Европейската нощ на музеите ни сварва в Кюстендил* – град с неколко хилядолетна история - и след като посещаваме местния Исторически музей, носещ името на академик Йордан Иванов, и разглеждаме богатите му експозиции, се отправяме към средновековния храм в квартал „Колуша”, в подножието на Осоговската планина. Тук някъде, в битката при Велбъжд** (старо име на град Кюстендил), е убит през 1330 г. българският цар Михаил ІІІ Шишман и едно от предположенията за нахождението на неговия гроб е именно този храм.
Висока каменна стена отделя комплекса „Св. Георги” от съвременния град и приютява в обятията си средновековния храм, каменни артефакти от античността - вероятно останки от древната Пауталия, и гробищен парк. В двора, потънал в зеленина, дървета обсипани с цвят и дъхави цветя, е и двуетажната сграда на бившето възрожденско училище в Кюстендил, в която са експонирани сваленият най-горен слой от стенописите в храма, църковна утвар и икони от областта, дело на самоковските майстори-зографи.
Средновековното селище Колуша по времето на Османската империя е седалище на Кюстендилския митрополит. Изследователите датират намиращия се там храм от края на Х в. и началото на ХІ в. Две владетелски грамоти свидетелстват за обдаряването на манастира „Св. Георги – Горга” на Виргино бърдо в Скопие и неговия метох „Св. Никола във Велбъжд в Ко(лу)ши”: тази на българския цар Константин Асен (1257-1277) и в дарителската грамота на сръбския крал Стефан Урош ІІ Милутин (1282-1321). Че през Средновековието храмът е бил посветен на св. Николай Мирликийски, е видно и от избражението на светеца в цял ръст на западната страна на североизточната колона на храма. Докато св. Георги Победоносец, чието име носи храмът днес, е изографисан на западната стена на храма над входната врата при изписването на храма през ХІХ в.
Една снимка от 1878 г. показва поразрушения и занемарен средновековен храм, който веднага след освобождението на България е обновен. Ктиторски портрет на «дядо Стоян Георгиев – ктитор на подновената църква 1880 писан» разкрива името на боголюбивия българин, погрижил се за възстановяването и повторното изписване на храма. При обновлението към храма са пристроени притвор, камбанария и цялата фасада е покрита с мазилка – «подобрения», които при реставрацията на храма в средновековния му вид са премахнати.
Въпреки частичните повреди, градежът на църквата, която е от вида «вписан кръст в квадрат», се е запазил през векове на нашествия, разруха, запустение и природни стихии, от основите до купола.
Във вътрешността ѝ са разкрити стенописи от XI, XII, XV, XVI и XIX век, представляващи редки паметници на църковната живопис. Отделни фрагменти от най-ранния стенописен слой, направен непосредствено след изграждането на храма в ХІ в., са запазени в олтарната част.
От ХІІ в., когато храмът е изписан изцяло, честично са запазени изображения в олтара, в купола, по колоните, на западната стена, както и два фрагмента на южната, и в арките на прозорците в купола. Това са изображения на св. отци – литургисти, вероятно св. Василий Велики и св. Йоан Златоуст, четирима дякони с кадилници и дарохранителници, св. Мария Египетска със св. Зосима, четирима светци-лечители Козма и Дамян, Пантелеймон и Ермолай, изображението на св. Николай Мирликийски върху Евангелието на когото са открити следи от златен варак; изображения на четирима светци-войни, от които се различава св. Мина; четири жени светици – вероятно Варвара, Неделя, Петка и Екатерина. Фрагменти от този живописен слой са запазени и на западната стена.
От третия слой е запазено само допоясно изображение на св. Йоан Предтеча на западната страна на югоизточната колона, където вече надписите не са на гръцки, а на славянски. Датира се от кр. на ХV в. Свидетелство за четвъртия слой са ликовете на св. Сава Сръбски - на южната страна на североизточния стълб в наоса, и на св. Йоан Кръстител - на северната страна на североизточния стълб в наоса, вероятно от 30-40-те години на ХVІ в., когато по тези земи се разпростира диоцезът на Печката патриаршия.
Най-късният живописен слой е от цялостното преизографисване през 1878-1882 г. при обновлението на храма от Стоян Георгиев. Стенописите на храма са дело на двама самоковци - Иван Доспевски (1840-1889), изрисувал купола, и Михаил Белостойнев (1858-1923), чието дело са изображенията на правите светци по стените. Западната стена е изписана от зографа Георги Попалексов (1851-1991) от с. Дебели лаг, Пернишко.
При реставрацията стенописите от този слой са свалени от долната част на храма, за да се разкрият средновековните слоеве и са експонирани в музейната сбирка в сградата на възрожденското училище. В храма те могат да бъдат видени в купола и по сводовете. При сравнение на фрагментите от средновековната стенопис (в долната част на храма) и тази от XIX век (в горната му част) е очевидна деградацията на православното църковно изкуство с навлизането в следосвобожденския ни период на светския академичен стил в тази област.
Владетели, ктитори, стари майстори и съвременни реставратори са направили нужното, за да се съхрани тази забележителна църква до наши дни. Днес храмът не е действащ. Той е архитектурно-строителен паметник на културата (ДВ, бр.77/1968 г.) и художествен паметник на културата (ДВ, бр.100/1969 г.) с национално значение, и заедно с прилежащия му комплекс е посещаван от многобройни туристи. Каменните артефакти от античността, лежащи от западната му страна и вградени в темелите и стените на многократно обновявания средновековен храм, както и пластовете на стенописите му разгръщат пред очите ни страниците на историята и ни връщат в миналото, белязано от превратности – разцвет и запустение, възходи и поражения...
А днес епични битки, камбанен звън и молитви са притихнали в отиващия си с пурпурния залез ден.
-----
* Името си днешния град Кюстендил идва от «Константиновата земя», както българите наричали земите на Велбъждкото княжество. Название, което турските нашественици възприели и утвърдили като «Константин-ил» - т.е. земята на Константин или Кюстендил, като название на главния град в областта - древния Велбъжд.
В края на ХІV и първата половина на ХV в. името Велбъжд започва постепенно да се забравя. Чрез новото име на града било завинаги увековечен споменът за последния християнски владетел на Велбъжд – Константин Деян, загинал в битката при Ровене (17 май 1395 г.), както и Крали Марко - легендарният син на Вълкашин.
** Основни дати и събития, свързани с историята на Велбъжд и прилежащия район през средновековната епоха:
До първата половина на ІХ в. земите в района се намират в границите на Византийската империя. Включени са съм територията на създадената през 681 г. Българска държава при управлението на хан Пресиан (836-852 г.)
През втората половина на ІХ в. ок. 876 г., в с. Скрино е роден св. Йоан Рилски.
През 1018 г. Велбъжд и Струмската област падат под византийска власт.
Велбъжд и прилежащия му район са присъединени към територията на Втората българска държава през 1201 г., при управлението на цар Калоян (1197-1207).
1330 г. в сражение при Велбъжд, между български и сръбски войски, загива българският цар Михаил ІІІ Шишман (1323-1330).
1370-1395 г. – създаване и развитие на Велбъждкото княжество, начело с братята Йоан и Константин Драгаш (Деян).
1395 г. – загива последният християнски владетел на Велбъжд – Константин Драгаш. Неговата дъщеря Елена е майка на последния император на Византийската империя – Константин Драгаш (1448-1453).