СТАРОСТИЛНИЯТ РАЗКОЛ У НАС* - Историко-каноническо изследване

„Да разделиш Църквата е не по-малко зло от това да паднеш в ерес“

Св. Йоан Златоуст, PG 61, 11

„Отделянето, разколът, става лесно, единението е трудно“

Старец Ефрем Катунакийски (1912-1998)

Вече повече от 20 години продължава дейността си у нас т.нар. Българска православна старостилна църква (по нататък: БПСЦ). На мнозина от нас членовете ѝ – т.нар. „старостилци” – са направили впечатление със своята набожност и ревност за съхраняване чистотата на православната вяра. И въпреки това, вероятно на мнозина не им е ясно, че всъщност става дума за една разколническа група на православна основа.

Защо е така, ще се опитаме да обясним в следващите редове.

Визитна картичка

БПСЦ у нас води началото си от 1993 г. На 17 януари с.г. в Гърция е хиротонисан за епископ българинът Росен Сиромахов, бивш преподавател в Софийската духовна семинария в Черепиш и асистент по старогръцки език в СУ. Това е новият „Триадицки епископ“ Фотий, който дотогава е бил „таен свещеник” (!)[1]. След месец е открит и първият молитвен дом на старостилците – параклисът „Св. Спас” в София. Впоследствие те разширяват дейността си и откриват енории и в други градове – Благоевград, Бургас, Варна, Враца, Габрово, Плевен, Сандански и т.н. През 2013 г. БПСЦ е разполагала с 24 клирици (7 от монашеското духовенство – 1 епископ, 1 архимандрит, 3 йеромонаси и 2 йеродякони и 17 от бялото духовенство – 14 свещеници и 3 дякони), служещи в един катедрален („Успение Богородично“, кв. „Бъкстон“, София) и 17 енорийски храмове и параклиси[2], както и с два монастира – един мъжки и един девически[3]. Енориашите са вероятно 2-3 хиляди. Официален печатен орган е сп. „Православно слово” (излиза от 1993 г. четири пъти годишно). Интернет страницата на БПСЦ е http://www.bulgarian-orthodox-church.org/.

Голяма част от старостилците в миналото са били приближени на известните у нас „княжевски старци” – приснопаметния архим. Серафим Алексиев (+ 1993 г.) и неговия духовен син архим. Сергий Язаджиев (+ 2008 г.). Архим. Серафим, от своя страна, е бил духовно чедо на известния със светия си живот и чудотворство Богучарски архиеп. Серафим Соболев (+ 1950 г.)[4].

До каква степен, обаче, последователите на БПСЦ на дело следват заветите на владика Серафим, ще видим по-долу.

Учение и практика. Междуцърковно положение

Дейността на БПСЦ може би нямаше да бъде обект на специално изследване, ако беше осъществявана в лоното на каноничната Българска православна църква-Българска патриаршия (БПЦ-БП). От 1993 г. обаче, т.е. с появата на техен епископ, е налице една нова, паралелна църковна общност, различна от БПЦ и стремяща се да дублира нейния духовен живот и структури. Днес тези старостилци (понеже има и други, вътре в БПЦ) открито странят от нашите богослужения, духовенство и въобще от целия ни духовен живот. Причината е участието на нашата църква в икуменическото движение и като пряко следствие на това – въвеждането на новия (поправен Юлиански) богослужебен календар. Това според тях е достатъчно, за да я обявят за „заблудена” и „отстъпваща от истината” или дори само като „официална” църква – за разлика от „Истинската православна църква“, която идентифицират със своята общност. До 1993 г. обаче, старостилците без проблем посещаваха нашите богослужения и се причастяваха с нас, „икуменистите” и „новостилците”[5]. Единствено в Княжевския девически монастир „Покров Богородичен”, където бяха старците Серафим и Сергий, богослуженията се водеха по стария стил. Обаче по силата на някакво споразумение с Българския патриарх, тези служби бяха затворени за външни посетители, именно за да не се внася разкол в Българската църква.[6] Дори и след формалното си отделяне от нея, някои старостилни духовници (свещ. Станой Станоев от Илиянци и др.) продължаваха да получават заплати от съответната митрополия, макар че не се свеняха дори в открити проповеди да обявят епархийския си архиерей за „икуменист”, „отстъпник” и т.н.

