Дядо Прокопий беше дребен, пъргав старец и с котешка лекота се премяташе от склона, в който беше вдълбана монашеската му килийка, на нейния чардак. Той му служеше и като наблюдателница да вижда кой влиза в манастира. При нужда закачаше на колана на избелелия си подрасник връзката с големи ключове и тичаше да отвори стария манастирски храм за посещаващите тази обител екскурзианти или богомолци. Макар да беше архимандрит, отец Прокопий не служеше, а продаваше свещи, биеше камбаните, клисаруваше, метеше манастирския двор, понякога, когато два автобуса с екскурзианти се срещаха по тесния път, водещ към манастира, той се изявяваше и като регулировчик – както паун размахва гордо своето оперение, така и той размахваше ръце и направляваше шофьорите. Игумените идваха и си отиваха, а дядо Прокопий оставаше като страж на манастира.
Носеха се слухове, че преди преврата през 1944 година бил стражар и след установяването на новата власт, за да се укрие от преследване дошъл в манастира като послушник и остана там до началото на тъй наречените промени. Дали беше вярно това, което разправяха за миналото му, не се знаеше, но дядо Прокопий беше войнствена натура. Веднъж беше лежал в болница през Великия пост. След престоя в болницата се оплакваше на един по-млад монах как медицинският персонал и останалите пациенти го подигравали, че пости. Казваха, че лично владиката го посетил и се опитал да го убеди да не пости, тъй като каноните разрешават да се нарушава поста по време на болест, но дядо Прокопий бе продължил строго да спазва поста. „Ех, да имах оръжие!” – гневеше се дядото на безбожниците, които са му се присмивали. „Какво оръжие, бе, отче? Нашето оръжие са молитвата и постът” – опитваше да потуши гнева му младият монах.
Когато продаваше свещи в църквата, видеше ли жени с панталони или с къси поли, ги гонеше от храма. „Дядо Прокопий, защо ги гониш? Така намаляваш прихода за манастира от свещи” – подхвърли му веднъж на шега един млад възпитател от съседното на манастира духовно училище. След време възпитателят пак беше в дошъл в манастира. „Ела, да ти кажем нещо! – повика го дядото. – „Я вече не ги гоним, я ги глобевам”. „Е, как ги глобяваш, бе, отче?” - почуди се възпитателят. „Е, па давам им да купуват от по-големите свещи” – усмихна се през гъстите си мустаци и редките си зъби дядо Прокопий.
Най-големият талант на стареца беше в биенето на камбаните. Когато биеше камбаните той изпадаше почти в транс. Увил около кръста си въжетата, с които дърпаше камбаните, увисваше на тях, после камбаните го придърпваха към себе си като техен избраник и той сякаш политаше заедно със звъна, който се лееше от тях и се разстилаше из дефилето. „Они, вълните от камбаните, – споделяше дядо Прокопий – (вероятно, имаше предвид звуковите вълни) кога се срещнат се, лубуват се една друга и те, тогива настае хармония”.
В началото на промените жилавият организъм на стария монах явно се бе изтощил, той почна често да посещава болници и санаториуми и повече не се завърна никога в манастира. Витаеха слухове, че през последните му месеци в обителта около него се навъртал някакъв млад мъж, който се представял за лекар и навярно доверчивостта и немощта на отец Прокопий са му изиграли лоша шега – разправяха, че бил ограбен и убит, но така и не намериха трупа му.
Манастирските камбани, слава Богу, засега не са откраднати, но в звъна им, като че ли, все още се долавя плач по техния безследно изчезнал избраник дядо Прокопий.