Едни от най-рано християнизираните територии в пределите на днешната Българска държава са земите по южното ни Черноморие и по-конкретно района около гр. Бургас. Има сведения за съществуване на епископски катедри там още през ІІ век в Анхиало (дн. Поморие) и Деултум (Девелт) – на ок. 30 км. западно от Бургас. Към началото на VІ век се споменават вече като самостоятелни епископии Месемврия (дн. Несебър) и Созополис (дн. Созопол), а в средата на ІХ век – Агатополис (дн. Ахтопол) – като подчинена епископия. Твърде вероятно е обаче те да са съществували и по-рано. Тези епископски центрове играят изключителна роля за бързата християнизация на местното население, включващо главно елинизирани и ромеизирани траки, както и преселници от Сирия и други части на Империята. В периода V-VІІ век тук са създадени многобройни църковни комплекси и манастири, които се запазват до ХV век и играят особено важна роля върху цялостното развитие на християнската ни култура.
Анхиалска епархия
Анхиало (дн. Поморие) в Късната античност е втори по значение град в провинция Хемимонт. От много ранна епоха то се превръща в християнско средище. Вероятно още през втората половина на ІІ век там е учредена архиепископия. Основател на църковната община в града е епископ Сотас, известен в своето време с пламенните си проповеди срещу монтанизма. Участник в Сердикийския църковен събор през 343 г. е Анхиалският епископ Тимотей. От V-VІ век нататък Анхиало е седалище на самостоятелна архиепископия – роля, която градът няма да загуби, с изключение на кратки периоди, през цялото Средновековие и в столетията след падането му под османска власт. В границите на Османската империя Анхиалската епархия обхваща Анхиалския и Карнобатския регион. Клирик на Анхиалска епархия за известно време (от 1792 до 1794 г.) е отец Стойко Владиславов, по-късно св. Софроний, епископ Врачански. От Анхиало произхождат трима константинополски патриарси: Михаил ІІІ Анхиалски (1170-1178), Йеремия ІІ (1572-1579; 1580-1584; 1586-1595), и Партений І (1639 – 1644).
Месемврийска епархия
Името на Месемврия (дн. Несебър) е споменавано по-рядко в историческите извори от ІV-VІ век. Ролята му на църковен център нараства в началото на VI век. От това време датират големите базилики „Света София”, известна като Старата митрополия и „Света Богородица Елеуса”, както и новоразкритата базилика до градската порта. В епископските списъци на св. патр. Фотий (858-867; 877-886) се споменава за един легендарен мартириум в Месемврия на светицата Ирина, построен още през VI век, където се стичат много поклонници. В същите списъци се споменава и името на Месемврийския епископ Петър (325 г.). При имп. Юстиниан І Велики (527-565), в средата на VІ век, оглавяващият Месемврийската катедра е въздигнат в ранг на автокефален архиепископ, а през 70-те години на ХІ век вече е титулуван като митрополит. Месемврийският епископ взема участие в работата на Шестия вселенски събор през 680 г.
Във времето на българския цар Йоан Асен II (1218-1243) Месеврийската митрополия минава под егидата на Търновската патриаршия. От това време са известни имената на месемврийските митрополити Василий, Марко, Никодим, Прокъл, Доротей и Партений, част от които са с безспорен български произход. Българските царе от династията на Асеневци активно подпомагат строителството и стенописването на новите храмове в града: „Христос Пантократор”, „Св. Параскева”, „Св. Теодор” и „Св. Архангели Михаил и Гавраил“. По-късно цар Йоан Александър (1331-1371) отделя голямо внимание и на околните манастири. Запазени са царски грамоти, с които той дарява земи и привилегии на манастирите „Св. Богородица Елеуса” и „Св. Николай Емонски”.
През 1257 г. християнските светини на града стават жертва на варварските нападения на венецианския флот под командването на известния адмирал Джакомо Доро. Откраднатите от месемврийските храмове християнски реликви – мощите на св. Теодор Стратилат, ръката на св. ап. Андрей, главата на св. Сикст и др. – днес са изложени за поклонение в храма „Сан Салваторе” във Венеция. Лишена от своите светини, които столетия наред са привличали богомолци и поклонници Месемврия постепенно губи ролята си на първостепенен център на християнското поклонничество. След първото превземане на Месемврия от османците през 1396 г. митрополията е подчинена на Константинополската патриаршия.
Дебелтска епархия
Деултум (при днешното с. Дебелт, Бургаско) е наследник на стар тракийски и античен център – колонията Флавия Пацис Деултензиум, единствената колония на римски ветерани в нашите земи. Този град е важен стратегически център в периода на Късната античност и Средновековието, поради което при административните реформи в провинция Хемимонт му е отделено особено внимание. При обиколката си из Империята през 294 г. имп. Диоклетиан (284-305) го посещава специално. Много вероятно е това посещение императора, известен със своето жестоко отношение към християните, да е свързано и със съдбата на местната християнска община, която още в средата на ІІІ век вече има своя пръв великомъченик – епископ Елий Публий Юлий. След IV век Девелт се превръща в значим епископски център. Неговият епископ Атанасий е активен участник в работата на Третия вселенски събор през 431 г. Присъствието на Девелтски епископ е засвидетелствано и на Шестия вселенски събор.
През 812 г. Девелт е превзет от българския хан Крум (803-814). Заедно със своя епископ Георги, населението на града и околностите е преселено в днешна Северна Добруджа. По-късно епископ Георги загива мъченически. В края на ХІІ и началото на ХІІІ век (между 1186 и 1204 г.) Девелтският епископ е въздигнат в ранг на архиепископ. От това време е известно името на Девелтския архиепископ Василий. Девелтската архиепископия се споменава непрекъснато до началото на ХIV век в нотициите (известия, бележки) на Константинополската патриаршия, след което напълно изчезва. Това е свързано с военно-политическите събития в средата на ХIVвек, когато градът загива под ударите на първите османски походи в Странджа.
Созополска епархия
През V век античната Аполония е преименувана на С(и)озополис – град на спасението. Това се дължи на факта, че още в средата на ІІ век тук е създадена една от най-ранните християнски общини на територията на днешните български земи, а нейният епископ Авъл Поплий Юлий загива като великомъченик по времето на имп. Диоклетиан. След официалното признаване на християнството в Римската империя и особено след средата на V век Созопол се утвърждава като християнско средище. Известни са имената на негови епископи, играли активна роля в църковния живот на Византийската империя през цялото Средновековие. В 680 г. е споменато името на Созополския епископ Петър, участник в Шестия вселенски събор. Созополските епископи са много активни в църковния живот на Балканския полуостров. Неслучайно именно Созополската епископия е обект на няколко дипломатически споразумения между Българската държава и Византийската империя. През 1235 г. българският цар Йоан Асен II подписва споразумение, с което Византийската патриаршия признава самостоятелността на Търновската патриаршия, срещу което получава във владение Созополската и Ахтополската епископии. През 1307 г. българският цар Теодор Светослав (1300-1322) води преговори с византийския император с посредничеството на созополската църковна институция. Известни са имената на двама Созополски епископи, които се издигат много в църковната йерархия. Това са епископ Йоан, станал патриарх в Константинопол под името Йоан ХII Козмос (1294-1303) и епископ Нил, станал Константинополски патриарх под същото име през втората половина на ХІV в. (1379-1388). За утвърждаването на Созопол като един от най-важните християнски центорове по Южното Черноморие през ХІV-ХVІІ век голямо значение имат и шестте известни манастира в региона: „Св. Йоан Предтеча” и „Св. Кирик и Юлита”, разположени на близките острови, и манастирите в самия град – „Св. Йоан”, „Св. Богородица” и „Св. Апостоли”. В този период главният манастир „Св. Йоан Предтеча“ е ставропигиален, т.е. подчинен направо на Константинополската патриаршия. Манастирът е известен с огромната си библиотека и със своята книжовна школа, в която се обучават и работят много от известните за времето си православни книжовници. Това продължава до началото на ХVIІ век, когато манастирът е разрушен от османците.
Агатополска епархия
През 885 г. имп Лъв VI Мъдри (886-912) обявява Агатополис (дн. Ахтопол) за епископия, подчинена на Адрианополския архиепископ. През 1829 г. Агатополската епископия се слива със Созополската епископия под името Сузоагатополска митрополия. Във фермана за учредяване на Българската екзархия от 28 февруари 1870 г. в нейния диоцез не са включени нито Месемврийската, нито Анхиалската, нито Созополската епархии. Известно е обаче, че всички тези епархии просъществуват до самото начало на ХХ век под юрисдикцията на Константинополската патриаршия.