Като цяло БПСЦ е доста консервативна. Богослуженията се водят само на църковнославянски език и без съкращения[7]. Ръководят се по Юлианския календар и от астрономическото време, което ще рече, че посрещат Великден не точно в полунощ, а в 1 ч. Други богослужебни различия идват оттам, че не честват паметта на новоканонизираните български светии – Паисий Хилендарски (канонизиран 1962 г., памет 19 юни) и Софроний Врачански (канонизиран 1965 г., памет 11 март), понеже според тях нямало достатъчно основания за тяхната канонизация. За сметка на това в техния календар присъстват лица (руският император Николай ІІ и неговото семейство, архиепископ Йоан Сан-Франциски), които са признати за светии единствено от Руската задгранична църква[8] (вж. за нея по-долу). През изминалите години БПСЦ също пристъпи към няколко самостоятелни канонизации – на еп. Висарион Смоленски (през 1999 г.)[9], на архиеп. Серафим Соболев (през 2002 г.)[10] и на Баташките новомъченици (през 2006 г.)[11]. Тези актове, по същество от компетенцията на автокефална църква, са показателни за това как самата БПСЦ възприема себе си.

БПСЦ няма официални контакти, както и молитвено и евхаристийно общение, с нито една от поместните православни църкви (15 автокефални и 5 автономни), макар че някои от тях (напр. Йерусалимска, Руска, Сръбска и др.) са все още по стария календар, а други (Йерусалимска[12], Българска, Грузинска) са прекратили официалното си участие в икуменически форуми. До март 2014 г. нейни църкви–сестри бяха подобните ѝ разколнически „Синод на противостоящите” в Гърция, Румънската старостилна църква и една от фракциите, отделили се от Руската православна задгранична църква (РПЗЦ) след подписването на Акта за каноническо общение[13].

а) „Синодът на противостоящите” на бившия архимандрит Киприян Куцумбас[14], титулуващ се „Оропски и Филийски митрополит”, дълги години беше фактическият ръководител на БПСЦ. Йерархията си води първоначално от трима бивши митрополити на Еладската архиепископия[15], а през 1960 г. се твърди, че е възобновена от двама архиереи от РПЗЦ[16]. Въпреки че официално отказваше да се произнесе по въпроса за наличието на благодат и валидни тайнства в „официалните” църкви, с установяването на независима йерархия Киприян и неговите съмишленици всъщност показваха, че ги смятат за „отстъпнически” и „не напълно православни”. (За промяната в еклесиологическата позиция на „киприянитите“ след обединението им с ИПХ вж. по-долу.)

б) Румънска старостилна църква, чиято йерархия води началото си от „митрополит” Галактион. Той извършил безпрецедентно в църковната практика деяние – еднолична хиротония на епископ[17]! Това е забранено от каноните (1-во апостолско правило, 60-то правило на Картагенския събор и др.) и е удар върху догмата за съборността на Църквата: „Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях” (Мат. 18:20).

в) Руска задгранична църква – постепенно отделила се от майката-църква – Московската патриаршия в периода 1920-1927 г. Непримиримостта ѝ стига дотам, че през май 1990 г. обявява територията на Русия за мисионерско поле, сякаш става дума за някоя африканска страна, а не за такава, която е била покръстена в далечната 988 г.[18]… С пълно право известният руски богослов-канонист С. Троицки определя тази църква като „разколническа”[19]. Освен това, първият ѝ предстоятел, митр. Антоний (Храповицки), в миналото е бил известен с някои свои неправославни възгледи[20].

Обаче тези четири формации не са представени и в „крепостта на Православието” – Атон. Нито един от двадесетте главни монастири няма общение с тях, въпреки че светогорските отци ревностно спазват традициите и не одобряват икуменизма. Напротив, те, с изключение на монасите от Есфигмен, които са към друг старостилен „синод” в Гърция, признават каноничните Поместни православни църкви и са в молитвено и евхаристийно общение с тях[21].

На 18 март 2014 г. „Синодът на противостоящите“, начело с „митрополит“ Киприян II се обедини, или по-точно се вля, в „Църквата на ИПХ на Гърция“ (с предстоятел „Атинския архиепископ“ Калиник), която по отношение на „официалното” Православие заема по-непримирима позиция. Както ще видим по-долу, това обединение оказа съответното влияние върху еклесиологията на „Синода на противостоящите“, респективно на БПСЦ.

Каноническа оценка. Икуменизъм и нов стил

Най-напред трябва да се подчертае, че основното, което разделя БПСЦ от нас, е богослужебният календар, макар самите старостилци да твърдят, че е „икуменическата ерес”. Нека накратко разгледаме тези две понятия.

