Не знам дали изобщо някой може да каже, че е разгледал всички християнски забележителности, съсредоточени в иначе неголямата област Кападокия – толкова многобройни са те, че няма как да ти стигне времето в неколкодневния ти престой, а броят на християнските свети места многократно надхвърля числото на достъпните и пригодени за посетители. Вероятно още много остават скрити дори за специалистите изследователи на християнското наследство. Но и малкото видяно ти е достатъчно, за да добиеш представа за спецификите на кападокийските обители и църкви и да се потопиш в духа на отдавна отминалите славни времена на християнството по тези земи.
Още първия ден от престоя си посетих дългата 15-километрова долина Ъхлара или Ихлара - средновековната Перистрема - едно от най-големите средоточия на християнски скални църкви в света. По протежение на пронизващия земята каньон, чиято дълбочина достига на места 150 метра, са открити над 100 църкви, датиращи от IV до XIV век, от които 13 пригодени за посещение от поклонници и туристи.
От паркинга с услужливо подредени указателни табели, кафенета и магазинчета се разстила спираща дъха гледка към скалния разлом, чиито отвесни стени са осеяни с по-големи и по-малки дупки – входовете към монашески килии, храмове, жилища и стопански помещения, които приютявали векове наред аскети молитвеници Божии и съзерцатели на нетварната Му светлина.
По стръмна, виеща се в скалата стълба слизаме надолу към дъното на каньона и по добре поддържана и обезопасена пътека тръгваме на своята разходка покрай живописната р. Мелендиз и… назад във времето. Маркировка указва разклоненията към някои от разположените високо в скалите църкви, а пред входовете им откриваме табели, услужливо даващи оскъдната налична информация за тях. Колкото и да ми се иска, нито те, нито екскурзоводите могат да ми разкажат кой от хилядите безименни подвижници къде се е подвизавал, а още по-малко – как.
Първата църква, която посещаваме, е „Църквата под дърветата”, или „Agacalti kilisesi”. Входът ѝ сега е затрупан и влизаме откъм апсидата. Храмът е кръстокуполен, триконхален, с изсечен в скалата купол, от който ни гледа възнасящият се Христос, носен от ангели. Стенописите, вероятно датиращи след края на иконоборческия период, обединяват типичните орнаменти от този период и библейските сцени, носещи чертите на източното, т.нар. „Сирийско”, а нерядко и „Арменско” влияние, личат във всички скални църкви в Ъхлара, както и в цялата Кападокийска област.
Можем само да гадаем какво е същинското наименование на този храм, но темата за Рождество Христово присъства сякаш навсякъде, започва с „Благовещение”, преминава през „Срещата на Мария с Елисавета”, „Бягството в Египет”… И докато си мисля това, разпознавам пророк Даниил, изобразен с лъв – на пръв поглед старозаветният пророк стои малко не на място тук, но сцената на „Рождество Христово”, с тримата мъдреци от Изток, ме подсеща, че при Вавилонския плен именно той бил поставен от Навуходоносор за началник на езическите мъдреци и вероятно с изобразяването му зографът указва връзката между древното юдейско пророчество за очаквания Месия и тръгналите да се поклонят на родилия се юдейски Цар влъхви.
Следващата църква, в която влизаме наричат „Змийската църква”, или „Yılanlı Kilise”. Неголям кръстокуполен храм със засводен притвор и наос със засводена апсида. Името ѝ очевидно идва от групата жени с омотани огромни змии по голите им тела – част от изображението на Страшния съд на западната стена в притвора на храма. Сноп светлина от процеп на южната стена осветява свежите цветове на стенописите, покриващи целия храм. Виждаме „Възнасящия се Христос Пантократор” в купола на олтарната апсида, благославящ с Евангелие в лявата ръка, в подножието Му - „Св. Богородица с Младенеца”, заобиколена от св. Апостоли. В южната певница – „Св. Константин и Елена”, държащи „разцъфнал кръст”, под тях - уникална по своята иконография сцена „Успение Богородично”. В северната певница – изображение на „Тайната вечеря”. Надписите са на гръцки език, но в изображенията отново се долавят архаичните източни Арменски, Сирийски и Коптски стил.
Ясно личи по-ранен слой стенописи с геометрични фигури, вероятно от иконоборческия период.
Процеп в стената на север води към друго, разположено по-нависоко малко помещение. Когато свиквам с тъмнината там, виждам изсечени в пода гробове и изображение на „Дейсис”, в свода над тях. Христос не е изобразен на трон, а прав, със св. Йоан Предтеча и св. Богородица от двете Му страни, молещи Спасителя за греховете на положените там мъртви и за всички нас.
Продължаваме разходката си по живописната долина. Пътеката преминава ту от едната страна на реката, ту от другата. Погледът ми се плъзва нагоре по отвесните скали на тесния каньон и в мен пробягва мисъл: „Странно е, че не ме подтискат, а сякаш ме издигат нагоре”.
Следващата ни цел е „Църквата на зюмбюлите”, или „Sumbullu kilise”. Църквата е малка, с богато украсена фасада, с нисък, плосък, кръгъл купол, от който ни благославя „Христос Вседържител” - най-ранният и основен иконографски образ на Христос в християнския Изток. В засводена олтарна ниша е „Христос Емануил”, а отдолу - „Богородица с Младенеца”. Тя е в цял ръст, с двама Архангели и фигура на мъж от двете ѝ страни, и сцената „Успение Богородично”. Два параклиса допълват пространството на храма - северен и южен (който е повреден, вероятно от земетресение). Изображение на св. Трифон в цял ръст в патронната ниша подсказва, че храмът вероятно е посветен на него. Иконописните сцени проследяват детството, чудесата и страданията на Христос.
В Кападокия постепенно се формира своеобразен стил в иконографията, симбиоза от елементи на Източното християнство, местната народна традиция, и проникващия от края на X век в далечните провинции столичен Константинополски стил византийско изкуство, чиито образци се превръщат в стандарти. Тази малка манастирска църква е един от образците за тези процеси. Над църквата са разположени други помещения на манастирския комплекс, които са с по-пестелива орнаментална украса.
Разделената от колонада двукоробна „Purenli Seki Kilisesi”, или „Църквата на терасата”, до която се стига по сводест тунел. Тук влиянието на Константинопол сякаш не е било достатъчно силно, за да заличи някои иконописни „странности”. В сцената на „Рождество Христово” Богородица е седнала на трон и държи Младенеца Христос, Който приема даровете от тримата мъдреци, като Йосиф е до тях, а не встрани. В контекста на Рождество появата на пророк Даниил с лъвовете, до вратата, вече не ни изненадва, но на Разпятието Христос е облечен в туника…
Нашата разходка приключва в т. нар. „Kokar”, или „Ароматната църква”, източната страна на която е разрушена. Засводената еднокорабна църква е със същите черти в живописта, като другите в каньона. Същите декоративни мотиви от геометрични фигури, типични за източните школи и най-вече иконоборческия период. Кръстът, с благославящата десница в средата, с Дванадесетте апостоли от двете му страни, седнали на тронове - един ранен вариант на Петдесетница, преди културното влияние на столичното църковно изкуство.
Христос от „Дейсиса” в този храм приема застъпничеството на Богородица и на св. Йоан Предтеча, седнал на трон. Отново сцената на Рождество Христово, но с ангел, който върви пред тримата мъдреци вместо Витлеемската звезда. „Тайната вечеря”, „Целувката на Юда”, „Залавянето на Христос и изправянето Му пред Пилат”, „Разпятието” - без разделителни линии между тях. И тук откривам странично помещение с няколко гробни камери и бедна украса…
Започвам да долавям в себе си зараждането на онова чувство „Не бях ли вече тука?”, когато впечатленията ми от отделните църкви започват да се сливат и объркват и да ми идват вповече.
Сядам в едно заведение с тераси, „нагазили” с подпорните си колони в плитчините на реката. Изпъвам се върху пъстрите черги и възглавници край ниската ориенталска маса, отпивам бавно от прясно изцедения сок от нар, загледана в плуващите наоколо патици и в отвесните скали на каньона, набраздени от тъмни дупки. Знам какво крият – вече съм „надникнала” в недрата им скрили през вековете пъстро зографисаните църквички и отшелнически килии… Мисля си за хилядите знайни и незнайни подвижници, които са се подвизавали в тях и са съзерцавали същите тези гледки като мен сега. Заглеждам се в този гигантски разлом - сякаш земята нарочно се е разтворила, за да ги приюти в пазвите си. Заслушвам се в пестеливите шумове, сякаш творението нарочно е притихнало да не пречи на молитвите им... Отнасям се назад във времето и… някак е странно, като си помисля, че тук са бродили Великите Кападокийски светители, а сега се разхождам аз.
„Какво деградация! – мисля си. - Какъв тъжен парадокс!”
Следва