Аня ми се обади късно вечерта и развълнувано зашепна с радостно квичене, бъркайки думите: „Представяш ли си, той се съгласи! Ще вземе моята Дашка... Охххх... Още треперя от вълнение... Толкова съм щастлива...“
Аня беше избрала за 5-месечната си дъщеря кръстник – дякон от близкия храм. След дълго обикаляне и притеснения, във въпросната вечер се решила да го доближи. Тя съзнателно бавеше кръщенето на дъщеря си – търсеше правилния човек за кръстник, който по някаква причина беше много важен за нея. „Не искам да е формално, само на хартия. Нека ѝ бъде като истински баща, да я възпита както трябва, да ѝ разкаже за вярата, за да расте в църквата, а не като мен...“ Аня беше впечатлена и изненадана, че Сергей (така се казваше дякона) се беше съгласил.
- Аз всичко му разказах! Както си беше. Той трябваше да знае.
------------
В първи курс на университета Аня преживяла съдбоносна любов – първа, изгаряща, безумна... Той се казвал Юрий. Преподавал математика и едновременно с това ръководел туристически кръжок. Цяла година Аня ходела с приятели по планините на походи, по реките с каяци и някак неусетно се влюбила. За щастие, любовта ѝ била споделена. За нещастие, той бил женен. Съпружеският дълг му пречел да напусне семейството си – само преди половин година жена му родила второ дете. Но разбира се, сърцето му принадлежало на Аня. И тя му вярвала. Живеела със срещите им между лекции и семинари, дневното кино (за пред жена му – „заседания на катедрата“), едносрични смс-и, самотни вечери и празници, походи в планината. Но тя не се оплаквала, достатъчно ѝ било да го вижда спорадично и да знае, че мислено той е винаги с нея.
Понякога наистина се чувствала ужасно - направо ѝ се виело от болка. Тогава звъняла на Льоня – влюбен в нея състудент, с когото се разхождали, пиели кафе, говорели и Аня малко се успокоявала.
След четири години станало непоносимо. Тя опитала да скъса с Юри, но той дошъл на следващия ден, твърдейки, че е признал всичко на жена си и щял да се разведе. Вече всичко щяло да бъде различно. И за първи път останал при нея през нощта. После Аня научила, че в този ден жена му просто била в болница за наблюдение, заради третата ѝ бременност. Тя често идвала в университета, влизала в кабинета му щастлива и спокойна – съвсем не приличала на жена, на която мъжът ѝ е съобщил, че я напуска и отива при друга.
По същото време Аня разбрала, че също чака дете. От новината Юра пребледнял. А след това заеквайки мърморел, че сега нямал пари за да ѝ помогне, но ако тя се съгласи да му заеме, той непременно ще да ѝ ги върне, нямало да я остави сама в бедата...
Аня направила аборт. Не искала да ражда от женен мъж и да бъде самотна майка. На 23 години! Без никакви угризения на съвестта, тя била убедeна, че в нейната ситуация това е единствения правилен избор. Юра я похвалил за благоразумието, подкрепил я, донесъл ѝ кутия с бонбони... Аня вярвала, че любимият ѝ мъж ще оцени нейната самоотверженост, още повече че на фона на постоянно бременната му жена тя ще продължи да изглежда стройна и прекрасна... Но само след половин година те се разделили. Юра сменил работата си, преместил се и я помолил повече да не го притеснява.
Аня може би щяла да посегне на живота си, ако не бил Льоня, който както обикновено се оказал наблизо, предложил ѝ да се оженят и да започнат живота наново.
------------
В нея нямало никаква страст, нито любов, но изпитвала дълбока благодарност и уважение. А и толкова искала да се откъсне и да забрави болезнената история с Юри и да заживее като всички – нормално.
Оказало се, че с Льоня добре си пасват. Той бил грижовен, внимателен, не търсел от нея бурни чувства, считал, че взаимната подкрепа и разбиране са отлична основа за здраво семейство, за каквото мечтаел. И семейството можело наистина да бъде здраво, ако не било едно „но“ – децата. Тях просто ги нямало. Година, две, три... В началото Аня искала да му роди дете от признателност, че я приел с цялото ѝ тъмно минало. Но след две години сърцето ѝ заплакало за дете – толкова ѝ се искало да стане майка, че била готова на всичко за това.
