„Бог е толкова милостив към мое смирение! Не знам с какво съм го заслужил” – очите на един от най-достойните личности, които познавам, се напълниха със сълзи при тези думи. Не ми подобава на мене да му припомням, че Бог се противи на горделивите, а на смирените дава благодат; върху онези, които съзнават своето недостойнство, Той излива щедрите Си дарования и скромните прославя. Но си го помислих. Помислих си и какъв дар е да мога да разговарям с него – с Негово Високопреосвещенство Видинския митрополит Дометиан – наистина с нищо незаслужен дар.
Гледах своя събеседник, седнал от другата страна на масата, излъчващ такова неподправено достолепие и благородство, и го запитах:
– Считате ли се за успял човек? Удовлетворен ли сте от изминатия път?
– Слава Богу, Божият промисъл е бил много щедър към мое смирение. Дължа много за своето израстване на добрата семейна среда, в която растях и се възпитавах. Баща ми беше ревностен свещеник и аз още от най-ранна детска възраст приех в сърцето си вярата, евангелските истини, и целият ми живот е живот в Църквата. Още преди да се науча да чета, вече пеех с моята по-голяма сестра на клира и помагах на баща си в богослужението. 13-годишен отидох в семинарията. Началото на моя живот бе поставено в духовното русло – в служение на Бога – и аз през всичките тези години съм се развивал в него. В послушание, в прилежание, трудолюбие.
Под грижата на родителите ми и на моята сестра от малък съм започнал да чета подходяща за духовното ми израстване душеполезна литература, която да разширява познанията ми за света, но и да възпитава в мен истинските нравствени ценности. Лягах и ставах с хубави книги на стойностни автори и се стараех да подражавам в своя живот на доблестните постъпки на литературните герои с високи идеали.
Особен интерес за мен е представлявала историята. Възхищавах се от личности с много здрави морални устои, от героизма, патриотизма, себежертвата, благородството и почтеността. Историята вдъхваше в мен доверие в нашия народ, в силата му да преминава през трудни периоди, да преодолява тежки изпитания и се възражда след години на погром. Майка България преминава през войни, робства, удари без да променя нито името си, нито пътя на своята история, нито вярата си, нито духовния си облик и традициите си.
Ако се върна на въпроса Ви дали съм удовлетворен от изминатия път, ще кажа следното:
От едно скромно бедно селско дете с тояжка – детското ми послушание беше да съм говедарче – стигнах до немислимо високата чест да бъда български митрополит, пастир на поверения ми Божий народ на една старославна епархия, каквато е Видинската катедра. Всичко отдавам на Божията милост и с нищо незаслужена любов към мене. През всички етапи на моето развитие: семинарията, академията, специализациите в Московската духовна академия и в Западна Европа, в престижни западни училища – винаги съм бил благодарен Богу, че ме е сподобил да бъда на това място, сред тези мъдри и достойни люде, и навсякъде съм се старал да подбера онова, което ще ми е полезно в моето служение на Църквата.
Когато стигнах до положението да бъда главен секретар на Светия Синод и първи викарий на патриарх Максим, съм съпътствал Негово Светейшество при всички му официални пътувания в другите поместни православни църкви и в страните, където пребивава значителна част от българската диаспора. Помня почестите и уважението, с които са ни посрещали и обграждали навсякъде. Българският патриарх върви напред, благославя многочисления народ, а аз като член на делегацията вървя след него и си мисля: „Господи, колко си велик, колко чудни са делата Ти и неизмерима Твоята милост! Българският патриарх, който идва от едно малко планинско село, израснал в скромни условия, и аз, говедарчето от родопското село, а ни обсипваш с такива почести!”
Винаги съм бил благодарен Богу за великите Му милости и щедрости към мене и съм се старал, по мярата на силите и възможностите си, да съм полезен на Църквата и добър, прилежен и усърден слуга на Господа. И днес, от своята библейска 85-годишна възраст, благодаря на Бога, на Божията Майка, на родителите ми, на духовните ми наставници! Благодарен съм, че още мога да Му служа като йерарх, епархийски архиерей и член на Светия Синод, че съм заобиколен с доблестни съработници, от чиято вяра и вярност на Църквата съм удивен. Щастлив съм да имам добро обкръжение от млади помощници, чиято ревност и усърдие ме радват и ми дават сили и бодрост да вървя напред. Бог е толкова милостив към мое смирение! Не зная с какво съм го заслужил. Доколкото Бог е благословил да остана на тази земя, моята молитва е: „Прочее время живота нашего в мире и покаянии скончати, у Господа просим! Християнския кончины живота нашего, безболезнены, непостыдны, мирны и добраго ответа на страшнем судищи Христове просим!” – какви прекрасни възвания, какво утешение за човека, достигнал възраст, да мисли вече повече с благодарност за изминатия път и с търпение, послушание и надежда в Божията милост за своя край!
– Има ли нещо, за което си казвате: ако можех да върна времето назад…? Има ли нещо, за което съжалявате, което бихте направили по друг начин?
– Аз нямам за какво да съжалявам. Имал съм възможност да избирам: да създам семейство, да се радвам на челяд, да направя светска кариера… Но Бог ме е напътил по път, който е счел, че ще бъде най-продуктивен, най-полезен, както за моето нравствено издигане, така и за светата ни Църква. Това, което Бог ми е дал, не бих заменил с нищо друго.
Аз знам какво е да имаш добро семейство – пет деца бяхме, заедно сме били в делник и на празник в разбирателство, взаимопомощ… Но нищо не може да замени онова, което аз съм преживял и изживявам сега, защото моето семейство е цялата епархия, моите чеда са духовниците и техните чеда са и мои чеда. Чувствам се много по-богат и удовлетворен от всеки, който се радва на многолюдно сплотено семейство. Наред с изпитанията съм имал и много радости и утешения. Изпитанията съм преминавал много по-леко, отколкото ако бях в света, защото вярата ме е укрепявала и съм се надявал на Божията милост.
– Как бихте отговорили на човек, ако Ви запита: защо ми е вярата, защо ми е Църквата?
– Мога само да съжалявам човек, който си задава подобен въпрос. Видно е, че такъв човек винаги е бил далеч от вярата и Бога, не е вкусил от благодатта, от сладостта на живота в Църквата, от духовните радости, които дарява Тя. Няма по-голямо безумие от онова, което визира боговдъхновения пророк и цар Давид: „Рече безумец в сърцето си: няма Бог”. Такива хора са нещастни.
Един живот, изпълнен с вяра, е живот изпълнен с надежда във всесилния и любящ ни Бог, а тази надежда ни изпълва с любов към Господа и нашите ближни, която прави живота ни изпълнен със смисъл, радостен и пълноценен.
– Заповедта за любовта: към Бога и към ближния, е най-важната Христова заповед. Но днес като че ли всеки човек има свое разбиране и определение за любовта. Стигнали сме дотам да наричаме любов и егоистичните си желания, очаквания, претенции… Коя любов е имал предвид Христос?
– За нея апостол Павел в своя химн за любовта казва: „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, не завижда, не се превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада”. И ако човек съумее да постигне тези достояния, които характеризират истинската любов, постигнал е всичко.
– Има ли лесни и трудни времена, подходяща и неподходяща среда, за да живее човек по Бога? Зависи ли от времето духовният живот?
– Левски е казал: „Времето е в нас и ние сме във времето”. Времето е важен фактор в живота на един човек, на едно семейство, на един народ. Съвременните хора по земята живеят под голям стрес, под заплахата от терористи, които са готови да се самовзривят на места с голямо струпване на хора и да избият десетки невинни, живеем в страх и несигурност. Аз, който съм живял толкова много години, мога да кажа, че това е време по-страшно и от войната, защото човек не знае откъде дебне врагът и как изглежда той. Това е и време на безпътица, в което хората са загубили верните нравствени идеали и посока. България е минавала през какви ли не времена и изпитания, в немотия, във войни, но хората не са губили своята вяра, достойнството си, високите си идеали и нравственост.
А и днешното време, на така наречената демокрация, не можа да оправдае очакванията, надеждите ни. Очаквахме да се преодолеят някои недъзи в обществото, но не биде. Отново сме подложени на изпитания, но вече от друг характер – безработица, крайна бедност, несигурност... Хората са разочаровани, доведени до крайно отчаяние и безнадеждност.
Напоследък ми се наложи често да пребивавам в здравни заведения. Удивявам се, че България е толкова благодатна страна, с прекрасна природа…, а колко народ се тълпи пред кабинетите на лекарите! От малки деца до възрастни хора. До каква степен физически е неустойчив и болен нашият народ, а да не говорим, духовно колко е немощен и увреден! Какви размери е придобило безсърдечието, безнравствеността, агресията! Какво неуважение, пренебрежение към другия, към стария човек, към учителя, към лекаря…! Към свещеника, слава Богу, не можем да се оплачем. Но чудно е откъде този бацил порази душите на българите – да посяга дете на дете, да посяга човек на учител, на лекар, да забогатява безмерно някой от нищетата на другия.
– Кой е този бацил?
