полека започва да се съживява с Божия помощ и труда и усърдието на много хора от Ивайловградска духовна околия.
„Това е най-важното - хората да вложат сърцата си, да разберат, че това е колкото тяхно минало, толкова и тяхно бъдеще. Пари ще се намерят. Ние да проявим усърдие, да се сплотим. Да положим сърцата си за основата и тази основа ще бъде здрава вовеки веков.“– вдъхновено обяснява отец Николай.
С много усилия и труд започва и възраждането на манастира „Св.св. Константин и Елена“ в покрайнините на Ивайловград. Отецът си мечтае на глас „Тук сега да има едно семейство да започнат да се грижат за манастира. Това е най-чистият район, обърнете се - няма никакви предприятия, има толкова много земи, има с какво да се изхранват. Само желание да има.“ Ех, да като се пенсионирам... всеки се отнася в мечтите си.
В манастира вече са хората от другата кола, тръгнала с нас от Кърджали. На разпалената печка се варят картофи. И сега се сещам, дори не съм се зачудила къде ще спим и какво ще ядем по пътя. Бог е промислил всичко, някой е занесъл домашни картофи, друг домашна лютеница. Няма по-вкусно нещо след офанзивата по почистване и събиране на листа... Няма и време за прекалено мотаене, понеже приближаващата зима ни отпуска още само малко светли часове, а има още толкова много работа.
В пълно бойно снаряжение: метли, лопати, парцали, оставят нас, момичетата, да изчистим църквата „Св. архидякон Стефан“ в село Одринци. Чисто „нова“ църква, от началото на 20-ти век, за която се грижи единственият жител на селото – Владко овчаря. Отецът надува клаксона, за да извести, че е пристигнал и до двадесет минути шестдесетгодишният Владко е при нас. Организираме се бързо и на мен се пада да събирам паяжините от иконите и иконостаса. Благодарна съм, защото ми дава възможност да го разгледам в детайли: лозовите листа и клонки над първия ред икони, простичката, но красива дърворезба. И сякаш светите образи грейват след едно забърсване.
Царю небесни, Утешителю, Душе на Истината, Който си навсякъде и всичко изпълваш,Съкровище на благата и Подателю на живота, дойди и се всели в нас, и ни очисти от всяка сквернота и спаси, Благий, нашите души.
Та нали и ние призоваваме Бог да действа така в храма на нашето сърце. Надява се, че ще му отворим, за да влезе и обере паяжините на страстите ни, праха и мръсотията на прегрешенията, да измие прозорците на душата, да стане погледът ни малко по-чист и искрен.
Боже, моля Те, не се гнуси от неподредения ми дом и натрупаната мръсотия, обнови в мен образа Си, очисти ме и ми прости, че пак допуснах да проявя нехайство.
Приключваме с почистването на храма, а мъжете още ги няма. Водена от любопитство какво е да преминеш през безлюдно село, хващам Габи се под ръка, за да можем с последните лъчи да огледаме село Одринци.
Само нашите стъпки отекват по някогашния асфалт. Рушащите се кирпичени двуетажни къщи на процъфтяващия някога бубарски регион, сега само шептят тишината на стотиците замлъкнали гласове. Леки тръпки ни побиват. Не се осмеляваме да надзърне в някоя от къщите, не че не си го мислим, но не смеем да нарушаваме покоя им. Стигаме до края на селото и май широките полета на смрачаване са още по-страшни от смълчаните къщи-призраци. Тръгваме обратно към църквата.
От храма долавяме „Богородице Дево“ и изведнъж страхът се изпарява. С трепет влизаме и се включваме към пеенето на нашата хористка Петя. А храмът сякаш... друг е с тази хвалебна песен към Пресвета Богородица. Каква милост Божия, да ни допусне да пеем песнопения и тропари във вековен храм, чиито стени отдавна са забравили звученето на молитвата. Благодарим Ти, Свети Архидяконе и Пръвомъчениче Христов Стефане за милостта да ни подслониш в този дом под Твоето покровителство.
„Вие тук песнички си пеете, а на нас ни се реве. Нямате си и най-малка идея какво ни чака утре в Долно Луково.“ Мъжете заедно с отеца са тук. Ръцете им изподрани, дрехите изпокъсани, а погледите им мълчаливи и...
