На 21 януари Православната църква чества тържествено паметта и възпоменава делото на великия подвижник за Христовата истина и защитник на чистотата на православната вяра преподобни Максим Изповедник (ок. 580-662г. сл. Хр.). Този свети отец е един от най-големите и почитани църковни учители на Православието, проявил се като смел и непоколебим защитник на чистотата на вярата в Нашия Спасител и Господ Иисус Христос, засвидетелствал и запечатал верността си към Него с мъченическия подвиг на изповедничеството.
Дълбоко ерудиран и проникнат от духа на светоотеческото богословие, познаващ отлично богатото съдържание на Христовото учение, духовното наследство и дълбоките корени на Църковното предание, св. Максим се проявил в едно смутно за Църквата време на заблуди и богословски спорове като плодовит християнски мислител и авторитетен учител на истините на вярата.
В историята на Църквата от епохата на Веленските събори и развитието на Православното догматическо учение по време на христологическите спорове през VІІ в. преп. Максим Изповедник се откроява като най-авторитетния богослов и учител, който се изправя смело срещу еретическите заблуди на моноенергизма и монотелитството. Тези нови христологически ереси се отклоняват от истините на православното догматическо вероучение и чрез държавната и политическа намеса на императорския двор сериозно засегнали единството на Църквата и смутили живота на Християнския изток.
Полемиката на св. Максим срещу монотелизма
Активната богословска и учителска дейност на преп. Максим Изповедник се разгръщат и протичат на фона на тези нестихващи христологически спорове на Изток, които се преплитат също така със сложни и трудноразрешими богословски проблеми на оригенизма и вълнуват Църквата още от VІ в. - времето на император Юстиниян Велики (527-565г.) и Петия Вселенски събор (553г.). По-непосредствено делото и подвига на св. Максим се определят от необходимостта да се даде богословски отпор и твърда аргументация, от страна на църковното учение, на модифициралите се и възникнали, във връзка с монофизитството, нови еретически учения на моноенергизма и монотелитството, изповядващи “едно природно действие” и “една природна воля” у Богочовека Иисус Христос вместо “две естествени действия” и “две воли”, съответстващи на Божественото и човешкото естество на Спасителя като Въплътил се Син Божий.
Според житието на светия отец и историческите свидетелства с възкачването на новия император Ираклий на престола, през 610 г. заради своята философска и богословска подготовка и безспорна ерудиция, той бил поканен в императорската канцелария за държавен съветник, но през 614 г. при появата на новото еретическо учение като държавно узаконена идеология и доктрина в областта на църковното вероизповедание, св. Максим се оттеглил и се усамотил в манастир близо до градчето Хрисополис в околностите на Константинопол.
Ереста на моноенергизма, преминала по-късно в монотелитство, се появила по време на управлението на император Ираклий (610-641г.) и е пряко свързана с неговата политика на компромиси в търсенето на обединение с монофизитите на Изток. Външната заплаха за държавата от персите кара императора да търси вътрешен съюзник в лицето на отделилите се от Църквата монофизити като предлага обща обединителна формула за изповядване на вярата, която да сближи различията и в която и православните диофизити да запазят своето Халкедонско вероизповедание и монофизитите да признаят в изповядването на “една енергия” или “едно действие” в Богочовека Иисус Христос своето монофизитство. За целите на тази политика било съставено, с помоща на тогавашния Константинополски патриарх Сергий, “догматическо определение” в този дух, узаконено от императора, което той изисквал да бъде възприето като изложение и изповедание на вярата от Църквата. Това била политическа платформа с компромисни доктринални формулировки, които се отклонявали от Православното догматическо предание и Христологическото вероучение на Църквата, утвърдено на нейните Вселенски събори. Православното учение, изразено в Халкедонското изповедание на вярата било потвърдено от Църквата по време на Петия вселенски събор. Тази вяра в Господ Иисус Христос като Въплътил Се Син Божий - Истински Бог и Истински човек, в Когото Божественото и човешкото естество са Ипостасно съединени “неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно”, била поставена на сериозно изпитание и намерила в лицето на преп. Максим Изповедник своя най-силен защитник.