– Бацилът на развалата, който развращава човешката душевност и взаимоотношенията… – доловил отнесения ми поглед, владиката сякаш се оправда за отвлечения си отговор – Не намирам по-подходящо определение от това – бацил.
– Аз всъщност се замислих, че този бацил винаги го е имало в света от грехопадението насам, но днес сме загубили имунната си система, защитната си система срещу него.
– Именно. Но сега се е развихрил с голяма сила.
– Поради липса на вяра, поради богоотстъпничество този бацил ни поразява и като народ, и като отделни личности, и придобива епидемични мащаби.
– Точно така. Това е бацилът на греха, който разяжда човешките души и тела, когато не са „осолени” със солта на вярата. Трагедията на нашето време е, че вярата е оскъдяла, че хората се отдалечават от Бога, не познават Бога и нехаят за Него. Оттам идват всичките проблеми.
Училището дава много ценни знания по точните науки, природните… Но пропуска да даде най-ценното: знанието за Бога, за вярата, за смисъла на живота.
– Как трудолюбието, послушанието, крепката вяра, в които сте възпитан от най-ранно детство и които, уверена съм, са Ви съпътствали през целия Ви живот, са Ви помогнали да живеете достойно живота си?
– Не искам да звучи като самохвалство.
– Кажете го като съвет за днешните родители!
– Това възпитание е плод на семейната благородна среда, на която се радвах аз и която днес повсеместно се руши и отрича. Статистиките за броя на браковете, завършили с развод, са потресаващи. Бог така е направил, че семейството да бъде огнище на любов, доверие, доброта, взаимност, подкрепа. Какво очаквате от поколения, които са израснали без здрава семейна среда и нравствено възпитание в традиционните християнски ценности, без майчина ласка и бащина грижа, без уважение към авторитета и послушание? Всичко в Свещеното Писание говори за важността на семейната среда, която вае личността и я закърмя с добродетели.
Българите са талантлива нация и ние виждаме как децата на България, които са израснали в добра среда и са възпитани в трудолюбие, ученолюбие и родолюбие, днес прославят родината си по света със своите знания, изкуство, умения в различни области и са гордост и за родителите си, и за всички нас.
– Какво пречи на съвременния човек, за да изгради стабилно семейство, да се посвети на един човек за цял живот?
– Алчността да задоволяваш всяко свое щение. Нагласата да се взима от живота и от другите без готовност за саможертва в името на другия. Много силен егоизъм. В определена степен егоизмът е грижа за самия себе си: да се нахраниш, облечеш, запазиш от опасност и да се развиваш като личност. Но в прекомерна форма е като раково злокачествено заболяване. Руши и самата личност, и взаимоотношенията й, хората около нея, живота й. Осакатява ума на човека, чувствата му, духовния му растеж. Любовта е готовност да положиш и душата си – най-ценното, което имаш – за другия.
– Току-що премина Празникът на празниците – Великден. Празниците – църковните и свързаните с важни исторически за страната ни дати – какво дават те на един народ? „Празно време” ли са празниците?
– Често ми задават въпроса: не са ли много празниците, които отбелязваме – национални, християнски… При това ги отбелязваме всяка година. Но всичко това не е случайно. Човек има нуждата да подновява своята памет, чувства, да се връща към повода за празника и да го преживява отново и отново. Да черпи от него вдъхновение за своите делници. Празниците са посветени на Господ, на Пресвета Богородица и светиите, на събития и личности от Свещената и светската история, от чийто пример трябва да се ръководим. Те ни обединяват като общност около определени високи идеали. Те са училище за младите хора – за уроците на историята, на предците, духовното богатство и достояние на човечеството, богатство, което свято пазим и ценим. Време да благодарим на Бога за изминалото и да се насочи стремежът ни към добрите примери. Те са уроци как да използваме добре времето си, как историята и поколенията отдават почест и памет на достойното, героичното, себежертвата и осъждат мерзостта и недостойното.
– Какво е Вашето послание в светлината на Христовото Възкресение?
– Християнството има своите здрави основи и своето място в съвремието с неизчерпаемите си живителни сили и високи идеали. Неговите истини са непреходни, защото Христос, Който ги благовести на човеците, е Истината, а Той е Същият сега и вовеки. Великден, Възкресение Христово е Празник на живота, на обновата, на любовта, идваща от горе, която побеждава злото и смъртта. Затова нека се стараем да станем съпричастни на великата победа на Христовото Възкресение, като се обновяваме в светли мисли, благородни чувства и добри дела, в онова, що е чисто, светло и достойно за чеда на Бога, следовници Христови и достойни граждани на Майка България!
Христос воскресе! Воистину воскресе!