"Когато Той се приближаваше до Иерихон, един слепец седеше край пътя и просеше; и като чу да минава край него народ, попита: какво е това? Обадиха му, че Иисус Назорей минава. Тогава той завика и каза: Иисусе, Сине Давидов, помилуй ме!”
За нас, съвременните християни, в това обръщение няма нищо необичайно, но за жителите на Йерихон тези думи изглеждали възмутителни. Понеже син Давидов трябвало да се нарича Месията, а те видели пред себе си назорей, който не подстригвал косите и брадата си и, въпреки, че той учел народа, проповядвал, тяхната мнима зрящност не им позволявала да Го признаят за Спасител. Този пък слепец не могъл да Го види, той могъл само да слуша и по пътя на анализа на това, което чул, дошъл до извода, че този човек не е един от назореите, дали обет да посветят себе си на Бога, а че това е самият Христос. Затова и той се обръща към него така, както може да се обръщаме само към Бога - Иисусе, Сине Давидов! Помилуй ме!
„Тия, които вървяха напред, смъмраха го, за да мълчи; но той още по-високо викаше: Сине Давидов, помилуй ме! Иисус се спря и заповяда да Му го доведат. И когато оня се приближи до Него, попита го: какво искаш да ти сторя? Той рече: Господи, да прогледам”.
Действително, тежко било за слепеца да живее, но още по-тежко е за зрящия, но сляп духовно. Тогава човек не разбира какво става, тогава човек не разбира къде отива, тогава не чувства какво да прави – и изпада в такова състояние, което го води до апатия, до депресия. Той не разбира защо и да какво да живее.
„Иисус му рече: прогледай! твоята вяра те спаси”.
Пита се къде е тук вярата? А вярата се заключава в това, че ето слепецът изповядал този странстващ назорей Иисус като син Божи. Че неговата душа се досетила, че ето това е Той. Ето това е и вяра. Представете си ситуацията. Събрали се много болни хора и един от тях казва на присъстващия назорей: изцели ме! Нали е смешна ситуацията. Малко ли са назореите в Израил?
Но ето, да почувстваш тази Божествена възможност в Иисуса Христа, да почувстваш Бога – това е голям подвиг – това е ВЯРА. Малко ли са и слепите в Израил? Но само един е получил изцеление според вярата си. Всяка болест, която посещава човека, го посещава по Божи промисъл. Както казвали древните, болестта – това е посещение Божие. Когато Господ допуска болест – това значи, че на човека е оказана милост Божия. Понеже сам Господ е близък до боледуващия. Затова, когато човек заболява, тогава първата мисъл трябва да бъде, както казват светите отци, не за това как да се изцели, а за този дар Божи, който дава общение с Бога. Всяка болест е дадена за това, но този слепец разбрал най-главното, което води към спасение. Това, което привело и разбойника на кръста към спасението, помните ли? Той изповядал Христа Спасителя и се спасил. И този слепец също се спасил, тъй като той видял в този човек Бога. Той встъпил в общение с Бога. Завръщането на човека към Бога, общението с Бога означава спасение на душата.
За всеки от нас, ако ние, разбира се, сме християни, ако ние искаме да бъдем ученици Христови, спасението на душата е смисълът на нашия живот.
Спасението означава едно – да възстановим общението с Бога. Ето за слепия това се оказало възможно. Господ му казва: Твоята вяра те спаси, защото ти ми повярва и се обърна към мен като към Спасител. Затова за нас е също необходимо ето това обръщане. Тогава и идва спасението.
Господ се обръща към нас чрез болестите, защото болестта ни заставя нас да преместим на втори план всичко второстепенно, всичко ненужно и празно.Особено при тежка болест. При тежка болест – няма как да заобиколиш Бога. Най-грубите, най-безбожните, най-подлите и лицемерни хора се обръщат към Бога с молба за помощ! Няма къде да се денеш от това. Защо? Понеже по време на болест всичко губи смисъл. И пари, и кариера – вече не ни е до това…
Разбира се, търсенето на чудото, а не искрената вяра в Бога, винаги „разкрива” човека в лоша светлина. Но често става иначе. Ако човек повярва в Бога по време на болест, тогава семейството се въцърковява, и мъжът и жената ходят на църква, молят се, причастяват се, получават успокоение, прозрение, оздравяване.
„И той веднага прогледа и тръгна след Него, славейки Бога. И целият народ, като видя това, въздаде Богу хвала”.
Слепецът тръгнал след Него, защото разбирал, че друг път няма. Ако той бе видял възможност за друг път, тогава Господ би изчакал с изцелението му. Но неговата болест, слепота го довела при Бога. Ето и ние трябва да се стараем всяка болест, всяка трудност в нашия живот по носене на нашия кръст, да бъде крачка не към отчаянието, не към унинието, а към разбирането, че има възможност да направим още една крачка към Бога.
В началото аз казах: Бог е близък до болния. Затова, когато здрав човек идва при болен, какво става, помислете? Той се оказва в присъствието на Бога! Понеже Христос седи край всяко болнично легло.
Затова, идвайки при болен, едновременно пристъпваш към Христос. Всеки човек, който обгрижва болен, чувства Божията благодат. А който постоянно помага на болни, той ще види в своето сърце обновление и благодат. Затова грижата за болни приближава човека към спасение. Христос е близък. А какво пречи да Го видим? Духовната наша слепота. В този смисъл ние се отличаваме от този слепец. Той бил сляп телесно, но зрящ духовно. А ние сме зрящи телесно, но слепи духовно. Но ако ще изпълняваме заповедите Христови, тогава постепенно духовните очи в нас ще се просветят и ние ще съзрем Христа неизбежно. Само трябва никога да не забравяме за това. Амин.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев