В името на Отца и Сина и Светия Дух! „Той стана, взе Младенеца и майка Му нощем, и замина за Египет” (Мат. 2:14). Така Синът Божи се отправил на път, който в противоположна посока изминали неговите предци, народът, в чието съборно тяло се изтъкала Пречистата Плът на Богочовека. Те бягали от египетското робство в Обетованата Земя, Той – носен от закрилящите го ръце на Богородица, – от обезумелия властолюбец Ирод, който залял земята на Витлеем с кръвта на четиринадесет хиляди невинни младенци – първите мъченици, макар не доброволно, макар неосъзнато, но все пак отдали живота си за Него – Христос, Спасителя на света.
Ето пророчество за съдбата на Църквата Христова на земята Ето нейната вечна участ! Ето съдбата на чадата на Рахил, която досега „плаче за децата си, и не иска да се утеши, защото ги няма” (Мат. 2:18)! Понеже както не изчезва светата кротост, която „ще наследи земята” (Мат. 5:5), както не пресеква младенческото свято доверие към Бога в душите на верните чада на Църквата Христова, така не угасва, подобно „неугасимия огън” (Мк. 9:43) сляпата злоба на „синовете на неверието” (Еф. 2:2). И на въпроса защо и старите, и новите гонители така ненавиждали Църквата, отговорът е както преди, така и сега един: защото сеитбата Божия на земята – Църквата Христова – не е от мира сего, както „не е от мира сего” и Младенецът, бягащ сега в Египет. „Да бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази” (Ин. 15:19).
„Знаем, че ние сме от Бога, и че цял свят лежи в злото” (1 Ин. 5:19), – казва ни апостол Йоан Богослов. И светът, лежащ в зло, така привикнал към това, станало за него родно зло, така се сродил с него, че е готов да го почита като добро, само защото е така – привично. В този зъл свят се установили напълно последователни и по-своему разумни обичаи. Царят у народа може да бъде само един, защото, когато царете са двама, възниква опасно разделение на властта, защото „никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре” (Мат. 6:24). Затова Ирод, убивайки Витлеемските младенци, бил убеден, че се грижи не толкова за самия себе си, а за благото на отечеството и на неговите поданици. Затова и всички гонители на Църквата Христова, от времето на Ирод и до ден днешен, винаги преследват Христос, ръководейки се, както те казват, „от висши държавни интереси”. Точно така обикновеният крадец счита себе си за благороден разбойник, нещо като Робин Худ, който възстановява справедливостта като отнема от богатите „излишъците”.
Пък и всеки от нас, изпадайки във всякаква страст, във всякакъв грях, изгонвайки от своето сърце Христа Спасителя, никога няма да си признае, че с това сам гони Христа. Не ни и се налага особено да си обясним нашето греховно действие не с разгул на страстите, а с грижа, например, за справедливостта, когато ние злобеем срещу брата си. Всеки грях прогонва Божията благодат от сърцето на грешника, и Христос отново и отново бяга от нас в Египет, както някога бягал там от преследванията на кръвожадния Ирод; защото „Какво общо има между светлина и тъмнина? Какво съгласие може да има между Христа и Велиара? Или какво общо има верният с неверния?” (2 Кор. 6:14,15).
Ние знаем всичко това, обаче незнайно защо си даваме вид, че евангелското повествование за избиването на невинните младенци не се отнася до нас, а сълзите на Рахил чисто-просто са изсъхнали поради многолетна давност. Но Църквата не ни дава да се утвърдим в самодоволен покой. С устата на своя първовърховен апостол тя ни говори днес за покаянието като за единствен начин да останем с преследвания Христос, а да не се озовем в компанията на гонителя Ирод. Апостолът се кае нелицеприятно и решително, без да измисля за себе си оправдания. „Слушали сте – пише той на Галатяни - за някогашното мое поведение в иудейството, че аз прекомерно гонех Божията църква и я разорявах, и преуспявах в иудейството повече от мнозина мои връстници в рода ми, понеже бях голям ревнител за отеческите ми предания” (Гал.1.13,14). Ако този, който „повече от всички се потрудил” (1 Кор. 15:10), е способен покайно да сравни себе си с някакъв изверг (1 Кор. 15:8), какво пък остава за нас, които още не сме поставили начало на покайните си трудове?
С всеки нов грях ние принуждаваме Божия Дух да напуска нашата душа, създадена по образ и подобие Божие. С всяко ново падение ние заставяме Младенеца Христос „да бяга в Египет”, оставяйки „дома ни пуст” (Мат. 23:38). Но „пустият дом” на нашата душа не може безкрайно да остава незает. Много добре е известно, че „когато нечистият дух излезе от човека, минава през безводни места, търсейки покой, и не намира; тогава казва: ще се върна в къщата си, отдето излязох. И като дойде, намира я празна, пометена и наредена; тогава отива и довежда други седем духа, по-зли от себе си, и като влязат, живеят там; и последното състояние на оня човек става по-лошо от първото” (Мат. 12:43-45). Затова и празникът на Рождество Христово, който ние сега празнуваме с такава духовна радост, трябва да стане за всеки от нас повод за нов покаен труд, за да не послужат нашият грях, нашето безхаберие за собственото ни спасение като причина за бягството на Сина Божи в Египет. Амин.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев