download (13).jpg

Всечестни отци, скъпи братя и сестри, приветствам всички вас на прага на поста на първата великопостна вечерня, която според традицията на Руската Православна Църква завършва с чина на прошката. Този обичай дошъл от Египет, където монасите, живеещи в манастирите, преди началото на Великия пост се събирали заедно, за да изпросят един от друг прошка, след което се оттегляли в пустинята, където всеки прекарвал своите дни в уединение, молитва и покаяние, и се завръщали обратно едва към Страстната седмица.

Това четиридесетдневно странстване из пустинята се предваряло от чина на прошката: монасите искали прошка един от друг, за да облекчат своята съвест и да встъпят в дните на поста спокойни и умиротворени. Чинът на прошката дошъл до нас от древни времена и Църквата ни е заповядала да го извършваме ежегодно в навечерието на Великия пост, за да се освободим от товара на взаимните обиди и грехове, който тегне върху в продължение на цялата година.

Разбира се, идвайки на изповед, за да измолим за прошка от Бога, ние се каем, в това число, и за греховете, които извършваме един против друг. Но много често става така, че изповедта преминава, а греховете се повтарят. Твърде често ние молим за прошка, а после отново и отново нанасяме обиди. А нерядко се случва и така, че ние си нанасяме един друг обиди, а не искаме прошка и таим в себе си обидите с дни, седмици, месеци. Случва се, хората не се поздравяват един друг и въпреки, че са членове на едното тяло църковно, не усещат себе си като членове на едно тяло: на един му се струва, че другият му стои на пътя, на друг – че третият не го разбира или не го обича, и вместо да бъдем община от хора, които се обичат, уважават и ценят един друг, ние се превръщаме в обикновено човешко съобщество с всички свойствени му грехове, недоразумения, неприязън, разправии. Това е много печално и много тъжно, защото Господ ни е призовал в Църквата, за да бъдем солта на земята и светлината на света (вж. Мат. 5:13–14).

Господ отправя към всеки от нас думите, които ние често слушаме в църквата: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец” (Мат. 5:16). Но нима ние можем за себе си да кажем, че нашата светлина свети на хората, нима ние можем безсъвестно да твърдим, че вършим такива добри дела, та виждайки ги, другите хора да се вдъхновят от нашия пример и сами да постъпват по подобен начин?

За съжаление, много често ние даваме пример не как трябва да се постъпва, а как не следва да се прави. Разбира се, ние се каем за това на изповед, но времето на Великия пост ни е дадено от Църквата ние комплексно да преразгледаме целия си живот, да го оценим, като се поставим пред съда на Евангелието, пред съда на Божествената и човешката правда.

Пътят на покаянието е път труден, но благодатен и спасителен, защото този път се увенчава със Страстната седмица и Пасхата Христова. Ние не можем да станем съпричастни на страданията и смъртта на нашия Господ Иисус Христос, ние не можем да съвъзкръснем с Него, ако не преминем дългия път на покаянието, който продължава четиридесет дни.  Обаче на този път ние не можем да стъпим, ако не си простим един на друг.

Ето защо Църквата ни призовава днес по особен начин да се замислим как се отнасяме към другите и да си простим един на друг всички нанесени обиди.

Когато апостолите питали Иисус Христос колко пъти трябва се прощава на човека, – до седем пъти ли, – Господ отговорил: „Не ви казвам до седем, а до седемдесет пъти по седем” (Мат. 18:22). Иначе казано, да прощаваме трябва толкова пъти, колкото човек против нас съгрешава и колкото ни обижда. Господ не ни оставя никаква възможност да се оправдаваме, ако ние не сме готови да прощаваме на човека.

Понякога е много сложно да простим на човека веднага и се изисква някакво време, за да преживеем обидата, „да я смелем”. Ние всички с вас сме хора не железни, ние сме хора не свети, ние често реагираме на събитията емоционално, а не рационално и още по-малко духовно. Но ако ние не намерим в себе си сили да простим обидата веднага, то, в крайна сметка, трябва да се научим да я простим тогава, когато Църквата ни призовава към това.

Днес е именно такъв ден. Затова бих желал, преди всичко, от всички вас да поискам прошка за цялото си човешко несъвършенство, за това, че поради обстоятелствата и особеностите на моето служение не мога като предстоятел да отделям дължимото внимание на този храм. Моля за прошка пастирите от нашата енория и всички вас, скъпи братя и сестри, за многото други мои човешки несъвършенства.

Бих искал също да поискам прошка от нашите енориаши от името на всички нас – пастирите, стоящи тук на солея, защото ние не винаги носим, както следва, своето служение, не винаги сме способни да бъдем задружни помежду си и солидарни, да проявим християнска любов. Не винаги ние сме способни с дължимото внимание да изслушаме човека, който е дошъл при нас.

Всеки от нас днес застава пред Божия съд и пред съда на своята съвест. Господ ни призовава да погледнем на нашия ближен, брат или сестра, с нови очи, да видим в него или в нея това, което по-рано не сме видели. Нужно е да погледнем един на друг с християнски, с Христов поглед, – с погледа не на обиден, накърнен в своите права, а на човек, който по примера, който ни е дал Господ, е способен да прощава на длъжниците техните дългове, способен да прощава на обиждащите нанесените от тях обиди.

Да се замислим за това, че Господ ни прощава всички грехове, както в притчата за двамата длъжници (вж. Лк. 7:41-42). Колкото и тежко да сме съгрешили, ние идваме на изповед не просто с надежда, а с увереност, че Той ще ни прости греховете, защото знаем: нито една изповед не остава нечута, нито едно покаяние не остава неприето от Бога. Господ ни прощава греховете, но ни призовава и ние да прощаваме един на друг.

Затова да се обърнем сега един към друг с прости думи, молейки всеки от нас да прости на своя ближен и чрез това да изпросим прошка от Господа. И нека с леки сърца да встъпим в попрището на Великия пост, помнейки, че постът– това не е тежък труд и не е тежко задължение, а духовната пролет, която идва при нас всеки път, всяка година с Божията благост заедно с физическата пролет, когато разцъфтява цялата природа и едновременно под благодатното действие на молитвата, покаянието, великопостните богослужения разцъфтява душата.

В продължение на Великия пост да се стараем по възможност да бъдем на служби не само в неделните дни, защото неделните великопостни служби малко се отличават от обикновените неделни служби. Нека се стараем да бъдем и на Преждеосвещените литургии, които в нашия храм се извършват в средите и петъците и сутрин, и вечер. За тази, които сутрин са на работа, има възможност вечерта да дойдат и да присъстват на тази особена Литургия на Преждеосвещените Дарове, проникната от дух на покаяние, молитви, благоговейно предстоене пред Господа в Неговите вече Преждеосвещени Свети Дарове.

Нека се стараем да не загубим за себе си времето на Великия пост, та то да ни принесе духовна полза, благодарение на поста да се очистим от своите грехове, макар и само на едно стъпало да се издигнем по тази лествица на духовното възхождане, за която Църквата ни напомня в тези дни. Нека се стараем този Велик пост да ни приближи към Царството Божие. Амин.

Превод: Прот. Йоан Карамихалев