Интервю на Александра Карамихалева с протойерей Николай Данилевич, заместник председател на Отдела за външно-църковни връзки на УПЦ-МП
- Отец Николай, като християни знаем, че във всичките си дела следва да се ръководим от Словото Божие и примера на Господ Иисус Христос, Който е Истина, Любов, Подателят на мира. Това ли са принципите, на които се изграждат междуцърковните отношения?
- Естествено ние, като православни християни, в нашите междуцърковни отношения трябва да се ръководим изключително от светото Евангелие, от заповедите, които ни е оставил Господ Иисус Христос, от свещените канони, които представляват традицията на нашата Църква, формирана през вековете.
- Постижимо ли е единството на православните християни в Украйна? През юни т. г. вие с Бородянски еп. Варсануфий присъствахте на събора на Украинската автокефална православна църква (УАПЦ) - една от двете неканонични православни църкви в Украйна. И там от името на Негово Блаженство митрополит Онуфрий отправихте призив към възстановяването на единството. Какво пречи на това единство?
- След избора на главата на Украинската автокефална църква митрополит Макарий, Негово Блаженство митрополит Онуфрий му отправи предложение за начало на преговори с цел постигане на единство. Но преговори не започнаха по различни причини. Първо, защото УАПЦ водеше преговори с УПЦ-КП и този диалог се провали. Той трябваше да доведе до обединителен събор, който така и не се състоя. От друга страна, новото ръководство на УАПЦ започна да води не съвсем разбираема за нас политика. Веднага след упоменатото предложение на Негово Блаженство митрополит Онуфрий те неофициално ни дадоха да разберем, че са готови да водят диалог, но в същото време приеха при себе си архимандрит Виктор (Бедя), клирик от нашата Църква, който беше под запрещение и го «ръкоположиха» за «епископ». И то при положение, че ние неофициално ги предупреждавахме, че такава стъпка ще повлияе негативно на диалога помежду ни. Упоменатият архимандрит Виктор твърдеше, че е клирик на Еладската църква, където е приет на основание отпускно писмо от вече починалия блаженейши митрополит Киевски и на цяла Украйна Владимир. Но след отправено запитване към Еладската църква ни бе отговорено, че архим. Виктор не е клирик на тяхната църква, а е под юрисдикцията на УПЦ, където е приел свeщенически сан. Това беше ясно от самото начало, тъй като, отчитайки особените отношения между Църквата и държавата в Гърция, където свещениците получават заплатите си от държавната хазна, за украински архимандрит не е така просто да стане пълноправен клирик на Еладската църква.
Въпреки всичко, ръководството на УАПЦ не се вслуша във възраженията ни и направи своя избор.
Така че за нас е трудно да разберем логиката на действията на новото ръководство на тази конфесия. За провеждането на пълноценен диалог е важно другата страна да бъде прогнозируема и да носи отговорност за думите и делата си. Ето защо сега диалогът с УАПЦ е в застой, но ние следим дейността им без да се намесваме и оставаме открити за разговор, стига този диалог да се води с нужната отговорност, а не на думи да заявяват, че са готови за диалог, а действията им да говорят обратното.
- А каква е точно целта: обединението на трите православни църкви на територията на Украйна?
- Да, именно. Защото нашата цел и желание е да възстановим единството на Православието на територията на Украйна и едва след това да пристъпим към разрешаването на въпроса за статута на нашата поместна църква: дали тя да бъде автокефална, автономна – обсъждат се различни форми, но най-важното на този етап е възстановяването на единството ни.
- Какво пречи за постигането на това единство?
- На първо място вмешателството на политиците в църковните дела и политическия начин на мислене относно Църквата от страна на някои хора от църковните среди. Сега се появиха и други препятствия. Преди всичко изключително агресивната политика по отношение на нашата Църква от страна на другото неканоническо църковно образувание – Украинската православна църква – Киевска патриаршия (УПЦ-КП). Техните клирици и миряни превземат със сила нашите храмове при поддръжката на местните депутати, и дори на силовите структури. В общи линии това се случва в Западна Украйна. Досега са превзети около 30 храма, шест са под заплаха от превземане, два са запечатани. Тази тяхна ненавист и агресия се подхранва от клеветнически обвинения по адрес на нашата Църква, че поддържаме сепаратистите, че в нашите храмове крием оръжия за сепаратисти и др.
- В България още помним смутните години на разкола и дълбоките рани, които нанесе той на Тялото Христово още не могат да се заличат. Какви са пораженията, които Вие като клирик на УПЦ-МП констатирате с днешна дата в Украйна?
- За съжаление заради разкола ние губим твърде много сили в междуправославните противопоставяния вместо да насочим усилията си в мисионерска дейност.