Както свидетелства самият свети отец, в своето съчинение “Диспут с Пир”, по това време в столицата и сред йерархията на Константинополската църква цари пълно объркване и неяснота по въпросите на вярата и учението за “волята” и “естествата” в Христа и дори самите патриарси заради това често променяли своето становище и изменяли на църковното учение под натиска на императора. Но според св. Максим императорите не могат да издават едикти и да законодателстват в сферата на църковните догмати, както в държавната политическа област, защото това е в компетенциите и правомощията само на Вселенски събор. Императорът може по своя инициатива да покани Църквата да свика събор по въпросите на вярата и като външен “надзорник” и страж да охранява авторитета на Събора, който свободно законодателства в областта на истините на вярата, извличайки и формулирайки учението на Вселенската църква от Свещеното предание в съгласие с Духа на истината и определенията на предходните Вселенски събори. Придържайки се към тази църковна позиция св. Максим изразява и формулира важни догматически и еклезиологически принципи и критерии за това кой и как може да даде авторитетно изложение (“Ектесис”) на Православната вяра и кога Църквата в съгласие със своето Вселенско предание може да приеме като свое това вероучително изложение. Той отрича правото на императора да налага свой “Ектесис” на вярата, какъвто бил случая с новата ерес, като задължително вероизповедание за Църквата без това изложение да е прието от нея на Вселенски събор.
В хода на тази борба преподобни Максим отстоявал твърдо, богословски прецизирал и разработил с по-голяма яснота и пълнота християнската догматическа вероизповед на Църквата за двете воли, съответстващи на двете природи - Божествена и човешка, съединени в Личността на Богочовека Иисус Христос. Той разкрил и доказал (“Диспут с Пир”), че волята като естествено-присъщо действие и свойство следва да се отнася не към Личността на Въплътилия Се Син Божий, а към ипостасно съединените “неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно” в Него две природи. Халкидонската формула за начина на съединението на двете естества в Личността на Иисус Христос следва да се прилага и за двете Негови естествени действия и воли, които запазват своето онтологическо различие и не се смесват, не преминават една в друга и не се изменят по своето същност. Така големият богослов и църковен учител станал изразител на догматическата истина на Вселенската църква, на нейното съборно съзнание и на чистотата на православното вероучение срещу монотелитската христологическа ерес.
Св. Максим разработва концептуално важни богословски елементи на православната Христологическа доктрина в противовес на монотелитската ерес – той интегрира и прецизира в догматическото учение на Църквата категориите "същност" и “енергия” и тяхното съотношение в двете естества на Въплътилия Се Син Божий Иисус Христос. С това учението на светия отец се превръща във важен етап от развитието на Православното богословие от епохата на Вселенските събори и здрава основа за понататъшното задълбочаване на Църковното учение в неговите различни области.
С това св. Максим Изповедник се проявил като водещ църковен авторитет и богослов през периода между Петия (553г.) и Шестия (680-681г.) Вселенски събори и се превърнал в ключова фигура на Православното църковно богословие в борбата и догматическите спорове срещу христологичните ереси от това време. Неговото учение по въпросите срещу монотелитството и борбата за утвърждаване на чистотата на Халкидонското вероопределение се приема като израз на съборното учение на Църквата и е важен етап от развитието на Православната църковна Христология.
Велик подвижник и духовен наставник на Църквата
Ролята и заслугите на св. Максим, обаче, не се изчерпват само в сферата на догматическото богословие и успешната полемика срещу монотелитството, макар това безспорно да е най-големият му принос в историята на Вселенската църква и традицията на Православието.
Светият отец има ключово място, важни заслуги и определящо значение за ясното формулиране на много аспекти от съборното учение на Църквата. Той се придържа точно към Православното предание и разработва в систематичен вид и други важни богословски въпроси в области като нравственото, аскетическото и мистическото богословие на Източната църква, а така също и за успешното формулиране и прецизиране на основопалагащи постулати на християнското философско-метафизическо учение в областта на онтологията, освобождаващи го от заблудите, грешките и крайностите на Оригенизма, който бил отхвърлен от църквата на Петия вселенски събор през 553г. Големите способности на св. Максим в областта на философията и метафизиката проличават при неговата обработка и коментар на Ареопагитския корпус, корекцията на наследството на Оригенизма в богословието на източната патристика и в творческия синтез на апофатичаското и мистическото богословие.