Лекарите безсилно разпервали ръце – и двамата са напълно здрави, просто не могат да обяснят защо няма бременност. Льоня ги слушал и ставал все по-мрачен. Започнал да мълчи. Закъснявал от работа. А една вечер се прибрал пиян и си казал всичко, което до сега премълчавал: „Ако ти тогава не беше направила аборт заради своя Юрик, днес можеше и да имаме деца. Но ти тогава си пазеше фигурата за него! Не е ли така? Е, доволна ли си сега?“
Аня плакала през цялата нощ. Почти не спала. С всяко затваряне на очите потъвала в болезнена полудрямка, в която чувала детски плач... и детски ръчички се протягали към нея от някъде в тъмното...
На сутринта Льоня сухо казал:
- Аз вчера май прекалих...
- Не, прав си за всичко.
Но между тях настанал хлад. Не стига това, ами поредното медицинско „светило“, към което се обърнала Аня, предложил: „Дали пък да не смените мъжа? Вие явно сте несъвместими. От друг мъж може веднага да забременеете“. От тази препоръка Аня просто онемяла. „Вижте, разбирам – любов, но е време и да се ражда. И дали пък чак такава е любовта ви след 6 години заедно?“ – продължил лекаря. Не, Аня знаела, че никога няма да причини подобно нещо на Льоня.
А той се отдалечавал все повече – командировки, работа през уикенда, вечер – две думи и сутрин пак толкова. Основно я питал как се чувства, няма ли нужда от нещо. А това я убивало.
След време тя го убедила да пробват с ин-витро. Той се съпротивлявал: „Това е вредно, толкова много хормони...“, но все пак отстъпил. За пет години Аня направила 6 опита, всичките неуспешни.
Четири пъти имало бременност, която обаче не можела да продължи след 5-та седмица. Аня се отчаяла. Интересът ѝ към живота гаснел, нервите били разбити. Ако не бил Льоня, който заради страданието на жена си отново върнал загрижеността си, тя щяла да полудее.
След четвъртата загубена бременност в болницата Аня се запознала с едно момиче – 18 годишно, не повече. Ронела едри сълзи в ъгъла. Оказало се, че приятелят ѝ дал пари и ѝ казал да направи аборт - било ѝ рано, сега имала други приоритети... А момичето живеело само със старата си майка и не посмяло нищо да ѝ каже – да не я тревожи. Аня изведнъж се осъзнала: „Не прави това! Ето виж ме мене“ - разгорещено ѝ зашепнала тя и се впуснала да разубеждава девойката за аборта, все едно от това зависи собствения ѝ живот. Разказала ѝ как самата тя преди време го направила защото решила, че ѝ е рано, за 12-те години безуспешна битка за бебе, за болката, отчаянието, съжалението, сълзите...
Вечерта в болницата дошла майката на момичето. И дълго благодаряла на Аня за това, че е спасила нейното „глупаче“ от такъв грях. А Аня горчиво се усмихнала – „Какъв ти грях, просто животът така се обърква...“ Майката се усмихнала, обещала, че всичко ще се оправи, разказала ѝ за Богородица, която непременно ще я съжали и ще ѝ помогне. „Скоро в Москва ще донесат Пояса на Богородица. Отидете при Нея. Помолете ѝ се. Хората ѝ се молят за детенце.“ – каза тя накрая.
Аня наистина отишла. Макар и да забравила за разговора им почти веднага, но чула отново за събитието по новините. С Льоня чакали на опашката за Пояса на Божията Майка с часове. Мръзнали, слушали разговорите на хората наоколо, влизали в църковния магазин да се постоплят, а там чели книжки, два акатиста, Аня дори без да го очаква, се оказала на изповед, просто така някак се получило...
След два месеца Аня разбрала, че е бременна. Без ин-витро, без таблетки, без стимулации... Толкова искала да сподели щастието си с онази майка от болницата, която я посъветвала да отиде при Богородица, но за съжаление пропуснали да си разменят контактите. Тогава Аня решила, че ще започне да ходи на Църква, ще прочете Евангелието, ще се постарае да не греши, а Льоня ѝ купил книжка - „Първи стъпки в храма“.
Аня не би нарекла себе си силно вярваща, тя просто прави първите си крачки в храма, но в нея се събуди съзнанието за това, че животът без църквата не го бива. А когато ултразвукът показа момиченце, тя се зае да търси за детето си кръстник. Именно тогава хареса дякон Сергей – сериозен, сдържан, изпълнителен, с добри очи. Тя не искаше за кръстници приятели, дори и много близки. За нея е много важно това да бъде истински вярващ, въцърковен човек. Защото му предстои да научи малкото ѝ момиченце на това, което самата тя не беше научила навреме: „За да не повтаря дъщеря ми моите грешки!“
Разказът е по реални събития, имената са променени.
Превод: Десислава ШАРКОВА