- Какво поражда разкола? Вероятно този въпрос би имал различни отговори, ако го разгледаме в политически, исторически, църковен или духовен план. Кой е отговорът, който сте приели за себе си?
- Началото на разкола фактически започна с отделянето от Московската патриаршия, с ненавистта към Руската православна църква, Русия и Москва. Особено сега, когато Украйна и Русия са в политически конфликт, когато в Източна Украйна се води война, това разделение между православните в Украйна се засили още повече. Проблемът е там, че сред клириците и миряните на УАПЦ и УПЦ-КП мнозина са чувствителни повече към политическия, отколкото към църковния живот. Макар че сред тях има и немалко искрено вярващи хора.
В нашата Църква вярващите са по-малко заангажирани с политиката, и повече живеят църковен, аполитичен живот. Сред нашите вярващи християни има хора, които обичат Русия и не я считат за враг, има и такива, които ненавиждат Русия, но не е наша работа като духовници да определяме техните политически възгледи.
Сред вярващия народ на Украйна има хора с различни политически симпатии – прозападни, произточни... с различна визия за политическото бъдеще на страната. Но ние не можем да поставим диалога върху основата на тези политически пристрастия, защото така той се обрича на неуспех още преди да е започнал.
В духовен план причина за църковния разкол в Украйна е нарушаването принципа на съборноста в Църквата, непослушанието към Църквата и гордостта, която се прояви в амбициите на отделни йерарси.
- А коя е онази стабилна основа, на която може да се изгради това единство?
- Основа за постигане на църковното ни единство може да бъде единствено църковният, а не политизираният подход. Политическият дискурс трябва да се отдели от църковния. В хода на преговорите трябва да се базираме единствено върху каноните на Църквата и да видим как да преодолеем някои канонични нарушения, които са допуснати при възникването на разкола. Това е полето, което е общо за всички ни и на което можем да изградим единството си.
Според мен нито УПЦ-КП, нито УАПЦ могат да съществуват самостоятелно в далечна перспектива. Те трябва да станат част от Едната свята православна Църква. Вярващите от тези конфесии представляват само част от украинското Православие, и при това не най-голямата част. Тази част се идентифицира с украинската култура, език и е с ярко изразени антируски настроения.
Политическите сили в Украйна се опитват да преодолеят разкола чрез насилствени методи или чрез интриги, като например опитите разколническата църква да бъде призната от Константинополската патриаршия, но подобни методи могат само да усилят разделението между хората.
- На какви компромиси е готова УПЦ-МП, за да постигне това единство и на какви - не?
- Разбира се, има различни форми за приемането на разколниците в лоното на Църквата Христова. Ние сме готови да ги приемем, като оставим свещениците в енориите, в които са сега, а архиереите - в техните сегашни епархии. Ръкоположените в каноничната Църква се приемат чрез покаяние, но трябва да бъдат допълнени свещеническите и епископските хиротонии на тези клирици, които са ръкоположени във времето на разкола. Има гръцка практика за допълване на хиротонията – по време на св. Литургия се дочитат някои молитви.
За да можем да служим заедно литургия, а нашите вярващи без смущение да се причастяват при тях, трябва да знаем, че техният сан е законен, каноничен, защото същинското единство е евхаристийното. Ние не искаме от тях да се отказват от нищо - те ще си останат на местата на сегашното им служение, но ще придобият каноничност, ще получат признание.
Те служат поголовно на украински, а ние на църковнославянски. Нека. Това не е съществен проблем. Единството е в каноничността и възстановяването на евхаристийното общение.
- А в случаите на дублиране на епископи?
- Това е сериозен проблем. Ние действително имаме случаи, когато на едно и също място (в една област) служат по двама-трима епископи, при това често и с един и същи титул. В Църквата не е прието повече от един епископ да носят един и същи титул и ние се съобразяваме с това и по отношение на Католическата църква. Например, в Париж има няколко православни епископи – руски, сръбски, румънски... Но нито един от тях не носи титул «Парижки епископ», това е титулът, който носи местният католически кардинал, а православните епископи там носят други титули.
Ако в Украйна на територията на една епархия например има 50 енории на УПЦ-КП и 300 на УПЦ-МП, нека нещата да останат както са сега, но титлите трябва да бъдат променени, за да не се дублират.
- Кои са главните заплахи за Украйна днес и главните предизвикателства пред Църквата в Украйна?
