В Църквата всяко служение е възможно само въз основата на благодатните дарове, които се преподават в нея. Само лица, които са ги получили, могат да бъдат свещенослужители. Тайнството свещенство е установено от Самия Господ Иисус Христос, който е избрал апостолите от числото на Своите слушатели и ученици и им дал власт да учат и извършват тайнства, и след Възнесението Си им изпратил Светия Дух, който ги сподобил с потребните за тяхното служение сили (Деян. 1:8; 2:4). Оттогава запаленият Божествен огън на благодатта на Светия Дух се съхранява в Църквата и приемствено се предава от род в род. Нагледен и символичен знак на тази приемствена връзка на благодатните дарове и власт на свещенството служи ръкоположението, употребяващо се за снизхождане върху посвещаваните лица на благодатта на Светия Дух.
Свещенството е тайнство, при което чрез ръкоположение от архиерей върху избраното лице снизхожда Светият Дух и го поставя да извършва тайнства и да пасе стадото Христово. Тайнството свещенство се извършва само над лица от мъжки пол, православно вярващи, първобрачни, осветени от Църквата, или приели монашески обети и избрани за възвеждане в една от трите степени на църковната йерархия: дякон, презвитер и епископ. Това тайнство се нарича също ръкоположение или хиротония.
Отсега нататък, станал свещеник, ръкоположеният поема задължението да служи на Бога и на хората, както е служил в Своя земен живот Сам Господ Иисус Христос и Неговите апостоли. Той проповядва Евангелието и извършва тайнствата Кръщение и Миропомазване, от името на Господа прощава греховете на разкаялите се грешници, извършва Евхаристия и причастява, а също извършва тайнствата Брак и Елеосвещение. Свещеникът е не просто проповедник, не просто човек, на когото хората се изповядват, не просто обществена фигура, но преди всичко лице, което предстои пред Бога в молитва – в молитва не само за себе си, но и за хората. Чрез човека, приел свещен сан, хората слушат гласа на Христос.
Личните човешки немощи не могат да отнемат благодатта на ръкоположения. По време на извършване на тайнствата свещеникът е само оръдие в Божиите ръце, проводник на Божията благодат. Ако пастирите понякога се поддават на някои човешки слабости и недостатъци, пасомите не само трябва да се въздържат от всякакво обсъждане, но и да предпазват и другите от такова, за да не отслабят дължимото уважение към тях. Сам Господ е заповядал: „Имай свещеника за свет, защото той принася хляб на (Господа) твоя Бог: да ти бъде той свет, защото съм свет Аз, Господ, Който ви освещавам” (Лев. 21:8). „Християнинът е длъжен да обича и почита свещениците – съветва св. Иоан Златоуст. – Ако и той заедно с неверните започне да ги оскърбява – работите му няма да вървят добре. Не виждате ли как всички се подчиняват на светските власти? Такъв е нашият страх пред началник, поставен от човек! А онзи, който е приел власт от Бога и е натоварен с грижа за душите – ние го оскърбяваме и го презираме, и го преследваме с какви ли не хули: и то тогава, когато ни е запретено да съдим брата си, а ние изостряме език срещу свещениците. Да допуснем, че животът на свещеника е порочен – ако ти обаче си внимателен към самия себе си, няма да претърпиш никаква вреда от това, което е поверено нему от Бога!” Духовното благополучие на вярващите не зависи от недостатъците на лицата, неумеещи да носят и уважават своя свещен сан.
Ако задълженията на пастирите са да учат своите пасоми, то пасомите са длъжни да съдействат на пастирите в изпълнение на техните задачи (Рим. 15:30). Освен това пасомите трябва да почитат пастирите като свои духовни отци и молитвеници пред Бога. Апостолът съветва: „Молим ви, братя, да уважавате ония, които се трудят между вас, които са ваши предстоятели в Господа и които ви наставляват, и да имате към тях преголяма любов заради делото им” (1 Сол. 5:12-13).
Едно от седемте тайнства в Православната Църква, което води началото си още от старозаветните времена, е тайнството брак. Целта на брака е не толкова раждането на деца, колкото постигането на духовно-телесно единство, взаимодопълване, взаимопомощ (вж. Бит. 2:18). В християнството бракът става образ на тайнствения съюз между Христос и Църквата, затова и се нарича тайна велика (вж. Еф. 5:32). За църковното благословение на брака пръв свидетелства св. Игнатий Антиохийски (+ 107 г.). В древната Църква формата на тайнството се свеждала до съвместно причастяване на встъпващите в брак, от 4 век възниква обредът венчание, а от 10 век се оформя като чинопоследование.
Може да се каже, че съществуват два типа брак. Първият е бракът като тайнство, вторият е бракът като съжителство. Бракът като тайнство – това е, когато мъжът и жената, така пълно, дълбоко и неразривно са съединени един с друг с връзките на любовта, че не могат си представят животът един без друг, когато те дават обет за вярност пред Бога и един пред друг не само за земния живот, но и за живота във вечността.
Християнското тайнство брак, като привнася благодатта на Светия Дух, прави така, че от естествения, природен, временен съюз между мъжа и жената създава съюз по образа на Христос и Църквата. Църковният брак е творческо поприще, школа на християнски живот за въплъщение в семейството на Евангелието.
В брака става преобразяването на човека, разширяването на неговата личност. Човек придобива ново зрение, ново усещане за живота, ражда се в света в нова пълнота. Само в брака е възможно пълно познание за човека, виждане на другата личност. В брака човек се потапя изцяло в живота, влиза в него чрез другата личност. Това познание дава чувството за завършена пълнота и удовлетворение, което ни прави по-богати и по-мъдри.
Когато в брака се появяват деца, мъжът и жената се изменят, изменят се много дълбоко, превръщайки се в баща и майка. Това е пробен камък за истинския брак. С появяването на децата в семейството въникват нови семейни отношения. Възпитавайки децата, родителите възпитават и сами себе си, защото присъствието на децата в голяма степен служи като юзда на разпуснатостта, невъздържаността, изисква разумност и усилия, за да стане животът порядъчен и стабилен, да се създадат добри условия за удовлетворяване на материалните и духовни потребности на членовете на семейството.
Съпрузите-християни трябва да се настроят за аскетичен подвиг – за отказ от себе си. Не за щастие – то само ще дойде, когато животът се построи както трябва, а за любов, за която трябва да се подвизават с взаимно търпение, смирение, послушание, за да построят живот съгласно евангелските принципи и норми.
За съжаление, венчанието днес е най-профанизираното тайнство: мнозинството от венчаващите се, въобще и не мислят да съградят семейство в Христа. Те възприемат венчанието само като формално-магически обред.
В светоотеческата книжнина тайнства се наричат лекарства за душата и тялото. Едно от седемте тайнства в Православната Църква е тайнството елеосвещение или, както е по-популярно, маслосвет. Елеосвещението е тайнство, в което при помазване на тялото с елей се призовава върху болния Божията благодат, изцеляваща душевните и телесни немощи.
Ние знаем, че смъртта се предшества от умиране: нашето тяло под въздействие на болестите и стареенето започва да се разпада още приживе. Съвременното нецърковно съзнание признава физическото здраве за единствено нормално състояние на човека; с болестите пък не без успех се бори съвременната медицина. Най-добрите достижения на съвременната наука - лекарства, болници с най-ново оборудване служат, за да може по-далече да се отмести границата на здравето и живота - смъртта. Но има неизбежен момент, когато прозвучава фразата: „медицината е безсилна”.
В християнството болестта се разглежда като по-нормално, по-естествено състояние на човека, отколкото здравето, защото в този свят на смъртна и изменчива материя страданията, скърбите и болестите са обичайните условия на живот. Болниците, лекарствата и медицинското обслужване, безусловно са нужни, но само като изпълнение на християнския дълг на милосърдието. Здравето и изцелението от религиозна гледна точка се разглеждат като милост Божия, а истинското изцеление - следствие на чудо, макар и извършено посредством човешкото участие. Това чудо се извършва от Бога, при това, не защото физическото здраве е висше благо, а защото това е явяване на Божествената сила и всемогъщество, което възвръща човека обратно към Бога.
В елеосвещението Църквата идва при одъра на болния и даже умиращ човек не, за да възстанови неговото здраве, не за да замести медицината, когато тя е изчерпала своите възможности. Църквата в лицето на свещениците, извършващи тайнството, идва, за да въведе този човек в Любовта, Светлината и Живота на Христа.
Тайнството елеосвещение не заменя изповедта. Смисълът на тайнството е в изцелението. Но доколкото нашето пълно изцеление е невъзможно без духовно очистване, в тайнството елеосвещение се дава опрощение на греховете, които човек е забравил, но не и на тези, които умишлено е укрил или не е казал на изповедта от срам или неудобство.
Елеосвещението като духовно лекуване не отстранява законите и силите на физическата природа. То поддържа духовно човека, оказва му благодатна помощ в такава степен, каквато по Божие усмотрение е необходима за спасение на душата на болния. Затова маслосветът не отменя използването на лекарствени средства.
Не трябва също така да се очаква и незабавно оздравяване след маслосвета, нито пък той да се разглежда като нещо самодостатъчно, едва ли не магическо средство. Някои възприемат елеосвещението като медицинска процедура, а за духовния му аспект въобще не мислят… Затова често, хора, които не са получили очакваното телесно оздравяване, се чувстват едва ли не измамени: как може така, аз стоях на дългата служба, направих всичко, каквото трябва, а резултат никакъв! Такива хора могат да охладнеят към вярата, към Църквата.
Изцелението е свободен дар на Всеблагия любящ Бог, а не неизбежен резултат от някакви външни действия. Това трябва да помнят всички, пристъпващи към тайнството елеосвещение.