Каква е представата ви за Албания? Изостанала, изолирана, ислямска, враждебна... или бързо модернизираща се, с красива почти девствена природа и динамичен, предприемчив и гостоприемен народ...? Каквато и да е представата ви за Албания, едва ли я свързвате с Православието и вероятно това ще е последното място, за което ще се сетите, ако тръгнете на поклонническо пътуване. Очаквате да видите там бункери и джамии, но не и православни храмове. Но истината се оказва друга. Тук определено има какво да се види и пред какво да притихне в благоговение сърцето на православния поклонник.
Тук откриваме следите от християнството още от първите векове - огромни базилики, които предполагат многочислен вярващ народ, и по-малки храмове, осеяли античните градове, специално обособени кръщелни с впечатляващи размери.
Тук са издигнати великолепни храмове и манастири с ктиторството на св. цар Борис, тук е открит прочутият надпис от Балши, свидетелстващ за покръстването на царя-покръстител и неговия народ. Тук са древните епископски центрове, чиито титли още носят архиереи от Българската православна църква - Главиница, Девол, Велица... Тук през Средновековието са светителствали св. Климент и св. Наум, тук са пренесени и до днес се съхраняват мощите на други двама от Седмочислениците, продължители на делото на светите братя Кирил и Методий - св. Горазд и св. Ангеларий. Впрочем тук, в района на днешния гр. Корча, се заражда и самият култ към светите Седмочисленици и техни изображения откриваме в не един храм в днешна Албания. Тук откриваме свидетелства за особената почит на местното население към приелия мъченическа смърт св. княз Йоан-Владимир. Тук са съхранени, може би най-ярките образци на зографското изкуство от 18 в. Тук, върху богатото многовековно християнско наследство, в последните години след тоталитарния атеистичен режим на Енвер Ходжа става истинско възкресение на св. Православие под ръководството на предстоятеля на Албанската православна църква архиепископ Анастасий. Строят се огромни благолепни храмове, които по правило са доминиращите сгради в албанските градове и села, и с впечатляващите си размери, и като местоположение, и се развива активна просветителска и социална дейност.
Много са обектите, които си струва да се посетят, но голяма част от тях са все още недостъпни поради лошата, но бързо изграждаща се, инфраструктура на страната, в която само допреди години е нямало лични автомобили.
Ще ви разкажа за някои от тях, които успях да посетя в рамките на едноседмично пътуване.
Пътувайки от границата с Македония към Тирана, пътьом се отбихме да видим новооткритата базилика в центъра на Елбасан - бързо обновяващ се град, както повечето в Албания, въпреки затварянето на местния металургичен комбинат, давал поминък на жителите му преди краха на комунизма. Базиликата е от IV-V в., разкопките продължават, а прекрасните мозайки открити там са покрити временно с пръст, докато изградят покривно покритие, за да се предпазят от повреда. В крепостта от другата страна на улицата, по лабиринта от тесни калдъръмени улички, притиснати от безразборно застроени през последните години къщи, откриваме църквата “Пресвета Богородица” - за съжаление, свещеникът е разколник.
На 7 км западно от Елбасан се намира манастирът “Свети Йоан Владимир” или “Shen Joan Vladimirit” - както е изписано на табелата до портата му. Влизам в двора и първото, което ми прави впечатление, са безбройните фрагменти от мраморни колони, някои служещи за крака на пейките, други - просто експонирани около алеите. Новоизградени сгради приютяват момичета по време на организираните тук от Албанската църква лагери. Храмът - набързо възстановен, с двукатен покрив на мястото на някогашното куполно покритие и с излети от цимент колони, на мястото на мраморните, съвременен иконостас.
Френският учен д-р Ами Буе документира, че манастирът е основан към 1000-та година, че тук идват поклонници от всички страни и че това е единствената запазена останка от старото българско царство, в Средна Албания. Манастирът е издигнат на лобното място на дуклянския княз Йоан-Владимир, приел мъченическа смърт.
Цар Самуил през 998-999 покорява Далмация и Загория (Босна и Рашка) и пленява непокорните местни велможи. Така княз Йоан-Владимир попада в Преспа, където в благочестивия княз се влюбва царската дъщеря - княгиня Теодора Косара. Самуил благославя брака им, назначава княза за управител на присъединените към България земи.
След кончината на цар Самуил наследилият българския трон цар Иван Владислав с коварство убива княз Йоан-Владимир. Според житието на княза мъченик мечът не могъл да уязви Йоан-Владимир и той кротко подал на убиеца своя меч с думите: “Искаш да ме убиеш, брате, но не можеш. Ето моя меч! Готов съм да бъда убит, както Исаак и Авел!” Злодеят го посякъл. Тогава станало чудо. Светият мъченик се втурнал с посечената си глава в ръце и влязъл в близката църква, в която вече паднал и предал на Господа светата си душа на 22 май 1016 г.
Жена му, благочестивата Теодора Косара, отнесла тялото му в неговите владения и тържествено го погребала в църквата, при която сама завършила живота си в пост и молитва. Нетленните мощи на св. княз Йоан-Владимир били прославени с изтичане на целебно миро и с извършване на чудеса, а множество поклонници от всички краища се стичали в манастира, носещ името му, за да му се поклонят.
Преданието говори, че анжуйските франки от Неаполитанското кралство искали да пренесат мощите отвъд Адриатика, но придошлите води на река Шкумбa осуетили техните планове, в което те съзрели Божие предупреждение и промисъл, и оставили мощите непокътнати. След разрушаването на манастира при Енвер Ходжа мощите са отнесени в Тирана.
Старобългарски надпис осведомява, че манастирската черква е унищожена, вероятно от земетресение, и обновена от албанския крал - Карло Топия през 1381 г. Във втората половина на 18 век храмът е изписан от един от най-видните зографи в албанските земи Костадин Шпатарако, ученик на Онуфри зограф. Манастирът става център на образуваната към 1762 г. Архиепископия на Драч, в него резидира първият неин предстоятел архиепископ Григорий Драчки, и превежда тук през 1761 г. за пръв път Евангелието на албански известното “Елбасанско евангелие”, което е най-старият ръкопис в албанската православна книжнина.
Манастирът е разполагал с голяма библиотека и ценни икони. По стените има някои скулптурни релефи, орнаменти, фрески и по-нови графити, релеф с герба на Карло Топиа и пр., много от оцелялото е прибрано в Националния исторически музей. През 1948 г. манастирът е обявен за паметник на културно-историческото наследство в Албания.
Следва