- Главната опасност, разбира се, е войната в Източна Украйна. Това е хибридна война, в която присъстват както елементи на вътрешен конфликт така и външна намеса. Така че главната задача на Украйна трябва да е въдворяване на мир. Едва след това може да започне диалог за преодоляването на вътрешните противоречия и отношенията с Русия и другите страни. Ние имаме сериозни вътрешни проблеми, като например корупцията и влиянието на олигарсите върху живота на страната. Историята показва, че онези общества, които са заложили на развитието на богата средна класа и на строгите правила, са по-успешни, а разделението на бедни и свръхбогати рано или късно води страната до колапс.
Ние разбираме, че в голямата политика и, още повече, в геополитиката силните на деня не възнамеряват да се вслушват в гласа на Църквата. Ние можем да призоваваме, да осъждаме и т.н., но в крайна сметка мисията на Църквата е друга. Важното е нашето свещенство да е с народа, който е разделен от войната и пропагандата, да скърбим заедно с хората, да се молим заедно с тях, да помагаме на онези, които са в беда, на преселниците, на бежанците, на войниците. Сега най-важно е хората от Църквата да помагат на всички, даже на своите политически и идеологически опоненти, както милосърдният самарянин от евангелската притча е помогнал на нападнатия от разбойници юдеин. Стрелбата може да се прекрати много скоро, но войната в сърцата на тези, които са засегнати от нея, няма да заглъхне скоро и след приключването на военните действия Църквата още много дълго ще трябва да лекува следите от войната в сърцата на хората. Това е нашето призвание и ние сме длъжни да го следваме. Въпреки войната, въпреки разкола, Църквата трябва да носи и носи своето служение - духовната грижа към конкретния човек на конкретното място.
Вие споменахте за събора на УАПЦ, където нашият митрополит Онуфрий отправи предложение към тях за възобновяване на диалога. С благословението на Негово Блаженство аз съпровождах владика Варсануфий на този събор. Длъжен съм да кажа, че там, както навярно и в другите конфесии, има мнозина искрено вярващи клирици и миряни. Аз се запознах с много клирици на УАПЦ, имахме прекрасни човешки отношения, от които в мен останаха много приятни впечатления. И когато се разотивахме след края на събора, за момент хипотетично си представих, че си тръгвам от Събора, на който са обявили прекратяването на разкола, обявили са обединението на Църквата в Украйна, представих си, че вече имаме единна Църква. Но като гледах хората по улиците на Киев и реалния живот наоколо, си помислих, че вероятно с това нищо няма да се промени. Много хора ще продължат да живеят досегашния си живот с всичките му греховни прояви: пиянство, блудство, наркомания, разводи, съпружески изневери и така нататък; тоест, пред Църквата пак ще лежи огромно поле за работа, защото «жетвата е голяма, а работниците малко» (Мат. 9:37). Преодоляването на разкола, обединението, хипотетичната промяна на статуса на Църквата – това не е панацеята, не е избавлението от всяко зло. Пред Църквата стоят вечните задачи, поставени от Господ Иисус Христос. Основната и най-главната от тях е спасението на човешките души. Това трябва да вършат свещениците тук и сега.
- Бог изпраща в свое време най-подходящия предстоятел на дадена Църква, за да я преведе безбедно през изпитанията на времето. Какъв е Негово Блаженство Киевският и на цяла Украйна митрополит Онуфрий? Как мислите, защо именно него издигна Бог за предстоятел на УПЦ?
- В известен смисъл блаженейшият Онуфрий прилича на светейшия патриарх Неофит. Приличат си по това, че и той по никакъв начин не се е стремял да стане предстоятел. Още повече, че при нашите политически и църковни условия това не е чест, а тежък кръст.
- Първосветителското служение при всички обстоятелства е тежък кръст.
- Да, така е. Цялата критика относно недъзите на Църквата и общественото неблагополучие, враждата срещу Църквата, секуларното общество, което не разбира естеството на Църквата… Всичко това е насочено срещу предстоятеля, защото той оглавява Църквата. Нашият митрополит е човек-монах, той не е политик, а монах. Той се е подвизавал в Троице-Сергиевата лавра, после в Почаевската лавра, повече от 20 години в Буковинска и Черновицка епархия и просто смирено е следвал волята Божия. Когато Господ го избра за предстоятел на УПЦ, той смирено прие този възложен му от Бога кръст. Този човек е прост и искрен във взаимоотношенията си, радостен, с неизменна тиха усмивка, но в същото време принципен, твърдо стоящ в Истината.
Когато през 1991 г. стана отделянето на УПЦ от МП, той беше един от духовниците, които не подписаха този документ, защото в този акт виждаше заплаха от разкол в Украйна. Тогава митрополит Филарет го свали от катедрата му. Владика Онуфрий беше популярен и обичан от хората и те бяха готови да го подкрепят, но владика Онуфрий ги възпря, като каза: „Аз съм монах и трябва да имам послушание към Църквата”. Той се оттегли в покой и не предизвика разкол, за разлика от митрополит Филарет, който отказа да се смири, когато го помолиха заради мира в Църквата да освободи Киевската катедра. Владика Онуфрий се смири и прие свалянето си от катедра като Божия воля и впоследствие Бог го издигна начело на УПЦ.