Големите богословски познания в областта на доктриналните - нравоучителни и догматически, въпроси на вярата позволяват на преп.Максим Изповедник да постави учението за християнските добродетели и подвижничеството, за духовно-аскетическия живот и усъвършенстването, за богопознанието, духовното съзерцание и мистичното единение с Бога върху правилна, ясна и здрава християнска основа.
Той събира и преподава в своите богословски творения богатия и богоозарен духовен опит на отците и подвижниците на пустинята като го систематизира и подрежда богословски във връзка с учението на Църквата за Бога и Домостроителството на Сина Божий.
Етическите и аскетическите възгледи в богословието на преп. Максим Изповедник са неразривно свързани с неговата православна Христология и църковното учение за Божието домостроителство за спасението на човешкия род. Домостроителството и Христологията в учението на св.Максим са твърдата и неизменна основа на етиката и аскетиката в неговата широкоразгърната и обхватна богословска система.
В областта на етическото и аскетическото учение на Църквата св.Максим се движи в духовната традиция, завещана от източните отци и подвижници, като се опира на постигнатото от св.Макарий Египетски и някои насоки, очертани от аскетическото учение на Евагрий Понтийски. Усвоявайки някои важни и определящи за християнската аскетика на Изтока антрополгично-аскетически постановки за “чистотата на ума”, “непрестанната молитва на ума” и особено системата на Евагрий Понтийски при класификацията на добродетелите и страстите (злите помисли) св. Максим коригира и освобождава това направление в духовността и монашеското богословие от едностранните и крайни спиритуалистични, интелектуалистични и оригенистични уклони.
По този начин учението на светия отец за духовния живот и християнското подвижничество се възприема и определя от редица познавачи и изследователи на православната традиция и духовност, като о. Йоан Майендорф например, като балансиран и коригиращ крайностите и неточностите синтез между гностико-интелектуалистичното течение в монашеската школа, представено в учението на Евагрий Понтийски, и мистическото направление в духовния живот застъпвано от св. Макарий Египетски.
В своите богословски и аскетически възгледи св. Максим продължава развитието и на някои основополагащи за духовността на християнския Изток постановки, водещи началото си още от традицията на Александрийската школа и творчеството на св. Григорий Нисийски (335-394г.сл.Хр.), преминали и възприети в духа на мистическото богословие на Ареопагитския корпус в Църковното учение. Това са преди всичко някои възгледи за девството и целомъдрието, за духовното възхождане на човека към Бога, за съзерцанието и богомислието, за мистичния ерос, мистичното единение с Бога и обожението на човека в благодатта
Сам приел монашество и подвизаващ се в иночески образ св.Максим става един от най-авторитетните духовни учители на Църквата и един от най-важните представители на монашеското богословие на Православния изток.
Своите възгледи за християнското подвижничество преп. Максим Изповедник излага в редица богословски съчинения, послания, трактати, слова и поучения, от които най-важни и значими за църковно-аскетическото учение са “Слово за подвижническия живот”, “Глави за Любовта”, “Тълкувание на Господнята молитва“, “Различни богословси и домостроителни глави”, “Глави за добродетелта и порока”, “Въпроси и отговори до Таласий” и други. Наред с тези специално богословско-етически съчинения и в други свои богословски трудове св. Максим разкрива своите етически възгледи, които, както е характерно за този етап от развитието на систематическото богословие на Църквата, присъстват в неразривна връзка с догматическите теми и въпроси без да бъдат отделяни и обособявани от тях.
Такива съчинения са например ”Мистагогия”, съдържащо мистическото учение на светия отец за духовно-литургийния живот на Църквата, основан върху евхаристийното тайнство и пътя на духовното възхождане към Бога. В това съчинетие в богословско единство се съдържат важни елементи от теологическото, гносеологическото, мистическото и литургическото богословие на Църквата. Тук откриваме редица важни аспекти от църковното учение за тайнствата, благодатно-сакраменталния живот на Църквата и пътя на човешкото духовно преобразяване, възхождане към Бога, мистично единение с Него в благодатта и постигането на крайната цел на човешкото съществуване – теосиса, като вечно общение и пребъдване в Божията любов.