Именно църквата "Св.св. Константин и Елена" в село Долно Луково е и причината да сме тук. Построена през далечната 1806 г., тази църква е най-старата в региона. Около нея се намира старинно гробище, което сега тъне в забвение, бурени, храсталак и къпинак. Долно Луково има над 50 жители, но тази църквичка рядко се използва, има по-голяма в центъра на селото. Отец Николай за това ни е събрал, за да отдадем дължимото уважение на предците ни, да вложим малко труд и да започнем разчистването на това място.
Преди това е време за заслужена почивка. Баба Елена от село Белополяне, само на няколко километра от тук, вече ни чака с тенджера постен боб и разпалена печка. Гостоприемството и готовността да посрещне непознати в дома си, радостта, с която споделя с нас последните райски ябълки, всичко това ми напомня за едно отминало време, по-искрено, по-човешко. Време, което все още царува в малките селца и добрите сърца на отрудените хора.
Боже, благослови този дом и преумножи благата си върху всички, които живеят в него.
На сутринта на следващия ден бурените, тръните, дори дърветата, които виждаме около "Св.св. Константин и Елена" , наистина ни респектират. Но още повече ни респектира това, че групата се удвоява и към нас се присъединяват както хора от Ивайловград, така и хора от селото. И изведнъж това запустяло обрасло гробище оживя. Оживява не само от разговорите и шетането ни. Оживя, защото живите помнят своите мъртви. Помнят и почитат и се трудят кой както може. Погребаната славна история, доброволния труд, усърдието на лежащите под земята трябва да се помнят.
Във времето на високоскоростни технологии и мобилност все повече и повече се откъсваме от корените си, забравяме ги и най-опасното мислим си, че сме си самодостатъчни. Но никой не може да съществува без корени. Колко по-силна е отговорността на нас - християните, които знаем, че за Бога всички са живи и всички сме част от тялото Христово. Ние сме тук, защото преди нас са били те, тези Божии раби, които с честен труд, вяра в Бога са градили, не разпилявали това, което им е било оставено.
„Боже, помени твоите починали раби, които се покоят в тази земя, и им дарувай живот вечен.“ Каква по-голяма милост за нашите братя и сестри, заминали преди нас с вяра и надежда за възкресение, от това да се отслужи панихида за тях. Дай Бог скоро и това да се случи.
Сега разбирам и защо отец Николай ни нарича Левски. Не от високопарен патриотизъм пропитан с носталгията на отдавна помрачена слава и нереализиран потенциал на един иначе славен народ. А от ясното осъзнаване, че шепа хора могат кротко, с вяра и съзнание за отговорност да отстояват правото на своите корени сред плевелите и тръните. Сред плевелите и тръните на забравата, нехайството и леността.
Много хора говорят „На България и трябва това“, „На България и трябва онова“. А на нас ни трябва повече светилници, които да запалват тлеещата искра на вярата и българщината в сърцата на хората. Защото го имаме заложено. Но и самите трябва да се потрудим да направим почва, за да може семето да роди плод. Ние самите не трябва да прекъсваме корените си. Едно или десет почистени гробища или възстановени църкви няма да решат проблемите на България, но хората, който полагат сърцата си в основата им, те изграждат новата България, тук и сега. С малки усилия и вяра в Бога и най-вече с искрено желание да оставят нещо от себе си тук. Едно общество, което е наясно откъде е дошло, много по-добре може да разбере накъде е тръгнало.
Частицата от площта, която разчистихме, е просто нищожна в сравнение с оставащото. „Жетвата е голяма, а работниците – малко” (Мт 9, 37), но също така знаем, че ако Бог е започнал едно дело, трябва да имаме вяра и най-вече доверие, че и Той ще прати нужните хора, пари и всичко необходимо, за да го докара до успешен край. А на нас ни остава да казваме „Да“ всеки път, когато нашият духовник ни призове за малко всеотдаен труд в забравените села на скромна, изстрадала България.
С искрена благодарност към Бога за възможността за малко да оставя себе си и да тръгна след новите апостоли на любовта и родовата памет.
Снимки: Габриела Димитрова, Величко Карабоюков, Мария Кутелова
Източник: Архиерейско наместничество Ивайловградска духовна околия