Ето защо за нас, обикновените свещеници и вярващия народ, той е пример за това, колко е важно послушанието пред Църквата.
- Вие не за първи път посещавате България. Какви са Вашите впечатления от предстоятеля на БПЦ - светейшия патриарх Неофит, от БПЦ и страната ни?
- С Негово Светейшество патриарх Неофит имах възможността да се запозная още когато той беше Русенски митрополит. Тогава аз още работех като сътрудник на отдела за външно-църковни отношения при Московската патриаршия и отговарях за връзките с БПЦ. В онова време ние имахме няколко визити в България с различни делегации и по различни поводи. Трудно ми е да кажа точно колко пъти съм идвал в България, но това мое посещение е вероятно осмо или девето. Запознах се с Негово Светейшество нинездравстващия патриарх Неофит преди повече от 10 г. - вероятно 2004-2005 г. Това, което веднага ме впечатли у него, бе неговото вътрешно благородство. Той е човек с изключително благородна душа. Неговият външен вид е аристократичен и съдейки по поведението, думите и делата му, самото му сърце е пропито от този духовен аристократизъм, от духовно благородство. „Аристокрация” се превежда като власт на най-добрите. Него очевидно Бог го е избрал още от утробата на майка му, за да го постави нависоко, като образец, като икона.
Той по Божията воля беше избран от Патриаршеския църковно-народен избирателен събор, от архиереите, духовенство, вярващите. На българския народ определено му провървя с избора на такъв Предстоятел на Църквата. Това е човек икона, човек образец, „правило вери и образ кротости ” и т.н., образец за подражание за благочестивия български народ, когото Бог очевидно много обича. Говоря това искрено. Неговото отношение към всеки човек поразява със своята сърдечност и топлота, с непритворство и истинска любов. Ето и мен, обикновения, тогава току-що дипломирал се, сътрудник на патриаршията, обикновения свещеник, той ме помни и винаги когато имам възможност да се срещна с него, ме назовава по име. Този белокос, благообразен, висок, достолепен мъж с действително патриаршески вид и поразяващо достойнство! Патриарх с голяма буква!
Аз от сърце му желая здраве и дълголетие, та според човешките мерки достатъчно дълго да оглавява БПЦ и да украсява светото Православие. Пожелавам вие, неговите сътрудници, неговите митрополити, неговото духовенство и паство, целият българския народ да го цените и да му помагате. В наше време има голяма криза на лидери. Хората не знаят на кого да вярват, кого да следват. А вие сте истински щастливци да имате такъв истински лидер. Във вашата история патриархът често е имал решаваща роля и аз бих искал да ви пожелая и занапред Бог да ви изпраща такива именно достойни патриарси като патриарх Неофит.
- Кои са сферите, в които Църквата и държавата могат да си взаимодействат и как да става това без да се нарушава тяхната автономност?
- Ние сме за партньорски отношения с държавата, защото считаме, че макар Църквата да е отделена по закон от държавата, то тя не е отделена от обществото. Църквата е гласът на вярващия народ и тя може да излага своята позиция по едни или други въпроси, които касаят обществото. Има много сфери, в които Църквата и държавата могат да си сътрудничат. Църквата например има огромен педагогически, възпитателен потенциал и сътрудничеството в образователната сфера е абсолютно необходимо. У нас има хубави нови закони, които дават възможност на Църквата да открива свои учебни заведения във всички степени на образованието, каквото право нямахме преди. Друга такава сфера е армията и служението на капеланите във войската и силовите структури. Медицината, работата с младежите… това са все сфери, в които Църквата и държавата могат успешно да си сътрудничат. Разбира се, държавата не бива да се меси в делата на Църквата, така както и Църквата не бива да се меси в делата на държавата.
- Кажете, как може съвременният човек правилно да се ориентира в този, често противоречив поток от информация?
- Предполагам, че за вярващия, църковния човек това е много по-лесно, отколкото за нецърковния. Онзи, който живее с Бога в молитва, чувства в сърцето си каква информация му е нужна и коя му е излишна, къде е истината и къде – лъжата. В мрака на житейските бури църковният човек винаги ще гледа към църковния фар, към позицията на Църквата Христова в конкретната страна и на конкретното място и това ще му помага да се ориентира правилно към тихи пристанища. Тази позиция може понякога да звучи едва доловимо, но тя винаги е правилната и трябва да се вслушваме в нея.