В името на Отца и Сина и Светия Дух! В днешният неделен ден, скъпи братя и сестри, наречен Неделя след Богоявление, светата Църква ни разказва в Евангелието и за това, което станало след кръщението Господне. Казано е, че Господ чул слух, че Йоан бил затворен в тъмница и Той напуснал Назарет, и отишъл в пределите Галилейски в град Капернаум. Йоан Предтеча, светилникът, запалената свещ, предшестваща слънчевата заря, е хвърлен в тъмница. И Христос излиза на Своето обществено служение. Той започва да проповядва покаяние. В Капернаум Той произнася същите думи, които изговарял Неговия предшественник, приготвящ пътищата Му, пророкът Йоан: „Покайте се, защото се приближи Царството Небесно” (Мат. 3:2).
Удивително е, че ветхозаветният пророк казва, че пришествието Христово това е светлина, светлина за седящите в тьмнина и смъртна сянка. Но тази светлина не може да възсияе в душата на човека без покаяние. Тази светлина се открива чрез сърдечните очи само във вътрешния плач, само чрез покайна скръб. И не само чрез скръб, но и с желание за промяна. Всички ние така добре знаем тези думи за покаянието, но, за съжаление, ние понякога загубваме смисъла на тези думи. Покаянието се свежда към изповядване на греховете на изповед и, може би, към някаква неголяма въздишка, че не сме направили нещо както трябва. Най-често нашето разкаяние се отнася до някакви външни неща. И ние напълно забравяме, че да се покаеш означава да започнеш нов живот.
Но да започне този нов живот човек може, само ако е в светлината на божествената благодат, която той може да познае чрез божественото докосване до неговото сърце, да види мрака на своя живот. Ако той усеща, почувствал, тази божествена светлина, която е на небето, и към която се призовава всяка човешка душа, почувства мрака на собствената си душа, осъзнава неправедността и освен това, мерзостта на своите човешки дела, това и ще бъде истинско покаяние. Не само да въздишаш и да съжаляваш, но да се решиш да станеш друг. Понеже, за съжаление, в нашия християнски живот ние привикваме към много неща. Нашата човешка гордост, всъщност е гордост демонска, дяволска гордост, която се вселява чрез нашето отпадане от Бога на всеки от нас, уви, в по-голяма или по-малка степен. Даже преподобни Ефрем Сирин казвал, че дори у светциге има нещо горделиво.
И ето същата тази гордост не ни дава да се каем. Тя не дава на човека да признае своето несъвършенство, да признае несъстоятелността на своите постъпки, на своите мисли, на своите дела. Ние така всеусърдно желаем да се самоутвърждаваме, да се величаем, някъде винаги с нещо да се погордеем със себе си, в никакъв случай да не претърпим никаква щета нито в собствените ни очи, нито в очите на другите хора. И за нас е така сложно да признаем своето несъвършенство пред Бога. Най-често нашето разкаяние, нашата изповед това е желание да се разплатим с Бога, сякаш като назовем всичко, можем да разчистим сметките си с Него и вече с нищо да не сме Му длъжни. Човек въобще не може да осъзнае, че каквото и да е направил, колкото и добри дела да е извършил, покайни сълзи да е пролял, той винаги ще остане безкраен длъжник пред Бога. Понеже опрощението на греховете е дар на божествената милост, не само защото ние нещо правим. Безусловно, нашият стремеж да се изправим трябва да въздейства на нашето сърце и преди всичко, да ни покаже и на нас самите и на Бога, взиращ се в нас, че действително искаме нещо в себе си да изменим в действителност, а не просто на думи, не в някакъв емоционален изблик, но напълно сериозно и за дълго, че нашият християнски живот не е просто някаква външна функция на нашите религиозни потребности.
Нашият християнски живот- това е търсене на Бога. Това е любов към Бога, която се проявява и в това, че вече животът ни е немислим без Бога. Той за нас не е интересен, невъзможен, пуст и скучен. Само Бог нашият Господ Иисус Христос казва „Аз съм пътят и истината и животът” (Ин. 14:6). Само в Него може и да намери човек истинския живот, не живот в развлечения и мечтания, безкрайни фантазии за нещо, но живот изобилства, който е откровение в неговото сърце на Царството, идващо в сила още сега, тук на земята. Това е възможно за всеки човек, стига само да поискаме това. Пасхата Христова не само някога веднъж се е извършила и сега ние чакаме всеобщото възкресение на мъртвите. Възкресение Христово може да се извърши и в дълбочината на сърцето на всекиго от нас, в тази пещера на студените ни и мрачни сърца може да възсияе тази божествена светлина. Но човек трябва да да пожелае това.
Ние лесно си обясняваме всичко. Толкова просто е да ходим в храма, да четем правила, но без стремеж да изменим нещо в себе си наистина всичко това ще бъде безжизнено и напразно. И нашите дела, които ние вършим само просто, защото е нужно да ги вършим, не ни принасят никаква полза. И нещо повече, ако още желаем да се величаем с тях, това ще стане мерзко пред Бога. Единствено възможно e това, че нашето сърце се променя, когато ние искаме да станем други, когато искаме накрая да придобием Бога в своята душа. Това се случва и в светския живот и в монашеския. Може да ходим на богослужение, да изпълняваме послушание, но, в крайна сметка, ако нашето сърце не ще се труди, ако човек не търси Христос като център на своя живот, ако всичко това не бъде посветено на Бога, Когото човек трябва да търси и жадува всеки час и всеки ден, всичко ще бъде безсмислено.
Както веднъж се случило с един монах, когато той още не бил схимник. Този човек бил дърводелец в манастира. Той вършел много различни работи, правел резбовани аналои за икони, изработвал дървени кръстове. И считал, че живее нелошо, ходи на служба, участва в тайнствата, труди се за манастира. Но веднъж той изпаднал в състояние на клинична смърт и видял как пред него се открило поле, а до него огромен ров, в този ров лежали всичките му трудове: аналои и кръстове, които той толкова много и дълги години изработвал. А на края на този ров стояла Божията Майка, показвайки му ги и казвайки: ние чакахме от тебе молитви и покаяние, а ти ни принесе само това, посочвайки всички тези външни трудове.
Всемогъщият Господ призовава и нас, казвайки ни: „Покайте се, защото се приближи Царството Небесно” (Мат. 3:2). То се е приближило към всеки от нас, приближило се е, защото е дошъл в този свят. Той е явил Себе Си на света, Той е изкупил този свят, спасил, умрял за него и възкръснал заради нашето спасение. Ние само трябва да пожелаем да съвъзкръснем с Него. Амин.
Превод със съкращения: Иконом Йоан Карамихалев