Отец Евстатий почти никога не се молеше за себе си. Той смяташе, че негово задължение е да се моли за другите, да изслушва техните болки и тегоби, да ги подкрепя в носенето на житейския им кръст. Дори, когато го заглождеше някаква тревога за бъдещето или го връхлиташе някоя болест той пак не изпросваше от Бога милост за себе си. Смяташе, че болестта е логична последица от не дотам праведния му живот. Е, разбира се, като на всеки човек, понякога болестите му додяваха и той се огъваше под тежестта им.
Веднъж благодари на един лекар, че му е вдъхнал надежда и е разсеял мрачните му мисли, които друг доктор бе вселил в ума му, плашейки го, че ако не се оперира, го чака парализа и или инсулт. Докторът го засрами, като му каза: „Отче, това е Ваша работа – да вдъхвате надежда. Моята работа е да Ви лекувам”. „Ех, Евстатие, Евстатие, - каза си отчето – на другите кураж даваш, а на себе си не можеш. Другите учиш – хвърляш камъни от камбанарията, а ти самият един камък за строеж на камбанария не си донесъл”.
Последната неделя, когато беше в храма и болките пак бяха го сковали , докато хорът пееше „Отче наш”, изведнъж му се прииска да се помоли за себе си. „Господи, моля Те, дай ми само малко здраве” – изтръгна се вопъл, не толкова от дълбините на душата му, колкото от изтерзаното от болките му тяло. Но веднага лукавият с гласа на негов някогашен събрат допълни молитвата му: „и малко пари, че само здраве без пари си е жива болест”. „Пак сгафи, Евстатие, – смъмри се сам отецът – ще има да чакаш изцеление”.
Отец Евстатий външно минаваше за спокоен и търпелив човек. Понякога сам се услаждаше от търпението си, докато то, неочаквано за него самия, изведнъж преливаше и се стичаше по ръкавите на расото му. Веднъж разправяше как се скарал с един млад свой събрат от съседна енория, който се самопревъзнасял и се държал надменно с него, пък и няколко пъти се опитал да го „наставлява”: „Нали, апостол Павел казва, че „и да падне човек в някое прегрешение, вие духовните поправяйте такъв с дух на кротост", а аз, понеже нито съм много духовен, нито пък имам дух на кротост, трая, трая, пък взема, че избухна”.
Напоследък, дали заради болките, дали заради напредването на възрастта, ставаше все по-раздразнителен. Дразнеше се, че някой не е отвърнал на поздрава му, че друг го погледнал, както му се е сторило, накриво. Особено се гневеше, когато, например, виждаше някой мъж влязъл в храма с шапка на главата или да се разхожда като шериф с ръце в джобовете из църквата.
Един ден, докато прекопаваше градинката пред църквата и се бореше с твърдите буци пръст, внезапно го споходи прозрение и вътрешният глас тихо му прошепна: „Евстатие, може би, ако ти проявяваш повече търпение и снизхождение към другите и Бог, навярно, ще стори болките ти по-търпими и поносими”. После се подпря на лопатата и се унесе в размисъл. От унеса го изтръгна чуруликането на едно врабче, което подскачаше край него. Той протегна отмалялата си ръка и врабчето кацна върху разтворената му длан.