Днес, в първия подготвителен ден за Великия пост, Църквата напомня на всички нас за такъв човешки грях като гордостта.
Гордостта е състояние на човека, когато той е способен да вижда в себе си само доброто, приписвайки си всевъзможни достойнства, когато той си приписва мнима праведност и, когато той не е способен да оцени себе си критично, тогава молитвата му, както и общението с Бога не ще му донесе никаква полза.
Днес в притчата, която току що чухме, Господ ни предлага два образа – образът на фарисея и на митаря.
Какви били фарисеите? Те били пазители на религиозния закон, борци за вярата. Заради своята непоколебимост в спазване предписанията на Мойсеевото законодателство те се ползвали с почит и с уважение сред своите едноплеменници. Накрая, те били учители на народа. Хора мъдри, разсъдителни, добре познаващи древните предания. Те били тези, които във всички времена, на всяко място са като стълбове на традиционния начин на живот, гаранти за духовната стабилност и здравето на обществото.
Какво представлявали митарите? Те не били събирачи на данъци. Това били евреи, които събирали данък в полза на Рим, под чиято власт се намирала по това време територията на Палестина. С други думи, това били тези, които обирали своите събратя. Предатели. И към такава крачка често ги тласкала користта, жаждата за печалба, пък и вродената им подлост.
И така, нашият фарисей съвсем не е отрицателен персонаж, какъвто ние често се опитваме да го представим. Съвсем не е задължително да виждаме в неговата молитва следи от самохвалство, тщеславие и превъзнасяне над митарите и над другите грешници. Той искрено благодари на Бога, че го е опазил от много тежки грехове, като блудство, грабеж, предателство. Нали и ние точно така благодарим на Бога, минавайки край тези, които са се оказали на социалното дъно, изпаднали до състояние, когато човек вече губи всякакъв човешки облик. „Благодаря Ти, Господи, че не съм на тяхното място и в живота ми всичко е относително добре”. Фарисеят искрено благодари на Бога, че има възможност да Му послужи: да пости, както е определено, и да подпомага богослужението в храма с установена сума пари. Съгласете се, това не е маловажно. И ние също така често благодарим на Бога за това, че идваме в Църква и вземаме участие в тайнствата. И вижте, Христос не осъжда фарисея. Той излиза от храма оправдан.
И все пак митарят е оправдан в по-голяма степен. Оправдан е единствено, защото се моли на Бога в особено състояние, което се нарича сърдечно съкрушение. Моли се с болка в сърцето заради своето несъвършенство и греховност.
Тази притча посочва на всички нас важният духовен закон. Бог, безусловно, ще те награди, заради добродетелния живот. Обаче това не е окончателният критерий за истинска праведност. Нали твърде често нашата чистота, нашата нравствена безупречност и порядъчност, зависят от обстоятелствата, от възпитанието, от образованието, от личния темперамент, от тези перипетии, които са се изпречили на пътя ни. И участта на всеки човек може да бъде различна, някой изживява живота си в нищета, някой с болка, някой в ситост, но истинската праведност започва със сърдечно съкрушение, с покайно настроение пред Твореца. Именно това състояние е способно привлече към Божието внимание, в каквото и мерзко и скверно блато да се намираме. Именно то е способно да спаси даже тези, у които не са останали съвсем никакви надежди за спасение.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев