Българинът, не е ли християнин, за покойник обичайно казва мир на праха му; отиде си; лека му пръст. Ако усопшият след кончината е изцяло прекратил съществуването си, тоест станал е нищо, както материализмът уверява, защо туй пожелание да му е лека пръстта, щом мъртвец е нищо, какво значение има за него тя да е лека, вече бидейки той нищо, значи нищо не усеща, не е в състояние тя да му тежи. Същото важи за мир на праха му: умрелият като е само, единствено прах, за какво му е тоя мир, бившият човек мигар ще го почувства? Не са ли пълна безсмислица тия два израза? Оня, комуто биват отправяни, няма никаква потребност от них. Защо биват изричани, да не би ей тъй, случайно, произволно? Замисляме ли се какво те представляват, какво стои зад тях?
А изказът отиде си? Отивам си равнозначи с връщам се там, от където съм дошъл, където постоянно пребивавам, прибирам се. Къде? Нима в утробата на майката, в чреслата на бащата? В земята, черната? От земята ли идваме според марксистите? Библейското „от пръст си и на пръст ще станеш“ важи за тялото: душата е безсмъртна. Погледнем ли внимателно, съзираме, че именно това признават думащите мир на праха му; лека й пръст; отиде си. Как инакояче да обясним, че на прах нечий необходим е мир; някому пръстта да не тежи; еди кой отиде си, прибра се, къде, при кого, не ли Кого?
Използващите горните пожелания признават - без да си дават сметка - съществуването на отвъдие: щом искат напусналият отсамието на изпитва мир; да му е лека пръстта; щом според тях издъхналият си е отишъл, тоест прибрал в своето местообиталище, кое, къде е то?
Трите изказа свидетелстват от първа ръка: дори безбожници заявяват, че душите живеят и след погребение на тялото.
*Български поет, писател, преводач, дипломат, преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ в Катедрата по испанистика и португалистика. Удостоен е с титлата „доктор хонорис кауза“ на Университета в град Бразилия.