Живеем във време, което не проповядва ценности. Патосът на морала е вече чужд на настоящата атмосфера, вибрираща от динамиката на връхлитащите мигове. Интересът във всичко и над всичко отдавна преобладава в сложната система от обществени отношения. Егоизмът е програмата на съвременния човек, лична концепция за оцеляване и победа над околните.
Затова е и толкова трудно да бъде християнин на практика, защото обричаш себе си на възвишена самота, неразбираема и дори подигравана от другите.Християнството си поставя за цел да облагороди този свят, да го одухотвори , като го изведе от рамката на крайния индивидуализъм на битието и го въведе във вечните истини на Вселената. Християнската идея не просто побеждава, а преодолява света.Повтаря и пак повтаря своите изконни истини, за да подготви човечеството за живот в пълнота, в светлината на Царството Божие!
В глава 12 от Посланието до Римляните, св.ап.Павел вдъхновенно посочва изискванията за водене на духовен живот и дава ясни и конкретни напътствия към вярващите.Всички те са пълни с вдъхновение и радост, мъдрост и патетика ,но едно обръщение в стих 13 сякаш остава отхвърлено и неразбираемо, трудно обяснимо на фона на огнените късове на поднесеното слово. Великият Павел изрича- “залягайте да бъдете страннолюбиви!”
Но какво означава това?
Последователят на Христа да обича странниците, да обръща внимание и да отдава нужната духовна грижа на всяка страдаща душа, независимо дали се ползва, или не от общественото доверие и материално благополучие. Нещо повече- онези, които са отритнати от другите и поставени в условията на неблагополучие и изпаднали в немилост, да бъдат обгрижвани, не само като равноправни на другите , но и приети и обичани като духовни братя и сестри. Вярващите да проявят усърдие не само да ги обичат и закрилят в нелеката им участ, но и да извършват дела на милост и добротворство. Изискването за страннолюбие не е достатъчно разгърнато в християнската доктрина и остава някак си недоразвито от апологетите на вярата. Затова и тълкуванията са не само малко, но и лаконични и дори незадълбочени.То остава някак си настрани от пръскащите патос и светлина други християнски добродетели. А всъщност е чувствителен критерий за проявата на милост към всяка страдаща душа.Етичното изискване на св.ап.Павел е естествено продължение на словата на Спасителя “странник бях и Ме приехте”/ Мат 25 :35/ и ”странник бях и не Ме облякохте” /Мат 25 :43/.
Вярващият не само да прояви уважение към странниците, но и да ги приеме в Неговото име, въпреки всичко и независимо от всички. Светото Писание, което ни преподава духа на Светите отци, неподправен и непроменен през вековете, ни дава достатъчно основание да твърдим, че страннолюбието е присъщо на повечето от подвизаващите се мъже. В житията на светиите изобилства от примери в това отношение.
Особено изразителен е примерът със св.мъченик Христофор, чиято памет се тачи и отдава слава на 9 май, според църковния календар. Едно от останалите предания за него гласи, че той е бил здрав и силен млад момък, който изкарвал прехраната си по един необичаен начин - като превеждал пътуващи през една буйна и пълноводна река, като ги качвал на раменете си. Един път, когато се усамотил да си почине,след края на един изпълнен с трудове ден, през нощта няколко пъти чул вик за помощ и молба от едно дете да го преведе до другия край на реката. Младият езичник се отзовал на молбата на този малък странник и го качил на раменете си и нагазил с тоягата си в дълбоките води. Но към средата на реката усетил неимоверна тежест и като си вдигнал главата видял Спасителят на света. Иисус го кръстил веднага в реката и му дал името Христофор-“носещ Христа”. Като излезли от водата благословил тоягата му и тя разцъфнала. По този неповторим и чудотворен начин го възнаградил за благородната постъпка. Обдарил го, заради това, че откликнал на искреното му желание без да поиска пари за проявената човечност и състрадание. Проявил страннолюбие в най-прагматичния и битиен смисъл на думата и изпълнявайки духа на Божия закон. Помогнал му без елемент на колебание или вътрешна борба.
В незабравимият роман на Виктор Юго” Клетниците”, възрастният духовник монсеньор Мириел приютил отхвърленият отвсякъде Жан Валжан, като споделил с него вечерята си и му дал подслон.Проявил трогателна проява на страннолюбие към един отявлен престъпник и рецидивист и с това създал първите условия за неговото лично преобръщане към доброто и истинска “метаноя”. Сторил това без никаква проява на показност и високомерие, оказвайки му чест да вечеря с него с най-красивите си прибори и отдавайки му подобаващо внимание.
В историята на човечеството има много красноречиви примери за това, колко много хора с благородни намерения са оказвали помощ на странници.Една част от тях са основавали т.н-“странноприемници” – домове за приютяване с условия за престой и прехрана и то абсолютно безвъзмездно. Има много свидетелства за изграждането и дейността на много странноприемници, в околностите на големите градове в Средновековието. По пътя и в околностите на Йерусалим, Константинопол и Рим е имало цели пояси от подобни сгради, плод на чисто християнско милосърдие на богати и заможни хора, които не са искали да живеят само и единствено за себе си.Те са носили в себе си разбирането, че всичко, което имат им е дадено от Бога и са длъжни да го споделят или отдадат на истински нуждаещите се несретници.
В нашето съвремие, странниците са навсякъде около нас. Хаосът на ежедневието и динамиката на събитията ни дават много възможности да се вгледаме в тези хора, които са обикновенно фон на произтичащите събития. Те са подритвани и отхвърлени, дори заклеймени като социални аутсайдери и примери за неудачници. Изоставени са някъде в миманса и далече от активните обществени потоци. Движат със силуетите на полу-хора, полу-призраци, някак си ненужни и почти незабележими. Независимо дали събират отпадъци или са застинали по парковете, всички те са някак си извън духа на настоящото време, изоставащи далеч назад от неговия пулсиращ ритъм. Всеки от тях има своята лична трагедия, странна житейска траектория и горчив екзестенциален опит във нестихващата драма на човешките отношения. Много често в разговорите си с тези истински страдалци, човек може да почерпи и мъдрост и поука за себе си и да проумее каква истинска загадка е всяка една душа... Всички те имат нужда от изскрена грижа и чисто човешка топлина, за да се чувстват не само полезни, но и обичани от някого. Христос на кръстта е пролял кръвтта си и за тях и иска от нас да бъдем Негови съработници, не само за тяхното оцеляване, но и личностно спасение !
Ние християните трябва да се доближим до тях, да ги успокоим и приласкаем с прояви на милосърдие и добра воля и да благовестим на тези изтерзани души! Спасителят ни завеща да бъдем до всички във всичко добро и то така, че да усетят Неговата милост и любов сред студенината на този опустошен свят! Нека бъдем будни и протегнем ръцете си към тези несретници, захвърлени от света, но незабравени от Бога! Амин!