Великият пост отива към края си. За изминалите шест седмици ние нееднократно слушахме призивите на Църквата да разбием черупката на безчувствието в своето сърце и подобно на блудния си да се обърнем към Бога с думите: „Съгреших, Господи, пред Тебе”. Но не всяко сърце се e проникнало от този дух на разкаянието. Понякога ни се налага да слушаме: „Аз спазих поста, но не получих облекчение и не почувствах Бога – значи, не на всички това е дадено”. Обаче всички ние сме сътелесници по плът, и Господ ни е сътворил, за да Го търсим: „Той...не е далеч от всекиго измежду нас: защото ние чрез Него живеем, и се движим, и съществуваме” (Деян. 17:27-28).
Йерусалимските жители чакали великия вожд – освободителя и триумфатора. Обаче Господ извършва своя вход в Светия град, изпълнявайки пророческите писания: "Кажете на дъщерята Сионова: ето, твоят Цар иде при тебе кротък, възседнал ослица” (Мат. 21:5). Така и ние очакваме някакво вълшебно явяване на Христос в своя живот, забравяйки Неговите думи: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него” (Откр. 3:20).
Бедата е в това, че ние не се вслушваме в себе си, във вътрешния глас на своята душа и цял живот „плаваме по повърхността”, както обичал да казва преподобни Нектарий Оптински. Дълбочина на реката на живот може да даде само молитвата. „Молитвата е дихание на Светия Дух” – твърди свети праведен Йоан Кронщадски и продължава: „Усетите ли в сърцето си по време на молитва или при четене на словото Божие и другите книги със свещено съдържание, или в благочестиви разговори лъх от тих вятър, така че по вашето тяло сякаш пробягва електричество – Господ ви посещава”. Не в буря и в огнен вихър усетил пророк Илия Бога, а както е казано в Писанието, „лъх от тих вятър (и там е Господ)” (3 Цар. 19:12).
Йерусалим очаква скорошни политически и социални преобразования, виждайки в тях крайния смисъл на живота, а Христос пролива сълзи за неговите жители, предвиждайки идващи разпри и войни – резултат от обръщането на човечеството само към земното. Христос, „когато се приближи и видя града, заплака за него и рече: да беше и ти узнал поне в този твой ден, какво служи за твой мир! Но сега това е скрито от очите ти, понеже ще настанат за тебе дни, и враговете ти ще те обиколят с окопи и ще те окръжат, и ще те стеснят отвред, и ще съсипят тебе и децата ти в тебе, и няма да оставят в тебе камък на камък, понеже ти не узна времето, когато беше посетен” (Лк.19:41-44).
В Евангелието няма толкова много места, където виждаме как Христос дава воля на чувствата Си. Господ плаче, плаче за нашето вкаменено безчувствие, за нежеланието да приемем Неговото слово. Страшно е да проживееш живота си и така и да не „узнаеш времето”, когато твоето сърце е било посетено от Бога.
Към всекиго от нас е насочен Христовият призив. Ако се вгледаме в живота си, ще изнамерим множество моменти, когато Господ е би много близко до нас, когато нашето сърце радостно е откликвало на Божията правда. Обаче после това се е забравяло и Христовата светлина се е заглушавала от нашите страсти, носещи в душата тъмнината на унинието, безпокойствата и гнетящото чувство за безнадежност.
Ако ние „не чувстваме Бога”, трябва да разбудим душата си с покаяние, да я очистим с честа изповед. Трябва да бъдем чувствителни към своята съвест, да преодоляваме своята леност, полагайки всички старания, за да живеем според Христовите заповеди.
Днес започва пътя на голготското възхождане на Христос. Да помага Господ на всички нас, дори и за малко да се приближим до подвига на Неговото Кръстоносене, за да станем причастници на славното Възкресение на нашия Господ и Спасител. Амин.
Превод : Прот. Йоан Карамихалев