Богослужебният календар е гръбнакът на православното богослужение, понеже то се определя и зависи от него. Два са основните календарни стила, използвани днес – Юлиански (въведен през I в. пр.Хр. от имп. Юлий Цезар, изработен от александрийския астроном Созиген) и Григориански (носещ името на папа Григорий XIII и въведен от него през 1582 г.)[22]. Първият бил хелиоцентричен, а вторият – геоцентричен. Разликата между тях понастоящем е 13 дена. Днес повечето поместни православни църкви под влияние на гражданската власт са възприели сравнително по-прецизния Григориански календар (и по-точно една негова разновидност под наименованието „поправен Юлиански календар”) за богослужебно отбелязване на неподвижните празници от месецослова – Рождество Христово, Гергьовден, Благовещение и т.н. Всички православни църкви обаче (с изключение на Финландската) при празнуване на подвижните празници от т.нар. пасхален кръг (Великден, Цветница, Петдесетница и т.н.) и досега се ръководят от Юлианския календар. Това е така, защото единствено по него могат да се спазят каноническите разпоредби Христовата Пасха (Великден) да бъде отбелязвана винаги след юдейската, съгласно евангелския разказ. Въпреки че понякога се нарушава друго каноническо изискване – тя да бъде след първото пролетно пълнолуние. В някои години (напр. 1997, 2000, 2002, 2005, 2013 г.) ние посрещнахме този празник едва след второто пролетно пълнолуние. Според Григорианския календар се получава обратното – жертва се първото условие, а се спазва второто.

Следва да се знае, че църквите на Изток до самия край на II в. са празнували Пасха заедно с юдеите[23]. Всъщност по-късно е била възприета римската практика, която важи и до днес. Смята се, че въпросът за празнуването на Пасха е бил окончателно решен в полза на римската практика на Първия вселенски събор (325 г.). Обаче какви точно са били решенията му за това, ние не знаем по простата причина, че не са запазени неговите актове. Така че всяко позоваване на него е спекулация, независимо от коя страна идва. Тук нямаме намерение да решим въпроса: кой календар е по-правилен. Това едва ли е необходимо. Нужно е обаче винаги да помним, че послушанието и единството на Църквата струват повече от всичко друго[24]. Православната църква допуска различия в местните практики, без това да нарушава единството и без те да се налагат като общозадължителни. Нека припомним думите на Апостола: „Който различава дните, различава ги за Господа; и, който не различава дните, за Господа ги не различава” (Рим. 14:6). В Окръжното послание на Константинополската църква от 1894 г. четем: „Като казваме това, ние съвсем нямаме предвид ония различния, които се отнасят до устава на свещените последования и които засягат песнопенията и свещените одежди, и други неща, които макар и да се различават, както и в старо време, ни най-малко не нарушават същността и единството на вярата”. Следва цитат от писмо 3 на св. патриарх Фотий (857-867 и 877-886): „Не се нарушава вярата и няма отпадане от общото вселенско установление, когато у различните народи се поддържат различни обичаи и наредби, така че всеки разумен човек правилно би разсъдил, че нито тези, които спазват такива обичаи и наредби постъпват неправилно, нито пък ония, които не ги приемат, престъпват закона” (подч. ориг.). Може би читателят ще се усмихне, ако разбере, че този откъс е поместен в официалния орган на БПСЦ[25]. По този начин самите старостилци показват колко „основателни” са техните доводи. Друг богослов, когото обичат да цитират, е А. Хомяков. В съчинението си „Църквата е една” той пише: „Всяка християнска община, без да си присвоява правото за догматическо тълкуване или учение, има пълното право да изменя своите обреди, да въвежда нови, без да въвежда в съблазън другите общини… Любовта е венецът и славата на Църквата” (§ 4)[26].

Наистина старостилците биха отговорили, че онова, което ги е накарало да напуснат БПЦ, всъщност е не толкова промяната на календара, колкото участието ѝ в икуменическото движение. Факт е, обаче, че БПЦ официално влиза в Световния съвет на църквите (ССЦ) през 1961 г., като и преди това поддържа определено проикуменически курс – достатъчно е да прегледаме църковния печат от онова време. Никой обаче не се отделя тогава. „Отделянето“ – като под „отделяне“ се има предвид вътрешноцърковната опозиция на четирима клирици от БПЦ - архимандритите Серафим и Сергий, доценти в Духовната академия в София, архим. Пантелеймон и йером. Серафим (Дмитриевски), руски белоемигранти, както и сестрите от Княжевския Покровски монастир, –- става едва след въвеждането на новия календар в БПЦ, в края на 1968 г. По същия начин, гръцките старостилци също се отделят през 1924 г., след календарната промяна, а не още през 1920-23 г., когато Цариградската и някои други поместни църкви открито поемат проикуменически курс[27], включително с признаване на англиканските ръкоположения[28].

Въпреки несъгласието си с въвеждането на новия календар и икуменическата политика на църквата ни, споменатите по-горе духовници продължават да поменават на богослуженията Българския патриарх (Кирил, който първо ги поставя под запрещение през 1969 г., а година след това им разрешава да служат, и Максим[29]), поне до 17 май 1983 г.[30] Но дори и след тази дата, когато, според собствените им думи, престават да поменават патриарха, до началото на 1993 г., т.е. до смъртта на дядо Серафим, те не преминават към друга църковна юрисдикция, нито създават паралелна йерархия. Може би не е случаен фактът, че епископската „хиротония“ на Фотий в Гърция е извършена, когато дядо Серафим (Алексиев) вече е на смъртен одър[31]. Именно тук е разликата между първоначалната опозиция на „княжевци“, провеждана дълги години в лоното на каноничната БПЦ и последователите на БПСЦ днес, които, с преминаването към чужда юрисдикция и създаването на паралелни (дублиращи каноничните) църковни структури, открито са поели по пътя на разкола. Както не е случаен и фактът, че през 1945 г., т.е. пет години преди смъртта си, владика Серафим (Соболев) напуснал РПЗЦ и се присъединил към Московската патриаршия, дори приел съветско гражданство[32]. Впрочем, именно това е примерът, завещан ни от св. отци като препп. Максим Изповедник, Теодор Студит[33] и др., които старостилците обичат да привеждат в подкрепа на своето отделяне – че макар и несъгласни, поради една или друга причина, с официалните църковни власти тогава, те не дръзнали да създадат „паралелна църква“, а продължили да признават и поменават своите канонични предстоятели.

Според последователите на БПСЦ икуменизмът е ерес, а промяната на календара е само негова последица. Нека видим дали и доколко икуменизмът може да бъде определен като ерес. Най-общо под „икуменизъм” се разбира стремежът към сближение и преодоляване на различията между християните от различни изповедания. Като движение той заражда в началото на ХХ в. сред протестантските общности, които желаят да си сътрудничат на базата на мисионерството и милосърдната дейност. По-късно към него се включват и представители на православните църкви.

Важно е да се отбележи, че самото понятие „икуменизъм“ е твърде обширно и включва най-различни форми на контакт между православни и инославни – някои от които встъпващи в открит разрез с канонични разпоредби на Православната църква[34], докато други, напротив, благословени от примера включително и на св. отци[35]. Следователно, не може да се говори за „икуменизъм” по принцип, нито да се осъждат като „ерес“ всички форми на икуменическо „сближение”.

Струва си тук да отворим скоба, за да разгледаме накратко отношението на владика Серафим (Соболев) към контактите с инославни. По думите на ст.н.с. д-р Андрей Кострюков автор на книгата „Жизнеописание на архиепископ Серафим (Соболев)“, владиката „нямал нищо против общуването с инославни, разбирал, че някакви отблясъци от истината има в техните учения и вярвания, но при все това утвърждавал, че Истината е само в Православието, че може да се води диалог, но не и да се правят компромиси със светото Православие“[36] (подч. мое). А. Кострюков е попаднал и на доклад на владика Серафим за англиканската йерархия, от който се вижда, че той е готов на диалог, готов е да приеме различията в обреда, стига англиканите да се завърнат към православната вяра. А през 1948 г., на Всеправославното съвещание в Москва, владиката слага подписа си под заключителните документи редом с представители на арменската общност. Всичко това дава основание на изследователя да предполага, че дядо Серафим „и днес вероятно би общувал с инославни, но без екзалтирано побратимяване и компромиси по отношение на нашата православна вяра“[37]. Неговото убеждение, като изследовател на живота и делото на архиеп. Серафим, е, че той „никога нямаше да позволи разделение в Църквата заради календарния стил и нямаше да се съгласи с това разделение. Убеден съм, че ако владика Серафим беше жив днес, щеше активно да работи за обединението на българите, които са привърженици на стария стил и тези, които служат по новия, защото единството на Църквата щеше да бъде по-важно за него от календара“[38] (подч. авторът).

За съжаление, тази добра в началото идея за единство на всички християни впоследствие се изродила и днес на официалните икуменически форуми все по-рядко се дискутират различни спорни въпроси; вместо да се търси тяхното преодоляване чрез диалог, е предпочетен по-лесният път на „забравяне” на противоречията, Така, докато православните икуменисти от началото на века до 50-те години (сред които известните прот. Георгий Флоровски[39], прот. Сергий Булгаков, прот. Стефан Цанков, Българският екзарх Стефан), подхождайки идеалистично, са смятали, че по този начин ще могат да дадат едно православно свидетелство пред инославните, и в крайна сметка това да доведе до разпространение на Православието в западния свят, то по-късно тези надежди претърпяват крах. Всъщност кризата в ССЦ някои будни православни участници усещат дълго време преди срещата в Солун през май 1998 г. Още през 60-те години о. Г. Флоровски забелязва тенденцията въпроси от богословски характер да бъдат измествани от дневния ред „в името на християнското единство” от по-„неутрални” проблеми, като пацифизма, борбата с тероризма и природните бедствия, екологията и др.[40] Това в крайна сметка довежда до твърде тясното обвързване на Църквата с „този свят” и забравяне на нейната истинска мисия: не борбата с глада, а борбата за гладуващите за правда (Мат. 5:6).

Всъщност, дори в решението на Архиерейския събор на РПЗЦ от август 1983 г., с което се предава на анатема икуменизмът като „ерес против догмата за единство на Църквата”[41] не се осъжда „икуменизмът“ по принцип (това би означавало РПЗЦ да предаде на анатема сама себе си!), а отделни негови прояви и изражения, които така или иначе „официалните“ Православни църкви никога не са приемали[42]. Самата РПЗЦ в продължения на десетилетия участва на различни икуменически форуми. Ще приведем само няколко примера. През 1925 г. нейният първойерарх митр. Антоний (Храповцки) заедно с други архиереи взима участие в тържествата в Лондон по случай 1600-годишнината на Никейския събор заедно англикански клирици. По време на хиротонията на еп. Виталий (бъдещ Първойерарх на РПЗЦ) през 1951 г., в олтара в пълно богослужебно одеяние присъствал… англикански епископ. Еп. Филарет (също бъдещ митрополит на РПЗЦ) участвал заедно с римокатолически епископ при отслужването на молебен в римокатолически храм[43]. Нещо повече, Задграничната църква изпращала свои представители на генерални асамблеи на ССЦ, както и на ΙI Ватикански събор (1962-1965 г.). „Преориентацията” ѝ настъпва едва по-късно – от втората половина на 60-те години на ХХ в., може би, за да се противопостави на Московската патриаршия, която тъкмо по това време навлиза в икуменическото движение…[44]

Както обаче изтъква църковният историк Д. Поспеловски, дълго време (и до днес?) РПЗЦ получава субсидия като религиозно малцинство в САЩ тъкмо от ССЦ, срещу когото са отправени критиките ѝ[45]. А пък Княжевският монастир у нас получи хуманитарна помощ от Англия със съдействието на… „Ротари клуб”[46]!

Но нека видим доколко са основателни претенциите на БПСЦ. Както вече видяхме, това са група духовници и миряни, отделили се от каноничното тяло на БПЦ. Според св. канони такова отделяне е възможно при наличие на ерес у някой епископ. Тогава подведомственото духовенство и вярващият народ са свободни да го напуснат, но само след съборно осъждане. Изключение се прави в случаите, когато местният предстоятел изповядва вече осъдена ерес (3-то правило на III Вселенски събор; 15-то правило на Двукратния събор). При всички останали случаи напускащите каноническото единство биват третирани от св. канони по един и същи начин – като разколници. Но има ли ерес сред йерархията на БПЦ? Самите старостилци приемат определението, че „ереста е учение…, отричащо основните верови положения”[47]. „Еретици са… ония, които напълно са се отделили и от самата вяра са се отчуждили” (1-во правило на св. Василий Велики)[48]. А нима календарният въпрос е основно верово положение? Та нали и руският патриарх св. Тихон Изповедник, почитан и от старостилците за светец, се опитал през 1923 г. да въведе новия стил в богослужебна употреба в Русия? Излиза, че и източните християни през първите три века са били „еретици”, празнувайки своята Пасха заедно с юдейската?!

Тук нека отворя отново скоба, за да подчертая, че именно отделянето на гръцките старостилци чак през 1924 г. – както и на „княжевските старци“ през 1968 г. - а не преди това, ги изобличава повече от всичко като календаро-поклонници[49]. Какво искам да кажа? В един от документите на гръцките ИПХ (подписан и от БПСЦ в лицето на еп. Фотий) се казва следното: „Всеки епископ, който проповядва „ерес публично” и „с открита глава” и преподава „друго благовестие освен това, което сме приели”, или се намира в синкретично общение с инославни или иноверни, вършейки това упорито и постоянно, става „лъжеепископ” и „лъжеучител” (15-то правило на Двукратния събор); а намиращите се в общение с него епископи, които проявяват безразличие или търпимост, или приемат неговите убеждения и тяхното заявяване на дело, „погиват заедно с него” (св. Теодор Студит), като по този начин престават да бъдат канонични и да пребъдват в общение [с Църквата]…”[50] (подч. ориг.). Малко по-надолу, в същия документ четем: „Икуменизмът започва да напада Православната Католична Църква към края на ХІХ в. (sic) чрез синодалната енциклика на Константинополската патриаршия „До Христовите църкви по целия свят” от 1920 г. Тя представлява безспорно „Учредителна харта на икуменизма”, който тя проповядва „с открита глава”, след като окачествява ересите на Запад и навсякъде другаде като уж „почитани Християнски църкви”, вече не „като чужди и далечни”, а като „родствени и близки в Христа” и „сънаследници и съпричастни на Божието обетование в Христа”, предлагайки при това като първа стъпка за прилагането му [на икуменизма] употребата на нов календар за едновременно честване на празниците от православни и инославни“ [51] (подч. ориг.). Какво излиза? От една страна се твърди, че проповядването на икуменизъм (който в същия документ се определя като „синкретична всеерес“)[52] „публично” и „с открита глава” представлява ерес, даваща основание на вярващия народ да се отдели от „лъжеепископите” и „лъжеучителите” (15 пр. Двукр.) и че напротив, онези, които „проявяват безразличие или търпимост“ също ще бъдат осъдени („погиват“, според цитираните думи от св. Теодор Студит)[53]. От друга страна обаче, самите старостилци признават, че проповядването на тази „всеерес“ „с открита глава” започва още през 1920 г. Така те сами подлагат себе си на осъждането, което претендират над „официалните църкви“, защото не са се отделили още тогава, а цели четири години са „проявявали безразличие или търпимост“. Аналогичен е случаят с „княжевци“, които също дълги години „проявяват безразличие или търпимост“ към „синкретичната всеерес“ на икуменизма“, проповядвана „публично” и „с открита глава” от страниците на официалните издания на БПЦ през 50-те и 60-те години. Признаването на англиканските ръкоположения през 1922-23 г., останало незабелязано от бъдещата старостилна общност в Гърция, също не е маловажен въпрос. Нека припомним, че решението-анатема на Архиерейския събор на РПЗЦ от 1983 г. (вж. по-горе) било насочено, между другото, и към „тези, които не различават истинското свещенство и тайнства на Църквата от еретическите“…

Настояще и бъдеще – перспективите пред БПСЦ

Но противоречията при старостилната група не спират дотук. Ако ни приемат за еретици, защо до 1993 г. се причастяваха с нас, нали това строго се забранява от каноните? Защо толкова години (и досега?) приемаха преминаващите към тях бивши клирици на БПЦ в същия сан, а миряните – без повторно кръщение или миропомазване? Това също е недопустимо, доколкото църковните правила не признават кръщение, извършено от еретици (46-то апостолско правило). Интересното е, че при частни разговори самите старостилци признават и Българския патриарх, и останалите синодални членове за канонически архиереи. И наистина, кого от тях биха обвинили пряко в ерес? Факт е, че досега те не отправят към тях нито едно конкретно обвинение, освен в „икуменизъм” или „модернизъм” – обвинения колкото общи, толкова и неясни. Но щом нашите архиереи са канонични, то подвластните им клирици следва да се отнасят към тях с почит и уважение. Известно е, че свещеник, който не споменава своя епископ на богослужения, следва да бъде низвергнат (13-то правило на Двукратния събор). Въвеждащите разкол духовници попадат под анатема (10-то и 11-то правило на Картагенския събор), също и отделящият се народ (6-то правило на Гангърския събор). Въобще, клириците не трябва да вършат нищо без благословението на епархийския си архиерей (57-то правило на Лаодикийския събор).

В не по-изгодна позиция е и техният епископ Фотий. Самата му хиротония трудно може да бъде приета за действителна, т.к. тя е извършена: 1) без одобрението на върховната църковна власт у нас – Светия Синод на БПЦ, 2) извън собствената епархия на ръкополагания кандидат (дори на територията на друга поместна църква!) и 3) от неканонични епископи[54].

И тъй, ако „новостилните” епископи са канонични, то по силата на правилото „двама епископи в един град не бива да има” (16-то правило на Двукратния събор), епископството на Киприян, Фотий и сие е неоправдано[55]. От друга страна, няма обективна причина, която да послужи като оправдание за отделяне, особено след като Св. Синод се отказа от членството си в ССЦ. Ако има ерес, защо старостилците не свикат събор и не я изобличат – това е православният път, начертан от Отците. Ако икуменизмът, а не някакви други, земни и материални причини, стои в основата на протеста им, защо не се завърнаха в лоното на БПЦ, след като тя напусна ССЦ (1998 г.), вместо да излизат с неясни и двусмислени статии[56]?

А не е ли достатъчно двусмислен (и показателен!) фактът, че членовете на БПСЦ не са регистрирани като отделно изповедание, както и че техният „епископ” Фотий, резидиращ в София, се титулува не „Софийски митрополит”, както би било редно, а „Триадицки епископ”[57]? Сякаш, от една страна, като жест на признание към каноничния Софийски митрополит, т.е. Патриарха, а в същото време ръкоположен и служещ без негово благословение в каноничната му територия. А може би таи надежди, че при едно бъдещо завръщане санът му ще бъде запазен…

За съжаление, последните развития около БПСЦ показват, че тя се утвърждава по пътя на разкола – нейният Църковен съвет[58], наскоро взе решение за създаване на „архиерейски Синод“ на Българската православна старостилна църква. Решението е в контекста на провеждащите се разговори между БПСЦ и „Църквата на ИПХ на Гърция“ за установяване на пълно църковно общение. Научаваме, че „в хода на разговорите от гръцка страна бе обърнато внимание, че за да бъдат утвърдени авторитетът и достойнството на Българската Православна Старостилна Църква като самоуправляваща се Църква, е желателно да бъде сформиран неин архиерейски Синод под председателството на Негово Преосвещенство епископ Фотий с помощта на архиереи от Църквите-сестри, които да бъдат включени в състава на Синода като негови временни членове.“[59] Така, след съответната молба от българска страна, двама руснаци от неканоничната фракция на РПЗЦ (Агатангел) – „Кишиневският и Молдавски архиепископ“ Георги и „Ишимският и Сибирски епископ“ Никон са включени („кооптирани“) в новоучредения „архиерейски Синод“ под председателството на „епископ“ Фотий като негови временни членове.

Остава да гадаем какъв ще бъде по-нататъшният развой на събитията с оглед на литургическото и каноническо обвързване на българските старостилци с гръцките им събратя. От една страна е тяхната обвързаност със „Синода на противостоящите“, от който са получили и хиротониите си. От друга, съвсем наскоро същият този „Синод“, при преговорите за обединение с „Църквата на ИПХ на Гърция“ (Калиник), е приел т.нар. Съвместно комюнике № 13 (с дата 7/20 февруари 2014 г.), в което се казва: „За новоявените (новопоявилите се) т. нар. светии след схизмата от 1924 г. и починали в общение с икуменистите и сергианите[60], бе потвърдено, че истинското Православие не приема да ги почита като светии“[61]. Проблемът, пред който Фотий и последователите му са изправени, е, че в графата „починали в общение с икуменистите и сергианите“ попада и владика Серафим (Соболев) – когото българските старостилци особено почитат като „небесен помощник и закрилник на църковната ни общност“[62], дори канонизираха за светец през 2002 г.[63] Какво в крайна сметка ще предпочетат – лоялност към гръцките им събратя или към своята собствена идентичност, свързана с личността и делото на владика Серафим и неговата канонизация – е въпрос на време да научим. Вече стана дума каква би била позицията на архиеп. Серафим към старокалендарния разкол. Във всеки случай, налице е промяна и втвърдяване на еклесиологичните позиции на БПСЦ – от „ограждане“ и „противостоене“ срещу икуменизма, извършано едва ли не в лоното на каноничната Църква[64], към сформиране на нов „архиерейски Събор“, отричане на благодатта, светостта и тайнствата в „официалните“ църкви и – в крайна сметка – формиране на нова „църква“, призвана да замени „официалната“, „отстъпила от Истината“, „икуменическа и сергианска“.

Уви, до такива тъжни констатации ни водят последните документи, обнародвани на сайта на БПСЦ – „Съобщение от името на Църковния съвет на Българската Православна Старостилна Църква“ и „ Еклесиологичен документ „Истинно Православната Църква пред лицето на икуменическата ерес. Догматически и канонически въпроси” (и двата качени на 2.2.2015 г.). От първия научаваме, че „диалогът за установяването на официално църковно общение между Българската Православна Старостилна Църква и Църквата на истинските православни християни в Гърция бе доведен до успешен край“ и че „не съществуват пречки от вероизповеден характер, които да препятстват установяването на официално църковно общение между двете църкви сестри“. Във втория, след като се заявява, че „Светата Православна Църква никога не е признавала в абсолютен смисъл и от разстояние било по акривия, било по икономия извършваните извън нея тайнства“ (стр. 9), „що се отнася по-специално до Тайнствата, извършвани в така наречените официални православни църкви[65], Истинно Православната Църква не дава уверение за тяхната валидност, нито за тяхната сотириологична действеност“ (пак там), в резултат на което „тези от монасите и миряните, които без съмнение са кръстени според православния обред, се приемат в общение чрез миропомазване по специален чин, свързан неразривно със светото тайнство Изповед, а клириците представят писмена молба и, след като тя бъде одобрена, биват приети в общение по същия начин, както и чрез специален чин на ръковъзлагане (хиротесия), съставен специално за такива случаи[66]“ (стр. 10, навсякъде подчертаното е според оригинала). Този нов документ, подписан и от „Триадицки епископ“ Фотий, се намира в ярък дисонанс с неговата собствена „Еклесиологична позиция“[67] отпреди две години, която имаше претенциите да стане „удовлетворителна основа за среща-обединяване на всички православни антиикуменисти по Отеческия календар“[68]. Обръщам внимание на следните места от „Еклесиологичната позиция“: „Понастоящем Българската Православна Старостилна Църква се въздържа от категоричен отговор на въпроса дали са валидни, или не тайнствата, извършвани в официалните поместни църкви.“ (стр. 8, подч. мое); „Към настоящия момент миряните, които в някаква степен имат верово и църковно съзнание и са водили църковен живот в Българската патриаршия, се приемат в общение чрез принасяне на покаяние в рамките на тайнството Изповед. Монашестващи и клирици подават писмена молба и се приемат в общение посредством съставено за целта кратко покайно чинопоследование.“ (стр. 11, подч. мое). Това, което се вижда, е, че БПСЦ е усвоила напълно еклесиологичната позиция на „Църквата на ИПХ на Гърция“, отказвайки се от своята собствена; благодатта в тайнствата на „официалните църкви“ вече е съмнителна, а преминаващите към тях миряни и клирици се приемат вече не само чрез покаяние, но и чрез миропомазване (за клириците, освен това, се предвижда и хиротесия).

Всъщност, въпросът с хиротесията на преминаващите към ИПХ канонично ръкоположени клирици е друг противоречив момент в учението и практиката на старостилната общност. Всеки запознат с историята на старостилното движение в Гърция съвсем основателно би попитал: та нали през 1935 г. тримата митрополити били приети в общение от гръцките старостилци без никаква хиротесия! Никой не им поставил такова условие и никой не се усъмнил в тяхната каноничност. Напротив, царяло въодушевление, че след повече от 10 години те най-сетне имат епископи. Същото беше положението и със свещениците от БПЦ-БП, които преминаха към БПСЦ (свещ. Станой, свещ. Константин Дженков, архим. Сава и др.). Те също не бяха нито пре-миропомазани, нито пре-ръкоположени. Кое тогава налага сега тази промяна – която на всичкото отгоре се намира в противоречие с по-ранни официални документи и позиции както на БПСЦ, така и на пионерите на старостилното движение в Гърция? Ако това е правилният (и православен) начин на приемане в общение – какво да мислим за споменатите клирици, които бяха приети без миропомазване и хиротесия? Те канонични свещеници на БПСЦ ли са или все пак нещо не им достига? Ако тази е официалната позиция на „Църквата на ИПХ на Гърция“, то тя така сама поставя себе си в положението на обвиняема, приемайки документи, влизащи в противоречие с нейни по-ранни практики и учения. Всичко това говори за непоследователност, изменчивост и приспособенчество в позициите на старокалендарците-зилоти…

Историческа истина е, че всеки разкол завършва рано или късно с друг разкол. През своето 20-годишно съществуване БПСЦ преживя няколко „мини-разкола“, низвергвайки или изключвайки от редовете си такива знакови фигури като: свещ. Станой Станоев[69] – един от първите старостилни свещеници у нас; дългогодишния игумен на Жаблянския монастир[70] „йеромонах“ Касиан (Ангелов)[71] заедно с неговото братство; председателя на катедралния храм „Успение Богородично“ „свещеник“ Валентин Тодоров[72], както и част от сестринството на Княжевския девически монастир[73] – „крепостта“ на старостилния разкол у нас (преминали към друг старостилен „синод“).

В случаи като горните се потвърждават с неумолима сила думите на св. ап. Павел от посланието му до галатяни: „Недейте се лъга: Бог поругаван не бива. Каквото посее човек, това и ще пожъне“ (Гал. 6:7). Който посее разкол, неминуемо рано или късно ще пожъне същото.