В името на Отца и Сина и Светия Дух! В днешното неделно Евангелие има думи, които са огромно предизвикателство за всеки от нас, - може би, това е най-радикалното установление в целия Нов Завет. А думите са следните: „Обичайте враговете си” (Лк. 6:35).
А кои наричаме врагове? Представата за врага се формира в нашето съзнание, когато ние чувстваме произтичаща от някого опасност. И когато Господ казва „обичайте враговете си”, Той, разбира се, има предвид не тези, които идват в земята ни с оръжие в ръце, изгарят села и градове, носят нещастие на хората. Не за тях става дума - за противопоставянето на такива врагове Църквата винаги е благославяла своя народ. Иде реч за други врагове – за тези, които ни заобикалят. Нали, ако не всеки, то мнозина имаме в обкръжението си хора, с които не ни се иска да общуваме, които се стремим да избягваме.
Как може да обичаме враговете? Установлението на Евангелието сякаш противоречи на житейската логика. Струва ни се, че с враговете трябва да се борим, да им противопоставяме своята собствена сила, та тяхната сила да не вземе над нас връх. Но в Евангелието няма нито една излишна или празна дума. Всичко, което в Евангелието е казано, било то „обичайте враговете си” или „ако някой ти удари плесница по дясната буза, подложи му и лявата” (вж. Мат. 5:39), - това е Божествена мъдрост, която ние не можем да игнорираме. За мнозинството от нас това е реално предизвикателство. Как така? Как може да подлагаш лявата си буза на този, който те е ударил по дясната? Как може да обичаш врага си? Но Господ неслучайно ни говори за това. Мисля, че в истинското разбиране на тези думи се съдържа и ключът към нашето човешко благополучие и щастие. Нали враг е не само този, който вдига срещу теб ръка; обикновено такива са много малко и в правовото общество с тях добре се справят правоохранителните органи. Ако някой те нападне на улицата, това даже не е твое лично дело – това е дело на тези, които защищават правовия ред в страната. В Евангелието става дума, разбира се, за други врагове, - за тези, които считаме за такива, които се възприемат от нас като противник, носещ ни опасност. Какво пък става, когато някой, когото ние сме считали за враг, действително ни нанася някаква вреда – с думи, с дела, с интриги? Как ние трябва да отговорим на всичко това?
„Обичайте враговете си”.
Опитай се да заобичаш този, който е пресякъл пътя ти и ти пречи, - но Господ казва: „Обичайте враговете си”. Това настоятелно изискване, разбира се, не се отнася до любовта, с която майката обгръща децата, или която свързва съпрузите, или която свързва близки по дух хора. Става дума за друго. Става дума за това, че в отговор на някаква стратегия на злото, която се изгражда против нас, ние трябва да запазим мирен дух. Нали, когато опознаем в човека врага нещо става в нас? Ние се възбуждаме, ние напрягаме своите сили, ние искаме адекватно да отговорим на врага, да го накажем. Колко сили изразходваме за това! Каква енергия се разпилява! Но най-важното, врагът ни побеждава, даже без да прави нищо против нас. Ако ние кроим планове за борба с този, когото считаме за враг, ако ние опустошаваме себе си в името на тази борба, - той вече ни е победил. Ние сме пребивавали в мирно състояние на духа, но изведнъж изниква враг,- и мирният дух изчезва, и нищо не ни идва на ум, освен мисълта за врага. Той още нищо не е направил, а ние вече преживяваме, борим се с него в мислите, понякога по сто пъти повтаряме какво ще му кажем при среща. Без да е направил нищо, врагът вече е окупирал нашия вътрешен свят.
Току що опознали в някого врага, ние се лишаваме от вътрешен мир и покой и, следователно, вече сме победени от този враг. Затова, когато Господ казва „обичайте враговете си”, Той ни предлага да запазим мирен дух, враждата да не завладява нашето съзнание, нашата воля, нашите чувства, да не помръква нашият духовен взор. Мъдрите думи от Евангелието – „обичайте враговете си” – следва да разбираме по такъв начин, че никакъв враг не трябва да разрушава нашия вътрешен свят. А за да стане така, ние трябва да се научим да предаваме тези, които считаме за свои врагове, в Божиите ръце. Така винаги постъпвали светиите и мъдрите хора, които в отговор на оскърбления отговаряли: „Бог да те съди, а не аз. Не искам да встъпвам с тебе в конфликт, на мен са ми чужди тези страшни, зли емоции, от които ти страдаш, и нека те съди Бог”. В тези думи е изпълнението на заповедта за любов към враговете. Ние не грабваме оръжие, а предаваме тези хора в Божиите ръце.
Всичко казано съвсем не ни лишава от правото да бъдем бдителни, да внимаваме над своите думи, да отстояваме, ако е нужно, своите убеждения, но това е съвършено друго поле за борба, - не това, за което ние днес чухме в Евангелието. Ние се научаваме на тази Божествена мъдрост, не за да се предаваме или да си нанасяме вреда. Приемайки тези Божествени заповеди, ние ставаме истински силни, непобедими. Ние сме способни да запазим своята независимост от въздействието на всякакви вражески сили. Ние запазваме своята вътрешна сила, своите убеждения, своите възгледи за живота, ние запазваме самите себе си. На всичко това ни учи Господ.
А свети Йоан Златоуст открива пред нас особена перспектива във връзка тази тема, върху която ние днес размишляваме. Той казва: този, който обича врага, се уподобява на Христос. Нали и Христос пострадал от хората, и това бил не частен конфликт, но борба не на живот, а на смърт. Тя довела Спасителя на Голгота, но Христос не помрачил Своя дух, даже на разпита у първосвещениците и Пилат, даже възлизайки на Голгота. Затова ние и се покланяме на Кръста като на символ на победата над всякакви човешки конфликти, над всеки човешки грях.
На това сме научени от днешното Евангелско четиво, и ако се постараем да приложим в живота си великите благодатни думи, изпълнени с житейска мъдрости - в общуването с колеги, с близки, с роднини, с тези, с които сме в досег, - тогава ще почувстваме, колко по-силни ставаме, как се откриват пред нас други хоризонти на човешкия живот и на междуличностните отношения, как се възвисява нашата душа. Днешното Евангелско четиво действително ни помага да станем по-силни, по-чисти, по-добри, - достатъчно е да не отдаваме своето сърце на гнева, лукавството, осъждането, когато общуваме с тези, които сме склонни да наричаме свои врагове.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев