От полиелеите струеше приглушена светлина, отблясъци от горящи свещи играеха по стените на храма, въздухът бе изпълнен с аромат на тамян: “Господу помолимся!“ – Възгласяше свещеникът. – “Господи помилуй!” – Отговаряше хорът. Правех усилия да вникна в смисъла, опитвах се да се присъединя към певците. Това беше втората Литургия, която посещавах като осъзнат християнин, като човек търсещ връзка и общение с Бога. Понеже пея откакто се помня и се справям добре по слух, се стараех да стана съпричастен към общата молитва. На моменти схващах значението на възгласите благодарение на задължителния руски език, който ни караха да учим още от предучилищна възраст. В повечето от случаите безуспешно напрягах слуха и мозъка си в опити да разбера, какво се чете и пее. Минаха месеци, преди презвитерата на архиерейския наместник да ми подари книжката “Божествена Литургия на св. Йоан Златоуст”.
И днес, докато служа като клиросен певец, се старая да вникна в смисъла на молитвените текстове – тропари, седални, стихири, канони, ексапостиларии и др. И днес много думи и словосъчетания ми убягват. Убеден съм, че това не е само мой проблем. Сигурен съм, че много от свещениците и колегите псалти не могат да си преведат в пълнота молитвените текстове.
Да схванеш смисъла е едно, но да можеш да си го преведеш е съвсем различно. За да го постигнеш е нужно години наред да изучаваш езика, да разполагаш с учител, с подходящи учебници, с речници. Така беше с руския, който владея задоволително, с френския, който така и не усвоих в училище, с английския, който познавам на елементарно ниво. Така е и с църковно-славянския. Чета, пея, долавям смисъла на една част от песнопенията, но много неща ми убягват.
Не можеш да разбираш един език без подготовка, без уроци, без упражнения, без да говориш, четеш и пишеш на него. В Университета изучавахме старогръцки, латински, староеврейски езици. Вероятно, ако ми поднесат един текст на старогръцки, ще започна да сричам, ще го прочета, но и дума не може да става да гопреведа. Същото е и с другите “мъртви” езици, на които е писано и превеждано Свещеното писание. Нещо подобно се получава и с богослужебните текстове. Със сигурност убягва смисъла на думи като “зело”, “усма”, “благоутробие”, “катапетазма” и пр.
Още от началото на моето служение се старая, нещата, които са преведени, да ги чета на новобългарски. И още от самото начало срещах неразбиране. Един доста възрастен свещеник продължаваше да чете шестте псалми от утренята на църковно-славянски, въпреки че са отпечатани с паралелен превод. Когато му направих забележка, той ми се сопна, че така са го учили в пастиро-богословския институт.
В началото и аз мислех, че не е трудно да се схване смисъла на песнопенията, но с практиката установих, че не е и толкова лесно. Допълнителни затрудняващи фактори се явяват отсъствието на каквато и да било изразителност при четене, и извивките при голяма част от църковните песнопения, особено при монодийното – източно пеене.
Имам някакъв спомен, че средношколците в семинариите ги учат да четат с главозамайваща скорост, което понякога се превръща в навик и остава до края на служението им. Често певци и свещеници четат бързо, за да съкратят по някакъв начин времето. Дали е, за да не отегчават богомолците или защото бързат да приключат, трудно ми е да определя. Нерядко и певци, и свещеници буквално мърморят под носа си, от което непонятните текстове стават още по-неразбираеми. Дори при най-голямо желание, дори да си учил руски в училище, дори да имаш елементарна подготовка, успяваш да доловиш отделни изречения, изрази, думи. Кръстиш се когато чуваш възглас “Отца и Сина, и Светаго Духа…”, в началото на ектенията. Началото на много молитви ти убягва, нерядко се прекръстваш машинално, или защото другите го правят.
Вероятно, освен приснопаметния свещеноиконом, ще се намерят и други ревнители на традицията, на “светоотеческия” език, на вековната практика и пр. Със сигурност ще приведат куп доказателства – библейски, канонични и какви ли още не. Има и такива, които смятат, че исконно задължение на православния християнин е самообразоването във вярата. Според тях всеки, който се нарича православен трябва да намери възможност да се ограмоти по отношение съдържанието на богослужението.
Със сигурност вярата на всеки от нас трябва да е осъзната. Препоръчително е четенето на Библията, на житията, на светиите, на катехизическа литуратура. Така участието ни в духовния живот на Църквата няма да бъде само подражание или машинално прекръстване, а истинно с ум, сърце и душа. И тук възниква въпросът: Църковната просвета и самообразоването включва ли и обучение по древния език, употребяван в богослужението?
Със сигурност ще се намерят колеги, които ще кажат, че такова самообучение е задължително. Други ще кажат, че е поне препоръчително и желателно. Кой знае… може би са прави, но… само за себе си.
“Езиковият проблем”, ако въобще можем да го наречем по този начин, възниква още преди появата на християнството. Много евреи, разселени из други царства, не владеят добре бащиния си език. Тогава се налага Стария завет да се преведе на познатия им старогръцки. Появяват се преводите на Акила, Симах, Теодотион и познатата на всички богослови Септуагинта или преводът на седемдесетте тълковници. Всичко това се прави с цел юдеите да познават отеческите си свещени текстове.
На първите проповедници на Христовото учение в определен момент също им се налага да преодоляват езикови бариери. Докато проповядват на сънародниците си, всичко е наред. Когато се налага евангелието да бъде проповядвано на “всички народи” /Лука 24:47/ се налага по чудотворен начин да получат дарбата да говорят някои от използваните по онова време езици – сирийски, коптски, гръцки /диалект койне/* и пр. Истинско чудо подпомага тяхната проповед. В деня Петдесетница, след слизането на Светия Дух, те заговарят на непознати за тях езици. Тогава около четири хиляди души се кръщават и присъединяват към християнската Църква. /Деяния на светите апостоли 2-ра глава/ Благовестието не се ограничава в пределите на Палестина, а се стреми да достигне до най-отдалечените кътчета на познатия по онова време свят. Никъде не е споменато, светите апостоли да са се ползвали от услугите на преводачи, което означава, че или са владеели нужния им език, или са го получили като дар свише, който да подпомогне тяхното дело. Изключение от правилото е т. нар. глосолалия**, която се нуждае от тълкувание, но това е свръхестествена проява извън евангелското дело.
Сам свети апостол Павел отбелязва в своето Първо послание до коринтяни: “А сега, ако дойда при вас, братя, и заговоря на непознати езици, каква полза ще ви принеса, щом ви се не обясня било с откровение, било с познание, било с пророчество, било с поука.” /1Кор. 14:6/ Това е свързано с нуждата Христовото благовестие за Царството небесно, да се преподава на достъпен и понятен за всички език. Това е строго индивидуално, защото на едни е трябвало да се проповядва на универсалния по онова време старогръцки диалект койне, на други на сирийски, на трети на арабски и пр. Това са съзнавали повечето епископи и презвитери, проповядвали в първите векове от разпространението на християнството. Така се появяват преводът на сирийски създаден от св. Ефрем Сириец, готския превод на епископ Улфила, различните версии преводи на латински и пр.
Със сигурност езикова бариера се появява и при покръстването на немалка част от народите на Балканския полуостров. Все пак универсалният по онова време гръцки-койне върши работа. Усложненията настъпват няколко века по-късно, когато се налага езическото ханство България да влезе в семейството на християнските народи. Наред с политическите, икономическите и другите фактори при покръстването, един от основните препъникамъни се явява езикът. Ако аристокрацията е можела да си позволи да научи гръцки или латински, то за простолюдието това не е било достъпно. Така наред с приетото формално християнство, сред славяните и българите продължавали да се ширят езическите вярвания и традиции. Повечето поданици на хан Борис, станал впослествие княз Михаил, не виждали в това нищо нередно.
Нещата променят посоката си след пристигането на учениците на светите братя Кирил и Методий в България. Светите равноапостолни първоучители са водили отчаяна борба с представителите на папската курия, за да докажат, че всеки народ има право да общува с Бога на своя език. Така в старобългарската книжнина се появява понятието “триезична ерес”. Като ерес е прието схващането на латинските духовници, че единствено на трите езика – еврейски, гръцки и латински може да се проповядва християнството, да се води богослужението, да се четат библейските текстове. Сам св. Кирил блестящо защитава славянската писменост и правото на славяните да се ползват от своя език, когато четат Библията, когато извършват богослужение и в личния си духовен живот. След като кирило-методиевото писмено слово е приютено от далновидния княз Борис-Михаил, следват векове на разцвет на славяно-българската писменост и култура. Този процес продължава до падането на България под османско иго. Дори след това писмеността продължава да поддържа буден българския дух и да предпазва от асимилация. Преводите на Библията, преведените светоотечески творения, новонаписаните книги са споделени с други славянски народи и в частност с Русия. Това още веднъж подпомага запазването и развитието на езика и писмеността.
По време на българското Възраждане XVIII-ти – XIX-ти век богослужебните книги често се ползват и като учебни пособия за изучаване на езика. Старобългарският език вече се е видоизменил под руска редакция и се е превърнал в църковно-славянски. Тъй като по онова време се ползват Библии, богослужебни книги и преписи основно от Русия, той получава широко разпространение по нашите земи. Един от проблемите в случая е, че българският език също е претърпял изменения. Той е изгубил падежните форми и е станал език с предлози. Повсеместно са възприети някои диалектни думи и заемки от други езици, включително и от езика на поробителите турци. Така се налага да се направят първите преводи на Библията на новобългарски език.
Един от първите е преводът на Новия завет на Неофит Рилски издаден от Британското библейско дружество през 1840 година. Посрещнат е с огромен интерес и са изкупени няколко хиляди екземпляра. Въпреки усилията на гръцката Църква да ги издири и унищожи, хората ги пазят и предават от ръка на ръка.
По онова време българското население подвластно на султана вече е обект на мисионерските завоевания на западни протестанти. Вследствие на това, с помощта на американските мисионери Елиъс Ригс и Албърт Лонг и с дейното участие на Христодул Костович и Петко Рачев Славейков е направен първия превод на Свещеното писание на новобългарски език. Той излиза от печат през 1871 година в Цариград. Първият тираж от трисет и шест хиляди броя бързо е изкупен и се налага да бъде преиздаден още няколко пъти. Днес той е известен като протестантска Библия.
Първият синодален превод на свещените Библейски книги излиза от печат едва през 1925 година. Днес той се ползва и в богослужението, и за частна употреба от православните християни, а вече се разпространява и от някои протестанти. Въпреки че езикът е отдалечен от съвременния с цял век, той все пак е най-доброто, с което разполагаме.
От краткия исторически обзор става ясно, че нашите предци: славянски първоучители, възрожденци, свещенослужители и обикновени християни са съзнавали, че вярата трябва да бъде осъзната, че евангелските истини трябва да бъдат понятни и достъпни за всеки. Днес вече се чуват, понякога плахи, друг път по-уверени, гласове за нов, съвременен превод на Библията. В това да се осъвремени езика на свещените книги няма нищо лошо или еретично. Проблемът е, че е свързано с необходимостта от разбиране от страна на висшия клир и на немалко средства. И ако средствата могат да се осигурят от дарения и по други начини, повечето представители на духовенството не разбират необходимостта от актуализация. Повечето са се вкопчили в статуквото и изпитват панически страх, да не би нещо да се промени. И ако библейските текстове на поостарелия български все пак са понятни, то богослужебните са недостъпни и неразбираеми за по-голямата част от присъстващите на службите. Много от свещениците, които го осъзнават, ползват преведения на новобългарски “Служебник” и така поне възгласите им са разбираеми за всички богомолци. На много места вече започнаха да ползват преведени части от Литургията и някои други богослужебни текстове. Това обаче среща яростен отпор от страна на “ригористи” и “радетели за чисто Православие”. Мнозина са склонни да обявят използването на новобългарски език в богослужението едва ли не за ерес. При това положение по-голямата част от църковния народ изпада в ситуацията, в която са изпадали нашите праотци, когато по времето преди Възраждането гръцки попове и владици са водели службите си на гръцки език.
Резултатът е очевиден, празни храмове, отегчени богомолци, суеверия и безбожие, настъпление на инославни изповедания, секти и всякакъв вид псевдорелигиозни култове, екстрасензи и шарлатани.
А не е ли време да се замислим нещо да променим?
Като задавам този въпрос, аз търся и неговия отговор, стремя се да намеря решение. Това, което ще дам като идеи, не е мой патент, някои от тези неща съм ги видял приложени някъде на практика или съм чул за тях от други хора.
Първи вариант: да се организират курсове за изучаване на църковно-славянски език, включващи четене, основни граматически понятия, изучаване и превеждане на богослужебни текстове. От самото начало се вижда, че дори да е осъществимо на практика, това би могло да стане основно в по-големите градове и епархийски центрове, където биха могли да се намерят квалифицирани преподаватели, а и достатъчно желаещи да бъдат обучавани. В малките населени места е по-важно да се наблегне на енорийската катехизация. Така за една голяма част от българските християни нещата ще останат непроменени. Тук се сблъскваме и с проблема недостиг на учебни пособия. Ако граматиката на архим. А. Бончев все пак е преиздавана за нуждите на духовните училища, то пълния “Речник на църковнославянския език” е библиографска рядкост, достояние на единици.
Втори вариант: Всеки един участник в богослужението да получи екземпляр от книжката “Божествена Литургия на свети Йоан Златоуст”. Идеята е прекрасна, със сигурност ще се намерят дарители и спонсори за отпечатване на нужните бройки, за закупуването и раздаването им. С какви трудности ще се сблъскаме в този случай? Повечето от хората няма да си направят труда в извънбогослужебно време да отворят книжката и да се образоват. Тъй като има някои неща, които в книжката липсват, /например т. нар. входни/, някои богомолци ще изгубят нишката и безпомощно ще разгръщат страниците, за да се изравнят с реда на службата. Някой може да възази, но аз съм ставал свидетел на подобно объркване. Това е валидно и при участие в службата на подрастващи. И в този случай ще има нужда от обучение, от изясняване на реда, от беседи и катехизация. Но това не е единствения проблем. Дори да получат книжката като подарък, на следващите служби повечето от богомолците вероятно ще я забравят. Една християнка би могла да си носи постоянно книжката в дамската чанта. Това е добра идея, но не е универсално решение. Ако сутрин бързаме за богослужение, не е трудно да пропуснем да вземем брошурката с текста на Литургията. Не можем да виним хората. Да се забравя е човешко, особено в забързаното ни ежедневие. След известно време богомолците пак ще присъстват в църквата без книжките и ще се кръстят машинално, следвайки примера на другите.
Трети вариант: Специално поставен от свещеника служител при храма, да раздава книжките с Литургията в началото на службата и да ги прибира в края. Добро решение, но за онези, които идват по-рано и вземат участие в утренята, текстовете от утринното богослужение ще си останат все така непонятни. Същото се отнася и за вечерните служби, за великопостното и пасхалното богослужение, обредите и требите. С течение на времето книжките ще започнат да се късат и разпадат. Някои ще изчезнат, защото ще се намерят богомолци, които ще забравят да ги върнат. Това разбира се без никакъв лош умисъл. Човешко е да се забравя. Ще се намерят и такива, които ще откажат, защото са влезли само да запалят свещ и да се помолят, и не възнамеряват да останат до края на службата. Известно е, че има хора, кръстени, но останали индеферентни към учението на светата ни Църква. Не можем да задължим никого. Всеки има право на избор по дадената му от Бога свободна воля. При все това, недостатъците на този начин са очевидни.
Четвърти вариант: Богослужението да върви с превод или обяснения. Това сме го виждали многократно, когато Българската национална телевизия излъчва празничните богослужения от Патриаршеската катедрала “Св. Александър Невски”. Така телезрителите могат да разберат, какво се извършва в момента в храма, каква е символиката, какъв е смисълът на празничния тропар*** и пр. Ако по време на богослужението някой обяснява или превежда, това основно ще пречи на молитвеното възприемане на църковната музика, на певците и четците в храма. Това по-скоро ще смущава, отколкото ще помага. В католически църкви съм виждал молитвените текстове да се прожектират с някакъв апарат /напр. шраебпроектор/. Този вариант е по-приложим. Днес постиженията на техниката дават възможност да се ползва компютър с мултимедиен проектор или някакъв друг прожекционен апарат. Тук проблемите са свързани с набавянето на нужната техника, с необходимостта от квалифицирани хора, които да подготвят нужния софтуер и да го представят навреме на присъстващите в храма богомолци. Проблем е и къде ще бъде поставен мултимедийния екран или монитор, така че прожектираните текстове да се виждат от всички и съоръжението да не пречи. Недостатък се явява и факта, че по-голямата част от богослужебните текстове не са преведени. Значи, можем да се ползваме само от познатия ни вече текст на Литургията и някои известни от молитвеника и други книги песнопения. Все пак е идея, която, ако се обмисли добре, би могла да даде резултати.
Пети вариант: Ако трябва да съм откровен, аз съм радетел за реформи в богослужението, а именно превеждането на всички богослужебни книги на съвременен български език. Това също не е моя идея. Преди повече от двайсет години посетих богослужението в един видински храм, където четири девойки изпълниха Литургията изцяло на български. Текстът беше акомодиран от ръководителката на вокалната група – по онова време студентка в софийската Консерватория. В библиотеката си вече имам цялата Литургия преведена и нотирана на новобългарски език. Но освен Литургичните възгласи и текстове, от превод се нуждаят и всички останали песнопения от утренята, вечернята, повечерието и повечето текстове, които се ползват в мирските храмове. Да се осъществи това е трудна задача, свързана с необходимостта от квалифицирани кадри, от средства за издаване, с нуждата църковните псалти да се приспособят към новия начин на служение. Това със сигурност ще отнеме години, особено актуализацията на псалтикийните**** и нотните сборници. Ще трябва известно време докато ушите ни привикнат към осъвремененото богослужение.
Смятам, че с голям успех биха могли да се комбинират използването на преведената на български език Литургия, описана в петия вариант, с брошурки, съдържащи текста или някаква мултимедийна прожекция върху сгъваем екран или дисплей. Съществува вероятност при протяжното пеене с много извивки и украси, текстът пак да не бъде докрай разбран. По този начин проблемът може да се избегне, а богомолците ще могат да участват пълноценно в службата.
Убеден съм, че много днешни християни или хора, които посещават богослужението, изпадат в подобна ситуация, както аз в дните, когато правех първите си стъпки. Някои намират, кой да им обясни и да ги научи, други продължават да тормозят слуха и ума си, за да вникнат в смисъла на възгласите и песнопенията. Смятам, че висшият клир на БПЦ им е длъжник по отношение нуждата от понятно за всички присъстващи богослужение. Със сигурност ще се намерят стотици противници на такова осъвеменяване. Всъщност, в манастирите може да остане автентичното църковно-славянско богослужение, защото то заслужава да има свой живот. Може да се редуват църковно-славянски и новобългарски при различните служби. В енорийските храмове и катедралите обаче, е препоръчително да се служи на български. Не само колективното четене на “Отче наш…” и “Символът на вярата” от всички, а дейно участие с дух и истина в цялото богослужение. Защото “Бог е Дух и ония, които Му се покланят трябва да Му се покланят с дух и истина…” /Йоан 4:24/ Защото само така можем да привлечем и задържим в храма повече хора, защото е нужно славословията и молитвите ни да бъдат осъзнати! Защото това е бъдещето!
* – старогръцки диалект койне – koine dialektos /кини диалектос/ – старогръцкия език разпространен в Европа, Азия, Северна Африка и др. след завоевателния поход на Александър III Македонски /356 – 323 г. пр. Хр./. При него за разлика от класическия староръцки е станало фонетично сливане на двугласните, а други гласни са придобили различен начин на четене. Това е старогръцкия език, на който са написани свещените новозаветни книги.
** – глосолалия – Произлиза от старогръцките думи glossa – език и laleo – говоря. В случая става въпрос засвръхестествено явление познато в древната християнска Църква. Свързано е с говорене на непознат на присъстващите в храма език, като дар от Светия Дух. При всички случаи, когато един е говорел по този начин, е трябвало да има друг, надарен от Духа с дарбата да преведе или изтълкува казаното. Като цяло, описаното в Новозаветните текстове няма нищо общо с “говоренето на езици”, с което парадират съвременни протестантски, религиозни общности от петдесетнически тип. Тяхната практика и начинът, по който се предизвиква явлението, граничи със спиритизъм.
*** – Тропар – произлиза от гръцкия глагол trepo / обръщам се/ обръщение към празнувания светия или събитие или кратко хваление. Наричат го още химн на празника.
**** – Псалтикийни сборници – богослужебни книги с поместени в тях песнопения и образци за пеене, нотирани с византийската невмена нотация. В БПЦ се употребяват най-често “Кратък псалтикиен Възкресник”, “Псалтикиен Възкресник”, “Псалтикийна утреня” и “Псалтикийна Литургия”. По-рядко се употребяват “Псалтикиен Минейник”, “Псалтикиен Триод и Пентикостар”, както и “Псалтикийни треби”. Голяма част от съдържащите се в тях песнопения са преведени на западна петолинейна нотация от забележителния църковен музиковед Петър Динев /1889 – 1980/.